Макар и малък, бях преживял доста нещастия и бях по-предпазлив и по-внимателен, отколкото са обикновено моите връстници — преимущество, което ми струваше скъпо!

И сега, преди да се впусна на дълъг път, реших да видя човека, който през последните години ми беше като баща. Щом леля Катерина не ме взе с децата да се сбогувам с него, можех, длъжен бях да отида и сам да го целуна.

Не бях ходил никога в затвора за дългове, но напоследък бях слушал да се говори много за него и бях Уверен, че ще го намеря. Щях да тръгна по пътя за Мадлен, който ми бе добре познат, и там щях да попитам къде е затворът. Щом като леля Катерина и децата са успели да видят баща си, и на мене навярно ще ми позволят да го видя. Аз също съм или по-скоро бях негово дете и той ме обичаше!

Не смеех да мина през целия Париж с Капи, който тичаше по петите ми. Какво бих отговорил на полицаите, ако ме запитат? От всичко, което ме беше наплашило през моя житейски опит, най-много се боях от полицията. Не бях забравил Тулуза. Вързах Капи с една връв, което, изглежда, засегна силно неговото честолюбие на обучено и възпитано куче. После хванах връвта и тръгнахме двамата към затвора „Клиши“.

Има на тоя свят печални неща, които навяват зловещи мисли. Не зная нищо по-грозно и по-печално от врата на затвор.

Спрях се за миг, преди да се реша да вляза в затвора „Клиши“, сякаш ме беше страх, че ще ме задържат и че вратата, тази отвратителна врата, ще се затвори зад гърба ми и няма да се отвори вече.

Представях си, че е мъчно да излезеш от затвора, но не знаех, че е мъчно и да влезеш. Научих го от опит.

Но тъй като не се оставих нито да ме изхвърлят, нито да ме изпъдят, успях да стигна при този, когото бях дошъл да видя.

Въведоха ме в една стая за свиждане, където нямаше нито решетки, нито прегради, както си мислех, и малко след това влезе бащата, който не беше окован във вериги.

— Чаках те, скъпи Реми — каза ми той, — и посмъмрих Катерина, че не те беше довела с децата.

От сутринта бях тъжен и потиснат, но тези думи ме ободриха.

— Госпожа Катерина не пожела да ме вземе със себе си.

— Не е било възможно, момчето ми, на тоя свят човек върши не това, което желае. Уверен съм, че ти би работил съвестно, за да заслужиш хляба си, но зет ми Сюрио не би могъл да ти даде никаква работа. Той е пазач на шлюз в Нивернезкия канал, а знаеш, че там не наемат работниците градинари. Децата ми казаха, че си искал да се заловиш пак за стария си занаят. Забрави ли, че едва не умря от студ и глад пред нашата вратня?

— Не, не съм забравил.

— А тогава не беше съвсем сам, имаше господар да те напътва. Тежко е, момчето ми, да тръгнеш сам на твоята възраст по големите пътища.

— Капи е с мене.

Както винаги, когато чуеше името си, Капи отговори с лай, който означаваше: „Тук съм! Ако ви трябвам за нещо, ето ме!“

— Да! Капи е добро куче, но все пак е куче. Как ще си изкарваш хляба?

— Ще пея и ще карам Капи да играе комедии.

— Капи не може да играе сам комедии.

— Ще го науча на фокуси. Капи, нали ще научиш всичко, което ти кажа?

Той сложи лапа на гърдите си.

— Слушай, момчето ми, ако си разумен, ще постъпиш някъде на работа. Ти си вече добър работник и така ще бъде по-добре, отколкото да се скиташ по пътищата, което е работа за мързеливците.

— Аз не съм мързелив, знаете много добре това, и никога не сте ме чували да се оплаквам, че имам много работа. У вас бих работил с всички сили и бих останал винаги при вас. Но не искам да постъпвам другаде.

Навярно съм казал тези думи някак особено, защото бащата ме изгледа за миг, без да отговори.

