Аз и мама Барберен така добре се изхранвахме от нашата крава, че дотогава почти никога не бях ял месо. Но тя не беше само наша кърмачка, а и наша другарка, наша приятелка — не бива да се мисли, че кравата е тъпо животно; напротив, тя е много умна и има качества, които могат да се развият повече, ако човек се занимава с нея. Ние галехме нашата, говорехме й, тя ни разбираше и от своя страна със своите големи кръгли очи, изпълнени с кротост, умееше много добре да ни накара да се досетим какво иска и какво чувствува. С една дума, и ние я обичахме, и тя ни обичаше.

А трябваше да се разделим с нея, защото само с „продажбата на кравата“ можеше да се задоволи Барберен.

Вкъщи дойде търговец и след като разгледа внимателно Червенушка, след като я опипва дълго, като клатеше недоволен глава, след като каза и повтори стотина пъти, че никак не му харесвала, че била крава на бедни хора, която нямало да може да препродаде, че нямала мляко, че маслото й било лошо, накрая заяви, че щял да я вземе, но само от добро сърце и за да услужи на мама Барберен, която била добра жена.

Клетата Червенушка сякаш разбираше какво става, не искаше да излезе от обора и започна да мучи.

— Мини отзад и я подкарай — каза ми търговецът, като ми подаде камшика, който висеше на шията му.

— О, не така — каза мама Барберен.

И като хвана кравата за повода, почна да й говори нежно:

— Хайде, миличка, ела, ела.

И Червенушка не се противи повече. Като излезе на пътя, търговецът я върза зад колата и тя трябваше по неволя да върви след коня.

Влязохме си вкъщи. Но още дълго чувахме мученето на кравата.

Нямаше вече мляко, нямаше масло. Сутрин — парче хляб; вечер — картофи със сол.

Заговезни дойдоха скоро след като продадохме Червенушка; миналата година на Заговезни мама Барберен ме беше нагостила с палачинки и бухти и аз ядох толкова много, толкова много, че тя остана извънредно доволна.

Но тогава си имахме Червенушка, която ни беше Дала мляко, да замесим тестото, и масло за тигана.

„Няма вече Червенушка, няма вече мляко, няма масло, няма Заговезни“ — си казах тъжно аз.

Но мама Барберен ми беше приготвила изненада. Макар и да не обичаше да взема назаем, тя бе поискала от една съседка чаша мляко, от друга — бучка масло, и когато се прибрах по обяд, я сварих да сипва брашно в голям пръстен гювеч.

— Я! Брашно! — казах аз, като се приближих до нея.

— Да — усмихна се тя, — брашно, мой малък Реми, хубаво пшеничено брашно. Ето виж как хубаво мирише.

Ако смеех, бих попитал за какво й е това брашно, но тъкмо защото много ми се искаше да узная това, не смеех да заговоря. И после, от друга страна, не исках да спомена, че зная, че е Заговезни, за да не огорча мама Барберен.

— Какво се прави от брашното? — погледна ме тя.

— Хляб.

— А друго?

— Каша.

— А друго?

— Ами… Не зная.

— Не, знаеш, знаеш. Но си добро момче и не смееш да кажеш. Знаеш, че днес е Заговезни и се ядат палачинки и бухти. Но знаеш също, че нямаме нито масло, ни мляко, и не смееш да споменеш за това. Така ли е?

— О! Мамо Барберен!

— Предвиждах това и се погрижих да прекараш приятни Заговезни. Погледни в нощвите.

Подигнах бързо капака и видях млякото, маслото, яйца и три ябълки.

— Подай ми яйцата — каза тя — и докато ги счупя, обели ябълките.

Докато режех ябълките на резени, тя счупи яйцата в брашното и почна да замесва всичко, като сегиз-тогиз сипваше отгоре лъжица мляко.

Като замеси тестото, мама Барберен сложи гювеча върху топлата пепел; оставаше само да мръкне, защо то на вечеря щяхме да ядем палачинките и бухтите.

За да бъда откровен, трябва да призная, че денят ми се видя дълъг и че неведнъж отивах да подигам кърпата, с която бе покрит гювечът.

— Ще изстине тестото — казваше мама Барберен — и няма да втаса добре.

Но то втасваше добре и тук-там се понадигаха шупли, нещо като мехурчета, които се пукаха на повърхността. От цялото тесто, което втасваше, се носеше приятна миризма на яйца и мляко.

