Веднага скърби, тревоги, страх — всичко изчезна. Детето в мене мислеше вече само за часовника си. Имах часовник в джоба си, свой собствен часовник, на който можех да гледам колко е часът. Измъкнах го от Джоба си, за да видя колко е часът: дванадесет. Нямаше никакво значение за мене дали беше дванадесет часът, или десет, или два, но бях много щастлив все пак, че беше дванадесет. Защо? Трудно бих могъл да отговоря, но така беше. Ах, дванадесет! Кога стана дванадесет? Знаех, че е дванадесет, часовникът ми каза. Ей, че приятна работа! Стори ми се, че часовникът е нещо като довереник, с когото можеш да се посъветваш, да поговориш.

— Колко е часът, приятелю часовник?

— Дванадесет, драги Реми.

— А, дванадесет! Тогава ще трябва да направя това и това, нали?

— Разбира се.

— Добре, че ми напомни, иначе щях да забравя.

— Аз съм тук, за да не забравяш.

С Капи и с часовника имах вече с кого да разговарям.

Часовникът ми! Ето две думи, които е приятно да изговаряш. Толкова много желаех да имам часовник и винаги сам се уверявах, че никога няма да имам. А ето че в джоба ми цъкаше часовник. Не вървял много добре, казваше бащата. Нямаше значение. Вървеше и това беше достатъчно. Трябвало да се побутва с пръст. Щях да го побутвам, и то здравата, без да го жаля, а ако не помогнеше, сам щях да го разглобя. Това щеше да бъде забавно. Щях да видя какво има в него и кое го кара да върви. Трябва да слуша, иначе ще бъда много строг.

Толкова се бях увлякъл в радостта си, че не забелязвах как Капи се радваше почти колкото мене. Той дърпаше крачола на панталона ми и джафкаше от време на време. Най-после заджафка толкова силно, че ме изтръгна от мислите.

— Какво искаш, Капи?

Той ме погледна и понеже бях много смутен и не го разбрах, почака малко, после се изправи насреща ми и сложи лапата си върху джоба, където беше часовникът.

Искаше да види колко е часът, „за да каже на почитаемата публика“, както по времето, когато работеше при Виталис.

Показах му часовника. Гледа го доста продължително, сякаш искаше да си припомни, после размаха опашка и излая дванадесет пъти. Не беше забравил. Ах, колко пари щяхме да печелим с нашия часовник. Ето още един номер, на който не бях разчитал.

Понеже всичко ставаше на улицата, срещу вратата на затвора, някои хора ни гледаха любопитно, а други дори се спираха.

Ако смеех, бих дал веднага представление, но страхът от полицаите ме възпря.

Прочее часът беше дванадесет — трябваше да тръгваме.

Напред!

Хвърлих последен прощален поглед към затвора, зад стените на който клетият татко Акен щеше да стои затворен, докато аз щях да ходя на воля, където пожелая, и тръгнахме.

Най-необходимото нещо за моя занаят беше една карта на Франция. Знаех, че ги продават по кейовете, и реших да си купя. И тръгнах към кейовете.

Когато минавах по площад „Карусел“, очите ми неволно се спряха върху часовника на замъка Тюйлери и ми хрумна да видя дали моят часовник и часовникът на замъка показват едно и също време, както би трябвало да бъде. Моят часовник показваше дванадесет и половина, а часовникът на замъка — един часа. Кой от двата не беше верен? Исках да побутна с пръст моя часовник, но размислих и се въздържах. Нищо не доказваше, че моят часовник не е верен, моят скъп и хубав часовник. А можеше и часовникът на замъка да не е в ред. И си прибрах часовника в джоба, като си казах, че за моята работа моето време е точно време.

Дълго трябваше да търся карта, такава, каквато исках — да бъде залепена на платно, да се сгъва и да не струва повече от двадесет су, което беше много пари за мене. Накрая намерих една толкова пожълтяла, че продавачът ми я даде за седемдесет и пет сантима.

Сега вече можех да напусна Париж и реших да направя това колкото е възможно по-скоро.

Можех да тръгна по два пътя: за Фонтенбло, през Италианската врата, и за Орлеан, през Мон Руж. Всъщност безразлично ми беше по кой ще тръгна и случайно избрах пътя за Фонтенбло.

