Взех и аз резен хляб и макар да не се давех като Добродушко, лапах също тъй лакомо като него.

— Горкото дете! — казваше жената, като пълнеше чашата ми.

Артур мълчеше. Но той ни гледаше с широко отворени очи, зачуден навярно от нашия апетит, защото ядяхме един от друг по-лакомо — дори и Зербино, който трябваше да бъде позаситен донякъде с откраднатото месо.

— А где щяхте да вечеряте тая вечер, ако не бяхме се срещнали? — попита Артур.

— Мисля, че нямаше да вечеряме.

— А утре къде ще вечеряте?

— Утре може би ще имаме щастието да срещнем добри хора както днес.

Артур спря да ме разпитва, обърна се към майка си и двамата поведоха дълъг разговор на чуждия език, който вече бях чул. Изглежда, че искаше нещо, но тя отказваше да изпълни желанието му или поне имаше възражения срещу него.

Изведнъж момчето отново извърна глава към мене, защото тялото му беше неподвижно.

— Искате ли да останете при нас? — попита то.

Гледах го, без да отговоря, толкова ме изненада този въпрос.

— Моят син ви пита дали искате да останете при нас.

— На кораба ли?

— Да, на кораба. Синът ми е болен и лекарите препоръчаха да го държим вързан за дъска, както го виждате. За да не скучае, разхождам го в тоя кораб. Ще останете при нас. Кучетата и маймунката ви ще дават представления за Артур, който ще бъде тяхна публика. А вие, ако ви е приятно, мое дете, ще ни свирите на арфа. Така вие ще ни услужите, а и ние от своя страна ще ви бъдем може би полезни. Няма да търсите всеки ден публика, което е трудно понякога за дете на вашата възраст.

На кораб! Никога не бях плавал на кораб, а това беше мое голямо желание. Щях да живея в кораб, да плавам, какво щастие!

Това беше първата мисъл, която ми мина през ума и ме замая. Каква мечта!

След кратко размишление разбрах колко благоприятно беше за мене това предложение и колко великодушна беше жената, която ми го отправяше. Взех ръката й и я целунах.

Тя сякаш се трогна от тая проява на признателност и мило, почти нежно, ме погали няколко пъти по челото.

— Бедно дете! — каза тя.

Тъй като искаха да свиря на арфа, стори ми се, че веднага трябва да изпълня желанието, което бяха изявили. Готовността щеше да ми даде възможност да докажа донякъде и добрата си воля, и своята признателност.

Взех арфата, застанах на самия нос на кораба и засвирих.

В същото време жената приближи до устните си малка сребърна свирчица и свирна пронизително.

Веднага престанах да свиря. Питах се защо свирна така: за да ми каже, че свиря лошо, или за да ме накара да престана?

Артур виждаше всичко, което ставаше около него, и отгатна безпокойството ми.

— Мама свирна, за да тръгнат конете — обясни той.

И наистина корабът, който се беше отдалечил от брега, заплава по тихите води на канала, повлечен от конете. Водата се плискаше в кърмата, а от двете страни дърветата бягаха зад нас, осветени от косите лъчи на залязващото слънце.

— Ще посвирите ли? — попита Артур.

С едно кимване повика майка си, взе й ръката и я държа в ръцете си през цялото време, докато свирех различните парчета, които бях научил от своя господар.

Майката на Артур беше англичанка. Наричаше се госпожа Милиган. Беше вдовица и мислех, че Артур е единственото й дете, но скоро разбрах, че имала по-голям син, който изчезнал при загадъчни обстоятелства. Не могли да открият следите му. Когато се случило това, господин Милиган бил на смъртно легло, а госпожа Милиган, много тежко болна, не знаела какво става около нея. Когато се съвзела, мъжът й бил мъртъв, а синът й изчезнал. Издирванията ръководел нейният девер, господин Джеймс Милиган. В това нямало нищо лошо, ако интересите на господин Джеймс Милиган не били съвсем противоположни на интересите на снаха му: ако брат му починел без деца, той оставал негов наследник.

Ала господин Джеймс Милиган не наследил брат си, защото седем месеца след смъртта на мъжа си госпожа Милиган родила дете — малкият Артур.

