— Добре — съгласи се той, — обещавам ти, че никога няма да я пипам.

Откакто надянах отново кожуха и метнах през рамо арфата, едно нещо ме стесняваше много — панталоните ми. Струваше ми се, че един артист не бива да носи дълги панталони — за да се яви пред публиката, трябваше да бъде с къси панталони и с чорапи, върху които да се кръстосват цветни панделки. Дългите панталони са добри за градинар, а сега бях артист!

Когато човек си е господар на себе си и му хрумне някоя мисъл, бързо я изпълнява. Отворих кутийката на Етиенет и взех ножиците.

— Докато си поправям панталоните — казах аз на Матиа, — трябва да ми покажеш как свириш на цигулка.

— О, на драго сърце!

Взе цигулката си и засвири.

През това време аз забих храбро върха на ножиците в панталоните малко под коляното и започнах да режа плата. А те бяха хубави панталони от сиво сукно, като жилетката и палтото, и бях много радостен, когато татко Акен ми ги донесе. Но не мислех, че ги съсипвам, като ги режа така, тъкмо обратното!

Отначало слушах Матиа и режех панталоните, но скоро забравих ножиците в ръцете си и се превърнах цял на слух. Матиа свиреше много добре, почти като Виталис.

— А кой те научи да свириш на цигулка? — попитах го аз, като му изръкоплясках.

— Никой, и всеки по малко, но най-вече сам, като се упражнявах.

— А при кого учи ноти, музика?

— Не зная нотите, свиря по слух.

— Аз ще те науча.

— Та ти всичко ли знаеш?

— Трябва, нали съм директор на трупа.

Артистите са винаги малко суетни. Исках да покажа на Матиа, че и аз съм музикант. Взех арфата и за да му грабна ума, веднага изпях моята знаменита неаполитанска песен:

Тогава, както става между артисти, Матиа ми се отплати за похвалите, които му отправих чрез своите ръкопляскания. Той беше много даровит, аз бях много даровит и двамата бяхме достойни един за друг.

Но ние не можехме да стоим така и да си разменяме любезности. След като посвирихме за себе си, за свое собствено удоволствие, трябваше да посвирим за нашата вечеря и за пренощуването си. Натъпках раницата и Матиа на свой ред я метна на гръб. Тръгнахме напред по прашния път. Сега трябваше да се спрем в първото село, което се изпречеше на пътя ни, и да дадем представление: „Първи представления на трупата Реми“.

— Научи ме твоята песен — каза Матиа. — Ще я пеем заедно, а мисля, че скоро ще мога да ти пригласям с цигулката — ще бъде много хубаво.

Положително щеше да бъде много хубаво и „почитаемата публика“ нямаше да ни отрупа с пари само ако сърцето й беше от камък.

Не преживяхме такова нещастие. Когато стигнахме в селото след Вилжюиф и се готвехме да намерим подходящо място за нашето представление, минахме пред вратнята на един чифлик, чийто двор беше пълен с празнично пременени хора. Всички бяха накичени с китки цветя, завързани с много панделки — мъжете ги носеха на петелката на палтото си, а жените на корсажа. Без да си много вещ, би разбрал, че имаше сватба.

Мина ми през ума, че тия хора щяха да бъдат може би доволни, ако имаше кой да им свири, та да потанцуват, и веднага влязох в двора, следван от Матиа и от Капи. После с шапка в ръка и с дълбок поклон (благородният поклон на Виталис) отправих предложението си към първия човек, който ми попадна.

Той беше едър момък с червено като тухла лице, с висока корава яка, която му жулеше ушите. Изглеждаше добродушен и спокоен.

Той не отговори, а се извърна цял към сватбарите, защото рединготът му от хубаво лъскаво сукно явно го стягаше, и като пъхна двата си пръста в устата, свирна така силно, че Капи се уплаши.

— Хей, вие там — викна той, — искате ли малко музика? Дошли са музиканти.

— Да, да, музика! Музика! — викаха мъже и жени.

— По местата си за кадрил!

И в няколко минути танцьорите се събраха в средата на двора, като подплашиха домашните птици, които се разбягаха.

— Свирил ли си кадрил? — попитах шепнешком Матиа на италиански, защото бях доста разтревожен.

— Да.

