— Мога да работя — продължи Матиа. — Първо, свиря на цигулка, после, зная разни акробатически номера, играя на въже, провирам се през обръчи, пея. Ще видите, ще правя всичко, каквото поискате, ще ви бъда слуга, ще ви слушам, не ви искам пари, само храната. Ако не работя както трябва, бийте ме, съгласен съм. Ще ви моля само едно, не ме бийте по главата, съгласете се с това, защото главата ми е много чувствителна, откакто Гарофоли ме удря толкова пъти по нея.

Като слушах бедния Матиа да говори така, доплака ми се. Как да му кака, че не мога да го приема в трупата си? Ще умре от глад! Но и с мене нямаше ли същата вероятност да умре от глад, както ако е сам?

Обясних му, но той не искаше и да чуе.

— Не — възрази той, — щом сме двама, няма да умрем от глад, ще се поддържаме, ще си помагаме, който има, ще даде на този, който няма, както направихте вие преди малко.

Тези думи сложиха край на колебанията ми. Щом имах, трябваше да му помогна.

— Добре, съгласен съм — казах аз.

Той ми грабна ръката и я целуна, и това ме тъй развълнува, че очите ми се наляха със сълзи.

— Елате с мене — казах му аз, — но не като слуга, а като другар.

И като оправих ремъка на арфата върху рамото си, добавих:

— Напред!

След четвърт час напуснахме Париж.

Топлите мартенски ветрове бяха изсушили пътя и се вървеше леко по втвърдената земя.

По рововете край пътя тревата вече никнеше и тук-таме беше изпъстрена с парички и разцъфнали ягоди, които извръщаха венчетата си към слънцето. Когато вървяхме край градини, кичури люляк се червенееха сред нежната зеленина на листата, а подухнеше ли лек ветрец, на главите ни падаха от покривите на старите зидове листенца жълт шибой.

В градините в храстите край пътя, в големите дървета — навсякъде чуруликаха весело птички, а пред нас лястовици досягаха земята на лов за невидими мушици.

Пътуването ни започваше добре и аз самоуверено ускорявах хода по звънкия друм. Отвързан, Капи тичаше около нас, лаеше по каруците, лаеше по купчините чакъл, лаеше по всичко и за нищо или само за удоволствието да лае, което за кучетата трябва да е нещо като удоволствието на хората, когато пеят.

Матиа вървеше до мене, без да продума, навярно защото размишляваше. Не продумвах и аз не само за да не го безпокоя, а защото и аз самият имаше за какво да мисля. Къде отивахме така, с тая решителна крачка?

Да си призная, не знаех много добре и дори никак не знаех. Където ни видят очите. А после? Бях обещал на Лиза да видя братята й и Етиенет преди нея. Но не бях поел задължение с кого да се видя най-напред — с Бенжамен, с Алекси или пък с Етиенет? Можех да започна с кой да е от тях, както реша, или, с други думи, можех да тръгна към Севените, към Шарант или към Пикардия.

Напуснах Париж откъм юг и явно беше, че няма да посетя най-напред Бенжамен. Но ми оставаше да избирам между Алекси и Етиенет.

Имах причина, която ме накара да тръгна право на юг, а не на север — исках да видя мама Барберен.

Ако не съм я споменавал отдавна, не бива да се мисли, че съм я забравил като някой неблагодарник.

Не бива да се мисли, че съм неблагодарник и защото не й писах, откакто ни разделиха. Колко пъти ми минаваше през ума да й пиша, за да й кажа: „Мисля за тебе и продължавам да те обичам с цялото си сърце“. Но, от една страна, тя не знаеше да чете, а от Друга — страхът от Барберен, този ужасен страх ме спираше. Ами ако Барберен ме откриеше по писмото и ме вземеше? Ако ме продадеше пак на някой друг Виталис? Навярно той имаше право да стори това. И при тази мисъл предпочетох да бъда обвинен от мама Барберен в неблагодарност, отколкото да рискувам да попадна отново под властта на Барберен и той да използува тая власт, за да ме продаде или пък да ме накара да работя под негов надзор. Предпочел бих да умра — да умра от глад, отколкото да се сблъскам с такава опасност.