— Начупи съчки — ми каза тя. — Трябва ни хубав, силен огън, без дим.

Най-после запалихме свещта.

— Сложи дърва в огъня — ми каза мама Барберен.

Не беше необходимо да ми повтаря думите, които очаквах с такова нетърпение. Скоро в огнището лумна ярък пламък и трептящата му светлина изпълни кухнята.

Тогава мама Барберен откачи от стената тигана и го сложи на пламъка.

— Подай ми маслото.

Тя взе с върха на ножа бучка масло, голяма колкото дребен орех, и я сложи в тигана, където тя почна да се топи и да пращи.

Ах, хубавата миризма наистина дразнеше небцето ни, и то много по-приятно, тъй като отдавна я бяхме забравили!

Весела беше и песента от пращенето и съскането на маслото.

Ала колкото и да бях унесен в тая песен, стори ми се, че чувам стъпки на двора.

Кой ли можеше да ни безпокои по това време? Някоя съседка, навярно да иска огън.

Но тази мисъл ми щукна из ума, тъй като мама Барберен, която бе потопила голямата лъжица в гювеча, изливаше бяло тесто в тигана и не беше време да мисля за други неща.

Една тояга тропна на прага и изведнъж вратата грубо се отвори.

— Кой е там? — попита мама Барберен, без да се обръща.

Беше влязъл един мъж и на пламъка, който го осветяваше целия, видях, че е облечен в бяла блуза и държи дебела тояга в ръка.

— Угощение ли има тук? Не се стеснявайте — каза той грубо.

— Божичко! — извика мама Барберен, като сложи бързо тигана на пода. — Ти ли си, Жером?

После ме хвана за лакътя и ме бутна към мъжа, който се беше спрял на прага:

— Това е баща ти.

Приближих се да го целуна, но той ме спря с върха на тоягата си:

— Кой е този?

— Реми.

— Ти ми беше писала…

— Е, да, но не беше истина, тъй като…

— А! Не било истина, не било истина.

Той пристъпи няколко крачки към мене с дигната тояга и аз неволно се отдръпнах.

Какво бях сторил? Каква ми беше вината? Защо ме посрещна така, когато отивах при него да го целуна?

Нямах време да си отговоря на всички тия въпроси, които се въртяха в объркания ми ум.

— Виждам, че се готвите за Заговезни — каза той. — Това е добре, защото съм много гладен. Какво имаш за вечеря?

— Правех палачинки.

— Виждам много добре. Но няма да нахраниш с палачинки човек, който е изминал пеш десет левги път.

— Нямам нищо. Не те очаквахме.

— Как нищо? Нищо за вечеря?

Той се огледа наоколо.

— Ето масло.

Той дигна очи към тавана, към мястото, дето окачвахме някога сланината, но куката отдавна беше празна и сега на гредата висяха само няколко връзки чесън и лук.

— Ето лук — каза той, като свали една връзка с тоягата си. — Четири-пет глави лук, бучка масло и ще имаме хубава чорба. Махни палачинката и ни опържи лук в тигана.

Да махне палачинката от тигана! Мама Барберен нищо не възрази. Напротив, побърза да изпълни желанието на мъжа си, а той седна на пейката в къта край огнището.

Не посмях да напусна мястото, където ме прикова тоягата, и опрян на масата, го гледах.

Той беше мъж на около петдесет години, с грубо лице и суров вид; главата му беше наведена надясно от раната, която бе получил, и този недъг го правеше още по-страшен.

Мама Барберен сложи пак тигана на огъня.

— С толкова малко масло ли ще ни правиш чорба? — попита той.

Тогава сам взе паницата, дето беше маслото, и изсипа цялата буца в тигана.

Нямаше вече масло, значи нямаше да има и палачинки.

Всеки друг път това нещастие навярно би ме засегнало дълбоко, но аз не мислех вече за палачинките, нито за бухтите и единствената мисъл, която се бе загнездила в ума ми, беше, че този човек, така груб наглед, е мой баща.

„Баща ми, баща ми!“ — ето думите, които си повтарях неволно.

Никога не се бях опитвал да си обясня по-точно какво всъщност е бащата и някак несъзнателно мислех, че е майка с дебел глас. Но като гледах този, който дойде изневиделица, изпитвах болезнен страх.