И ми засвири един кадрил на цигулката. Случайно и аз го знаех. Спасени бяхме.

Изкараха една двуколка изпод сайванта, подпряха я на собствените й стойки и ни накараха да се качим на нея. Аз и Матиа не бяхме свирили никога заедно, но все пак се справихме доста добре с нашия кадрил. Наистина свирехме на слушатели, които за щастие нямаха остър слух, пък и не бяха придирчиви.

— Някой от вас не знае ли да свири на корнет? — попита едрият червендалест момък.

— Да, аз свиря — обади се Матиа, — но нямам.

— Ще ви потърся. Цигулката е хубаво нещо, но е блудкава.

— И на корнет ли свириш? — запитах Матиа, като продължавах да говоря на италиански.

— И на тромпет, и на флейта, на всичко, на което може да се свири.

Истинско съкровище беше този Матиа.

Скоро донесоха корнета и ние пак почнахме да свирим кадрили, полки, валсове, особено кадрили.

Свирехме така до мръкнало — танцьорите не ни оставиха да си поемем дъх. Това не беше много уморително за мене, но Матиа, който свиреше по-тежката част и беше изтощен от своето пътуване и лишенията, капна съвсем. Виждах го от време на време да пребледнява, сякаш щеше да му прилошее, но той продължаваше да свири и духаше с всички сили в мундщука. За щастие не само аз, но и младоженката забеляза, че е пребледнял.

— Стига — каза тя, — момчето не може повече. А сега бръкнете в кесиите си за музикантите.

— Ако обичате — казах аз, като скочих от двуколката, — нашият касиер ще събере парите.

Хвърлих шапката си на Капи и той я захапа. Ръкопляскаха много на изяществото, с което се покланяше, когато му даваха пари. Но най-доброто за нас беше, че му даваха много. Наблюдавах го и виждах как в шапката падат сребърни монети. Младоженецът пусна последната, и то — пет франка. Какво щастие! Но това не беше всичко. Поканиха ни да вечеряме в кухнята и ни пуснаха да преспим в една плевня. На следния ден, когато напуснахме тоя гостоприемен дом, имахме цяло състояние от двадесет и осем франка.

— Това е твоя заслуга, драги Матиа — казах аз на другаря си, — сам не бих могъл да съставя оркестър.

И тогава споменът за думите, които ми каза татко Акен, когато почнах да предавам уроци на Лиза, изникна в паметта ми и ми доказа, че стореното добро винаги се възнаграждава.

— Не направих много голяма глупост, че те прибрах в трупата си.

С двадесет и осем франка в джоба си ние бяхме истински богаташи и когато стигнахме в Корбей, можах смело да направя някои покупки, които смятах необходими: първо купих от един търговец на железа корнет за три франка. За тия пари той не беше нито нов, нито хубав, но в края на краищата, като го почистим и го пазим грижливо, щеше да ни върши работа; после червени панделки за чорапите ни и накрая — стара войнишка раница за Матиа, тъй като не е толкова уморително да носиш постоянно лека раница на гърба си, колкото да се натовариш от време на време с някоя тежка — ще си разделим поравно вещите и ще ни бъде по-леко.

Когато напуснахме Корбей, ние бяхме действително в добро положение. Като платихме всички покупки, имахме тридесет франка в кесията, защото представленията ни бяха доходни. Програмата ни беше нагласена така, че можехме да оставаме по няколко дена на едно и също място, без да се повтаряме особено много. И после, толкова добре се разбирахме с Матиа, че си живеехме вече задружно като двама братя.

— Знаеш ли — смееше се понякога той, — директор на трупа като тебе, който не пердаши, е славна работа.

— Значи си доволен, а?

— Дали съм доволен? За пръв път през живота си, откакто напуснах своя роден край, не съжалявам за болницата.

Тези успехи ми вдъхнаха честолюбиви намерения.

Като напуснахме Корбей, се отправихме към Монтаржи, за да се отбия по пътя при мама Барберен.

Да отида при мама Барберен, за да я целуна, значеше да изпълня своя дълг на признателност към нея. Но това значеше да й се отплатя много на дребно и на безценица. Ако й занесях нещо? Сега, когато бях богат, й дължах някакъв подарък. Какво да й подаря?