— Ах, колко е вкусно! — извика той с пълна уста.

Мой ред беше да подам чинията си и да се опаря. Но и аз като Матиа не обърнах внимание, че съм се опарил.

Третата палачинка бе изпържена и Матиа посегна към нея, но Капи страшно излая. Негов ред беше и както е справедливо, Матиа му подаде палачинката за голям ужас на мама Барберен, която като всички селяни беше равнодушна към животните и не можеше да разбере как е възможно да се дава на куче „християнска храна“. За да я успокоя, обясних й, че Капи е учено куче и че той е спечелил част от парите за кравата. После той беше наш другар и трябваше да яде като нас, с нас, понеже тя беше заявила, че няма да хапне от палачинките, преди ние да уталожим страшния си глад.

Мина много време, докато задоволим глада си и особено лакомството си. Но най-после дойде час, когато дружно заявихме, че няма да хапнем повече нито една палачинка, ако мама Барберен не изяде няколко.

Тогава поискахме и ние самите да правим палачинки, първо аз, после Матиа. Да сложиш масло, да изсипеш рядкото тесто не беше мъчна работа, но не умеехме да подхвърляме палачинките като мама Барберен. Аз изпуснах една в пепелта, Матиа метна една съвсем гореща върху ръката си.

Най-после, когато гювечът се изпразни, Матиа, който много добре беше забелязал, че мама Барберен не иска да говори пред него „по моята работа“, заяви, че иска да види за малко какво прави кравата на двора, и без да чуе какво ще кажем, ни остави сами, мама Барберен и мене. Очаквах тоя миг с голямо нетърпение и ако не бях се увлякъл в пърженето на палачинките, само тая мисъл щеше да се върти в главата ми.

Ако Барберен е отишъл в Париж, отишъл е, мислех аз, за да намери Виталис и да го накара да му плати за мене за изтеклите години. Това никак не ме засягаше. Виталис беше умрял, не можеше да му плати, а от мене не можеше да иска нищо. Но ако Барберен не можеше да иска пари от мене, можеше да поиска мене самия, а вземе ли ме веднъж, можеше да ме даде, където си иска и на когото си иска, стига да платят известна сума. А това ме интересуваше, дори много ме интересуваше, защото бях готов да направя всичко, само да не попадна под властта на ужасния Барберен. Ако се наложеше, бих напуснал Франция, бих отишъл с Матиа в Италия, в Америка, на края на света!

Като размислях така, реших да бъда предпазлив с мама Барберен не защото нямах доверие в нея — милата женица, знаех колко много ме обичаше и колко предана ми беше! Но тя трепереше пред мъжа си, уверил се бях в това, и ако се отпуснех много, можеше, без да иска, да повтори това, което съм казал, и да даде по тоя начин на Барберен възможност да ме намери или, с други думи, да ме вземе отново. Аз поне не биваше да допусна това. Трябваше да бъда нащрек.

Когато Матиа излезе, запитах мама Барберен:

— Сега, като сме сами, ще ми кажеш ли по каква моя работа е отишъл Барберен в Париж?

— Разбира се, момчето ми, и то с удоволствие.

С удоволствие? Бях поразен.

Преди да продължи, мама Барберен погледна към вратата. Като се увери, че няма никой, пристъпи към мене и ми каза полугласно, с усмивка на лицето:

— Изглежда, че твоето семейство те търси!

— Моето семейство?

— Да, твоето семейство, Реми.

— Нима имам семейство? Нима имам семейство, мамо Барберен, аз, подхвърленото дете?

— Изглежда, че не са те подхвърлили доброволно, щом сега те търсят.

— Кой ме търси? О, мамо Барберен, говори, говори по-бързо, моля ти се!

После изведнъж ми се стори, че съм полудял, и извиках:

— Не, не, това е невъзможно. Барберен ме търси!

— Да, разбира се, но за да те предаде на семейството ти.

— Не, за себе си ме търси той — да ме намери и да ме продаде пак. Но няма да ме намери.

— О, Реми, как можеш да помислиш, че ще се съглася на такова нещо?

— Той иска да те измами, мамо Барберен.

— Хайде, момчето ми, бъди разумен, слушай какво ще ти кажа и не си създавай излишни страхове.

— Аз помня как.

