Но колкото и удобно да спах в това хубаво легло, събудих се още призори, защото бързах да разбера как са прекарали нощта моите артисти.

Намерих ги всичките на мястото, дето ги бях настанил вечерта — спяха си, сякаш живееха на тоя кораб от месеци. Щом се приближих, кучетата се събудиха и радостни дойдоха при мене, за да си получат сутрешната милувка. Само Добродушко, макар че ме погледна с полуотворено око, не мръдна, а захърка като заклан.

Нямаше нужда да мисля много, за да разбера какво означаваше това: господин Добродушко извънредно лесно се обиждаше и се сърдеше за нищо и никакво, а разсърдеше ли се веднъж, дълго се цупеше. Сега той беше обиден, че не съм го взел при себе си в каютата и изразяваше недоволството си, като се преструваше, че спи.

Не можах да му обясня причините, които ме бяха принудили за мое голямо съжаление да го оставя на палубата и понеже чувствувах, че поне привидно съм виновен към него, прегърнах го, за да му изкажа своите съжаления с няколко милувки.

Отначало той продължи да се цупи, но скоро с променливото си настроение се сети за друго и с движения ми даде да разбера, че ако се разходя с него на брега, може би ще ми прости.

Морякът, когото видях снощи на кормилото, беше вече станал и чистеше палубата. Той се съгласи да спусне дъската на брега и аз слязох с трупата си на поляната.

В игри с кучетата и с Добродушко, в тичане, в прескачане на трапове и катерене по дърветата времето мина бързо. Когато се върнахме, конете бяха вече впрегнати в кораба и вързани за една топола на пътя край канала: очакваха само едно пляскане на камшика, за да тръгнат.

Качих се бързо. След няколко минути веригата, която придържаше кораба към брега, бе отвързана, морякът застана на кормилото, теглачът яхна коня си, макарата, през която минаваше буксирното въже, изскърца и потеглихме.

Какво удоволствие да пътуваш на кораб! Конете препускаха по пътя край канала и без да чувствуваме никакво движение, се плъзгахме леко по водата. Двата гористи бряга бягаха след нас и се чуваше само плискането на водата о кърмата, чието кипене се смесваше с дрънкането на звънчетата, които конете носеха на шията си.

Плавахме и наведен над перилата, аз гледах тополите, които с корени в свежата трева се възправяха гордо и поклащаха в спокойния утринен простор вечно трепкащите си листа. Дългата им редица край брега образуваше плътна зелена завеса, която спираше косите слънчеви лъчи и пропускаше до нас само лека светлина, пресята през клонака.

На места водата изглеждаше съвсем черна, сякаш покриваше бездънни бездни, а другаде беше съвсем бистра и позволяваше да се видят лъскавите камъчета и кадифените треви.

Бях погълнат в съзерцанието си, когато чух, че някой извика зад мене името ми.

Обърнах се бързо: беше Артур, когото носеха на дъската му. Майката вървеше край него.

— Добре ли спахте? — попита ме Артур. — По-добре ли, отколкото на полето?

Приближих се и отговорих, като търсех учтиви думи, с които се обърнах едновременно към майката и към детето.

— А кучетата? — продължи той.

Повиках и тях, и Добродушко. Те дойдоха и се поклониха, а Добродушко започна да се криви като пред представление.

Но тая сутрин не стана дума за представление.

Госпожа Милиган беше настанила сина си на сянка и самата тя седна до него.

— Можете ли да отведете кучетата и маймунката настрана? — каза тя. — Имаме да поработим.

Веднага изпълних нейното желание и отидох с трупата си отпред, на самия нос.

За каква ли работа го биваше това бедно, болно дете?

Видях, че майка му го караше да повтаря някакъв урок, а самата тя следеше текста му в разтворената книга.

Прострян на дъската, Артур повтаряше, без да помръдне.

Или по-право, опитваше се да повтаря, защото страшно се запъваше и не можеше да каже свободно три думи. На това отгоре често грешеше.

Майка му го поправяше кротко, но същевременно и строго.

— Не знаете баснята — каза тя.