— Ти си ни разказвал — рече той най-после, — че Виталис те е учудвал много често, когато не си го знаел кой е, с начина, по който гледал хората, и с държанието си на господин, което сякаш показвало, че и той самият е господин. Знаеш ли, че ти също имаш такова държане? Не искаш да постъпиш другаде, така ли? Както обичаш, момчето ми. Казах ти всичко това за твое добро, не за друго, вярвай ми. Мисля, че трябваше да ти говоря, и го направих. Ти си сам господар на себе си, тъй като нямаш родители, а и аз не мога вече да ти бъда баща. Един клет нещастник като мен няма право да заповядва.

Всичко, което ми каза бащата, страшно ме смути, още повече че и аз самият си го бях казвал вече, ако не със същите думи, то поне приблизително.

Да, тежко беше да тръгна съвсем сам по дългите пътища, чувствувах го, виждах го и ако бяхте водили скитнически живот като мене, ако бяхте прекарвали нощи като нощта, когато вълци изядоха кучетата ни, или пък като нощта в каменоломната в Жантий, ако бяхте търпели студ и глад като мене, ако бяхте гонени от село на село, без да можете да изкарате нито едно су, както се случи с мене, докато Виталис беше в затвора — щяхте да знаете какви са опасностите и неволите на скитническия живот, при който не само утрешният ден не е никога осигурен, но и настоящият миг е неизвестен.

За да се откажа от тоя живот, имаше само един изход и бащата сам ми го посочи — да постъпя на работа. Ако се откажех от тоя волен и скитнически живот, трябваше да престъпя обещанието си към Етиенет, Алекси, Бенжамен и Лиза, с други думи, трябваше да ги изоставя. Всъщност Етиенет, Алекси и Бенжамен можеха и без мене, щяха да си пишат. Но Лиза! Лиза не знаеше да пише, леля Катерина също не пишеше — Лиза щеше да бъде загубена, ако я изоставех. Какво би си помислила за мене? Само едно — че не я обичам вече, че не обичам нея, която беше толкова привързана към мене, нея, с която бях толкова щастлив! Невъзможно!

— Не искате ли да ви съобщавам как са децата? — попитах аз.

— Те ми споменаха за това, но аз не мисля за нас, като те убеждавам да се откажеш от стария си занаят на уличен певец. Никога не бива да мисли човек за себе си, преди да е помислил за другите.

— Точно тъй, татко. Ето че вие самият ми посочвате какво трябва да правя. Ако от страх пред опасностите, за които говорите, се откажа от задължението, което съм поел, ще мисля за себе си, няма да мисля за вас, няма да мисля за Лиза.

Той ме изгледа пак, но по-продължително. После изведнъж хвана и двете ми ръце.

— Слушай, момче, трябва да те целуна за тия думи, Ти имаш добро сърце, а истината е, че това не зависи от възрастта.

Бяхме сами в стаята за свиждане, седнали на една пейка, един до друг, и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Ще ти пожелая само едно — продължи бащата. — Бог да те пази, мое мило момче!

И двамата стояхме няколко минути мълчаливи, но времето минаваше и настана часът на раздяла.

Изведнъж бащата бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам голям сребърен часовник, който беше окачен за петелката с малка кожена каишка.

— Не бива да се разделим, без да ти дам нещо за спомен. Ето моя часовник, вземи го. Не е много скъп, разбираш, нали — иначе щях да бъда принуден да го продам. Не върви и много добре — от време на време трябва да се побутва. Но е единственото нещо, което имам сега, и затова ти го давам.

С тези думи той ми сложи часовника в ръката и понеже не исках да приема такъв скъп подарък, добави тъжно:

— Тук не ми е нужно да зная колко е часът. Времето и така тече много бавно и ще умра от скука, ако броя часовете. Сбогом, мой малък Реми, целуни ме още веднъж. Ти си славно момче и запомни, че винаги трябва да бъдеш такъв.

Струва ми се, че той ме улови за ръката и ме изпрати до изхода. Но какво стана накрая, какво си казахме, не помня — толкова бях смутен и развълнуван.

Когато си спомня за тая раздяла, в паметта ми изниква само чувството на вцепенение и безсилие, което ме обзе целия, когато се намерих на улицата.

Мисля, че стоях дълго, много дълго на улицата, пред вратата на затвора, без да се реша да свърна наляво или надясно, и навярно бих стоял така, докато мръкне, ако изведнъж ръката ми не напипа случайно в джоба кръгъл и твърд предмет.

Неволно и без да съзнавам добре какво правя, го опипах: часовникът ми!