— Слушай това, което чух със собствените си уши. Ще ми повярваш, нали? Идущия понеделник ще стане месец, аз шетах в месалнята, когато един мъж, или по-право един господин, влезе вкъщи, където се намираше по това време Барберен. „Вие ли се казвате Барберен?“ — попита господинът с произношение на човек, който не е от нашия край. „Да, аз“ — отвърна Жером. „Вие ли сте намерили едно дете в Париж, на «Авеню дьо Бретьой», и вие ли сте го прибрали да го отгледате?“ — „Да, аз.“ — „Къде е сега това дете, моля?“ — „А какво ви интересува това, моля?“ — отговори Барберен.

И да се съмнявах в думите на мама Барберен, само по любезния отговор на Барберен щях да позная, че тя ми предава точно каквото е чула.

— Знаеш — продължи тя, — че в месалнята се чува всичко, което се говори тук, и после, ставаше дума за тебе и аз исках да слушам. Тогава, за да чуя по-добре, се приближих и стъпих на една съчка, която се счупи. „Не сме ли сами?“ — попита господинът. „Жена ми е тук“ — отвърна Барберен. „Тук е много топло — каза господинът. — Ако искате, да излезем навън да си поговорим.“ Излязоха двамата и Барберен се прибра сам чак след три-четири часа. Представяш ли си колко бях любопитна да узная какво са си говорили Жером и тоя господин, който беше може би баща ти, но Жером не отговори нищо на моите въпроси. Каза ми само, че господинът не ти бил баща и че те търсел от страна на твоето семейство.

— А къде е семейството ми? Какво е то? Имам ли баща? Майка?

— Тъкмо това питах и аз Жером. Той ми каза, че нищо не знае. После добави, че ще замине за Париж, за да намери музиканта, на който те беше дал и който му казал да го търси в Париж на улица „Лурсин“, при някакъв друг музикант — Гарофоли. Запомних добре тия имена, запомни ги и ти.

— Зная ги, бъди спокойна. А Барберен не ти ли се е обаждал, след като замина?

— Не. Навярно продължава да търси. Господинът му беше дал сто франка, пет жълтици, а след това навярно му е дал още пари. Всичко това и хубавите пелени, в които беше повит, когато те намериха, показва, че родителите ти са богати. Когато те видях сгушен там, край огнището, помислих, че си ги намерил, и затова взех другаря ти за твой роден брат.

В това време Матиа мина край вратата и аз го повиках.

— Матиа, моите родители ме търсят, аз имам семейство, истинско семейство.

Но, чудно нещо, Матиа сякаш не сподели моята радост и моя възторг. Тогава му разказах какво бях научил от мама Барберен.

Тази нощ спах малко. А колко пъти напоследък се радвах, че ще спя в своето детско легло, където някога бях прекарал толкова хубави нощи, без да се будя, сгушен в своето кътче, завит до уши! И колко пъти, когато бивах принуден да спя под открито небе — а да спиш под открито небе за съжаление не всякога е хубаво! — колко пъти, премръзнал от нощния студ или пронизан до кости от утринната роса, съм тъгувал за тая топла завивка!

Заспах веднага, щом си легнах, защото бях уморен от деня, а също и от нощта, която прекарах в затвора. Но скоро се стреснах, събудих се и не можах вече да мигна. Бях трескав, много развълнуван. Семейството ми!

Когато заспивах, мислех за това семейство и в краткия си сън сънувах семейство, баща, майка, братя, сестри. Прекарах няколко минути с тези, които не познавах още и които виждах сега за пръв път. Чудна работа, Матиа, Лиза, мама Барберен, госпожа Милиган, Артур бяха от моето семейство, а Виталис ми беше баща. Той бе възкръснал и беше много богат. Докато бяхме разделени, успял да намери Зербино и Долче, които не били изядени от вълците, както си помислихме тогава. Мисля, че всеки е имал такива съновидения, през които в кратко време е изживявал цели години и много често е изминавал неизмерими разстояния. Всеки знае, че при събуждането впечатленията, които е изпитал, си остават силни и ярки. Като се събудих, видях пак всички, които бях сънувал, сякаш бях прекарал вечерта с тях и, разбира се, не можах да мигна. Малко по малко впечатленията от съня ми избледняха. Но действителността изпълни всецяло моя ум и ме разсъни още повече.