Стори ми се странно, като я чух да говори на „ви“ със сина си, но тогава не знаех, че англичаните изобщо не говорят на „ти“.

— О, мамо! — каза той отчаяно.

— Днес правите повече грешки, отколкото вчера.

— Мъчих се да я науча.

— И не я научихте.

— Не можах.

— Защо?

— Не зная… Защото не можах… защото съм болен.

— Главата ви не е болна. Няма да допусна никога да не учите нищо и под предлог, че сте болен, да растете в невежество.

Госпожа Милиган ми се видя много строга, но говореше спокойно и нежно.

— Защо ме огорчавате, като не си учите уроците?

— Не мога, мамо, уверявам ви, че не мога.

И Артур заплака. Но госпожа Милиган не се трогна от сълзите му, макар че изглеждаше развълнувана и дори огорчена, както каза самата тя.

— Исках да ви оставя да си поиграете тая сутрин с Реми и кучетата — продължи тя, — но ще играете чак когато ми кажете баснята без грешка.

След тези думи тя подаде книгата на Артур и пристъпи няколко крачки, сякаш за да се прибере в кораба, като оставяше сина си излегнат на дъската.

Той се тресеше от плач и от своето място аз чувах хълцанията му.

Как можеше госпожа Милиган да бъде строга към това клето дете, което, изглежда, обичаше така нежно? Ако не можеше да си научи урока, не беше то виновно, виновна беше навярно болестта.

А госпожа Милиган щеше да изчезне, без да му каже нито една добра дума.

Но не изчезна. Вместо да влезе в кораба, тя се върна при сина си.

— Искате ли да се опитаме да я научим заедно? — попита го тя.

— О, да, мамо! Заедно!

Тогава тя седна край него, взе отново книгата и започна бавно да чете баснята, която се наричаше „Вълк и овне“. Артур повтаряше след нея думите и изреченията.

Като прочете три пъти баснята, даде книгата на Артур, каза му да продължи да учи сам и се прибра в кораба.

Артур веднага започна да чете баснята. От мястото, където стоях, виждах как си мърда устните.

Явно беше, че учеше и че се стараеше.

Но старанието му не трая дълго. Скоро той дигна очи от книгата и устните му започнаха по-бавно да се движат, после изведнъж съвсем спряха.

Той не четеше вече, не преговаряше.

Очите му, които блуждаеха насам-натам, срещнаха моите.

Махнах му с ръка, да му напомня да продължи урока си.

Той ми се усмихна кротко, сякаш за да ми благодари за напомнянето, и отново заби очи в книгата.

Но скоро пак ги дигна и погледът му заснова от единия към другия бряг на канала.

Понеже не поглеждаше към мен, аз станах и като привлякох по този начин вниманието му, посочих книгата. Той я взе засрамен.

За нещастие след две минути едно синьо рибарче, бързо като стрела, прекоси канала при носа на кораба, като оставяше след себе си сипя следа.

Артур дигна глава, за да го проследи.

После, когато птицата изчезна, той ме погледна.

Тогава ме заговори:

— Не мога — каза той, — а много искам.

Приближих се.

— Но тая басня не е много мъчна — казах аз.

— О, напротив, много е мъчна!

— Стори ми се много лесна и докато слушах майка ви да я чете, мисля, че я запомних.

Той се усмихна недоверчиво.

— Искате ли да ви я кажа?

— Защо, като е невъзможно?

— Но не е невъзможно. Искате ли да опитам? Вземете книгата.

Той взе книгата и аз започнах да разказвам. Поправи ме само на три или четири места.

— Как, вие я знаете! — извика той.

— Не много добре, но сега мисля, че бих я казал без грешка.

— Как успяхте да я научите?

— Слушах майка ви, като я четеше, но я слушах внимателно, без да гледам какво става около мен.

Той се изчерви и извърна очи. След малко, като му мина срамът, каза:

— Разбирам как сте слушали и ще се постарая да слушам като вас. Но как успяхте да запомните всичките тия думи, които се объркват в паметта ми?

Как бях успял? Не ми беше много ясно, защото не бях мислил върху това. Но се постарах да отговоря на въпроса му, като сам си обяснявах случая.