Но това хилаво и болнаво дете нямало да живее дълго, казвали лекарите. Чакали го всеки ден да умре и тоя ден господин Джеймс Милиган щял да стане най-после наследник на титлата и състоянието на по-големия си брат, тъй като законите за наследството не са едни и същи във всички страни и в Англия те позволяват при известни обстоятелства чичото да наследи в ущърб на майката.

И тъй, надеждите на господин Джеймс Милиган били позабавени от раждането на неговия племенник. Но не били разбити. Трябвало само да чака.

И той чакал.

Но предсказанията на лекарите не се сбъднали, Артур си останал болнав, но не умрял, както очаквали те. Грижите на майката спасили живота му — станало чудо, едно от ония чудеса, които стават, слава богу, твърде често.

Много пъти го смятали загубен, много пъти бил спасяван. Прекарал едно след друго, а понякога и едновременно всички болести, от които страдат децата.

Напоследък се появила страшна болест — коксалгия, която се развива в тазобедрената става. За тази болест му предписали серни бани и госпожа Милиган дошла в Пиренеите. Но след като баните не помогнали, препоръчали друго лечение — болният да лежи неподвижно, без да става.

Тогава госпожа Милиган поръчала в Бордо кораба, на който се намирах.

И през ум не й минало да затвори сина си в някоя къща — там би умрял от скука и от липса на въздух. Щом Артур не можел вече да ходи, къщата, в която живее, трябвало да се движи вместо него.

Превърнали кораба в плаващ дом със стая, кухня, салон и веранда. В салона или под верандата, според времето, Артур лежеше от сутрин до вечер край майка си и гледките се нижеха пред него — стига само да си отвореше очите.

Заминали от Бордо преди месец и след като плавали нагоре по Гарона, навлезли в южния канал. По този канал трябваше да стигнат езерата и каналите край Средиземно море, после да заплават нагоре по Рона, после по Сона, да преминат от нея в Лоара до Бриар, да тръгнат по канала със същото име, да стигнат Сена и да следват течението на тази река до Руан, където щяха да се прехвърлят на голям параход и да се приберат в Англия.

Първия ден се запознах само със стаята, дето трябваше да живея в кораба, който се наричаше „Лебед“. Макар че тая стая беше съвсем малка — два метра дълга и около метър широка, — тя беше най-прелестната, най-чудната каюта, за която можеше да мечтае детското въображение.

Наредбата й се състоеше от един-единствен шкаф, но този шкаф приличаше на вълшебната стъкленица на физиците, толкова много неща съдържаше. Вместо да бъде закована, горната му дъска беше подвижна и подигнеш ли я, под нея се намираше цяло легло с дюшек, възглавница и завивка. Разбира се, това легло не беше много широко, но беше достатъчно голямо, за да си легне човек удобно. Под леглото имаше чекмедже, пълно с всички необходими тоалетни принадлежности. А под това чекмедже имаше друго, разделено на няколко преградки, където можеха да се подредят дрехите с бельото. Нямаше маси, нямаше и столове, поне такива, каквито се срещат обикновено, но в стената на шкафа, дето се слага главата при спане, имаше дъсчица, която, като се спуснеше, образуваше маса, а откъм краката друга, която образуваше стол.

Малко прозорче, пробито в борда, което можеше да се затваря с кръгло стъкло, служеше за осветяване и проветряване на каютата.

Никога не бях виждал така хубава, толкова чиста каюта. Цялата беше облицована с полирай бор, на пода бе постлана мушама на черни и бели квадрати.

Но тя беше не само радост за очите.

Когато се съблякох и се прострях в леглото, изпитах някакво приятно, непознато чувство. За пръв път чаршафите галеха кожата ми, а не я жулеха. У мама Барберен спях на груби и остри конопени чаршафи. С Виталис спяхме много често направо на сламата или сеното, а когато в някои странноприемници ни даваха чаршафи, почти винаги предпочитахме хубава слама. Колко тънки бяха чаршафите, в които се завивах! Колко меки бяха и колко хубаво миришеха! А дюшекът, колко по-пухкав беше той от боровите иглички, на които спах снощи! Нощната тишина вече не ме плашеше, мракът не беше вече изпълнен с видения и звездите, които виждах през прозорчето, ми шепнеха само ободрителни и насърчителни думи.