Не посмях да пиша на мама Барберен, но ми се струваше, че съм свободен да отида, където си искам, и можех да направя опит да я видя. И дори откакто бях приел Матиа „в своята трупа“, си казвах, че това навярно е доста лесно. Ще изпратя Матиа напред, а аз ще остана предпазливо назад. Той ще влезе при мама Барберен и ще я заговори под някакъв предлог. Ако е сама, ще й каже истината, ще дойде да ме повика и аз ще вляза в къщата, където бях прекарал своето детство, и ще се хвърля в прегръдките на жената, която ме бе откърмила. Ако ли пък Барберен бъде в село, Матиа ще помоли мама Барберен да отиде на определено място и там ще я целуна.

Ето какво кроях по пътя и затова мълчах — цялото ми внимание и усърдие бяха необходими, за да обмисля тоя толкова важен въпрос.

Всъщност трябваше да обмисля не само дали ще мога да целуна мама Барберен, а и да видя дали няма да срещнем по пътя градове или села, където би имало вероятност да спечелим нещо.

Затова най-добре беше да прегледам картата.

В момента се намирахме сред полето и прекрасно можехме да си починем на купчина чакъл, без да се боим, че някой ще ни безпокои.

— Ако искате, можем да си починем малко — казах аз на Матиа.

— Искате ли да поговорим?

— Имате да ми кажете нещо ли?

— Бих искал да ви помоля да ми говорите на ти.

— На драго сърце ще си говорим на ти.

— Вие да, но аз — не.

— И ти, и аз, заповядвам ти и ако не ме слушаш, ще пляскам.

— Добре, пляскай, но не по главата.

И той се разсмя весело, с искрен и приятен смях, като показа всичките си зъби, които се бялнаха сред обгорялото му лице.

Седнахме, извадих от раницата картата и я разгърнах на тревата. Бавих се доста много, докато се ориентирам, но като си спомних начина, по който се справяше Виталис, успях да определя пътя: Корбей, Фонтенбло, Монтаржи, Жиен, Бурж, Сент, Аман, Монлюсон. Значи можехме да отидем в Шаванон, а ако имахме малко щастие, можеше и да не умрем от глад по пътя.

— Какво е това нещо? — попита Матиа, като посочи картата.

Обясних му какво е карта и за какво служи, като употребих почти същите изрази, с които Виталис ми предаде първия урок по география.

Той ме изслуша внимателно, без да снема очи от мене.

— Но тогава трябва да знаеш да четеш, нали така? — попита ме той.

— Разбира се. Та ти не знаеш ли да четеш?

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

— О, да, много искам!

— Добре, ще те науча.

— Може ли да се намери на картата пътят от Жизор за Париж?

— Разбира се, много лесно.

Показах му го. Но отначало той не искаше да вярва на думите ми, когато с едно мръдване на пръста стигнах от Жизор в Париж.

— Минал съм пеш тоя път — каза той, — много е по-дълъг.

Тогава му обясних според силите си, а това не означава много ясно, как се отбелязват разстоянията по картите. Той ме изслуша, но не изглеждаше много убеден в моите знания.

Понеже бях отворил раницата, дойде ми наум да прегледам какво има в нея — много ми се искаше да покажа своите богатства на Матиа — и изсипах всичко на тревата.

Имах три платнени ризи, три чифта чорапи, пет носни кърпи — всичко много добре запазено — и чифт малко изтъркани обувки. Матиа ахна.

— А ти какво имаш? — попитах го аз.

— Цигулката и това, което е на мене.

— Добре тогава — предложих аз, — ще си разделим всичко, както следва, тъй като сме приятели. Ти ще имаш две ризи, два чифта чорапи и три носни кърпи. Но понеже е справедливо да си разделим всичко поравно, ти ще носиш раницата един час и аз един час — ще се редуваме.

Матиа не искаше да приеме първата половина на предложението ми, но аз бях свикнал вече да заповядвам — да си кажа право, това много ми харесваше — и му забраних да възразява. Сложил бях върху ризите кутийката на Етиенет и една съвсем малка кутийка, в която бях скътал розата на Лиза. Той искаше да отвори тази кутийка, но аз не му позволих и я прибрах в раницата си, без дори да я отворя.

— Ако искаш да ми направиш удоволствие — казах му аз, — никога няма да пипаш тая кутийка, тя ми е подарък.