Вървях по улица „Муфтар“, чието име, което прочетох на една синя табела, ми навея рой спомени — Гарофоли, Матиа, Рикардо, тенджерата със заключения с катинар похлупак, камшика с кожените ремъци и най-после Виталис, моя беден добър господар, който умря, защото не ме остави при жестокия падроне на улица „Лурсин“, и ми се стори, като стигнах черквата „Сен Медар“, че познах в едно дете, облегнато на черковната стена, малкия Матиа: същата голяма глава, същите влажни очи, същите изразителни устни, същото кротко и примирено лице, същата комична външност. Но чудно нещо, ако беше той, никак не беше пораснал.

Приближих се, за да го разгледам по-добре. Нямаше никакво съмнение, той беше. Той също ме позна, защото усмивка озари бледото му лице.

— Вие сте същият, който идвахте у Гарофоли с белобрадия старец, преди да постъпя в болницата, нали? — осведоми се той. — Ах, как ме болеше главата тоя ден!

— А вие още ли сте при Гарофоли?

Той се озърна наоколо, преди да отговори, после пошепна:

— Гарофоли е в затвора. Арестуваха го, понеже преби Орландо от бой.

Зарадвах се, като узнах, че Гарофоли е в затвора, и за пръв път ми мина през ум, че затворите, които ми вдъхваха такъв ужас, могат да бъдат полезни.

— А децата? — попитах аз.

— О, не зная, не бях там, когато са арестували Гарофоли. Като излязох от болницата, Гарофоли видя, че когато ме бие, все се разболявам, реши да се отърве от мене и ме даде под наем за две години в цирк „Гасо“, като получи парите в предплата. Знаете ли цирк „Гасо“? Не? Той не е кой знае колко голям цирк, но все пак е цирк. Имаха нужда от дете акробат и Гарофоли ме даде на бай Гасо. Държаха ме до миналия понеделник и ме изпъдиха, защото главата ми сега е много голяма за упражненията и много чувствителна. Тогава се върнах от Жизор, където е циркът, и подирих Гарофоли, но не намерих никого, къщата беше заключена и един съсед ми разказа това, което чухте преди малко — че Гарофоли е в затвора. Тогава дойдох тук и не зная къде да ида, нито какво да правя.

— Защо не се върнахте в Жизор?

— Защото, когато тръгнах пеш от Жизор за Париж, циркът заминаваше за Руан. Как мога да отида в Руан? Много е далеч, а нямам пари. Не съм ял от вчера на обед.

Не бях богат, но имах достатъчно пари, за да не оставя бедното момче да умре от глад. Как бих благославял тоя, който ми подадеше залък хляб, когато се скитах в околностите на Тулуза гладен, както беше сега Матиа!

— Стойте тук — казах му аз.

И изтичах до хлебарницата на ъгъла. Върнах се бързо с пита хляб и му я подадох. Той се нахвърли отгоре й и я излапа.

— А сега — попитах го аз — какво ще правите?

— Не зная.

— Все трябва да правите нещо.

— Щях да опитам да си продам цигулката, когато вие ме заговорихте, и бих я продал вече, ако не ми беше мъчно да се разделя с нея. Цигулката е моята радост и моята утеха. Когато ми е много мъчно, потърсвам някое местенце, където да съм сам, и свиря за себе си. Тогава виждам най-различни хубави неща на небето. Това е много по-хубаво, отколкото в сънищата, разбира се.

— Защо не свирите тогава по улиците?

— Свирих, но не ми дадоха нищо.

Знаех какво значи да свириш, без някой да бръкне в джоба си.

— А вие какво правите сега? — запита Матиа.

Някакво детско самохвалство ме въодушеви.

— Директор съм на трупа — заявих аз.

Всъщност това беше истина, защото имах трупа, коя се състоеше от Капи, но тази истина граничеше много с лъжата.

— Ах, ако искате… — каза Матиа.

— Какво?

— Да ме приемете в трупата си.

Пак станах откровен.

— Ето цялата ми трупа — отвърнах аз, като посочих Капи.

— Какво от това, ще станем двама! Ах, моля ви се, не ме оставяйте! Какво ще стане с мене? Ще умра от глад.

„Ще умра от глад!“ Всички, които чуват тоя вик, не го разбират еднакво и не го възприемат по един и същ начин. На мен той отекна право в сърцето. Знаех какво значи да умреш от глад.