Семейството ми ме търсеше. Но за да го намеря, трябваше да се обърна към Барберен. Само тая мисъл беше достатъчна да помрачи радостта ми. Искал бих Барберен да не е замесен в моето щастие. Помнех думите му към Виталис, когато ме продаде на него, и много често си ги повтарях: „Който е отгледал това дете, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.“ Оттогава тия думи поддържаха лошите ми чувства към Барберен.

Барберен не ме беше прибрал по милост от улицата, не и по милост се беше нагърбил да ме отгледа, а чисто и просто защото бях повит в хубави пелени, защото един ден щеше да спечели нещо, като ме върне на родителите ми. Но тоя ден не дойде толкова бързо, колкото му се искаше, и той ме продаде на Виталис. Сега щеше да ме продаде на баща ми. Каква разлика между мъжа и жената! Мама Барберен не ме обичаше заради парите. Ах, как бих искал да намеря начин тя да спечели нещо, а не Барберен!

Но напразно мислех, напразно се въртях ту на едната, ту на другата страна в леглото, не можех да открия нищо и непрестанно през главата ми минаваше отчайващата мисъл, че Барберен ще ме заведе при родителите ми, че на него ще благодарят и него ще възнаградят. В края на краищата трябваше да се мине по тоя път, тъй като нямаше възможност да се постъпи другояче. А по-късно, когато забогатея, аз трябваше да подчертая ярко разликата, която бях установил в сърцето си между жената и мъжа, и трябваше да благодаря на мама Барберен и да я възнаградя.

Засега ми оставаше да се занимавам само с Барберен, с други думи, трябваше да го търся и да го намеря, защото той не беше от ония мъже, които не правят нито една крачка, без да кажат на жена си къде отиват и къде може да ги намери човек, ако му потрябват. Мама Барберен знаеше само, че мъжът й е в Париж. След заминаването си той не й беше писал, нито пък й се беше обаждал по някой съселянин, по някой зидар, който се прибира в родния си край. Не беше свикнал да бъде мил и внимателен към нея.

Къде беше той, къде живееше? Тя не знаеше точно и не можеше да му се пише писмо. Трябваше да го потърся при двама-трима наемодатели в квартала „Муфтар“, чиито имена тя знаеше, и положително щях да го намеря при някой от тях.

И тъй, трябваше да замина за Париж и да потърся сам този, който ме търсеше. Разбира се, за мене беше голяма, неочаквана радост да си имам семейство. Но при тези условия радостта ми беше примесена и с огорчения.

Надявах се, че ще можем да прекараме няколко спокойни, щастливи дни при мама Барберен, че аз и Матиа ще поиграем на някогашните игри, а ето че още на следния ден трябваше да тръгнем.

Като се разделях с мама Барберен, трябваше да отида на морския бряг, в Еснанд, за да видя Етиенет. А сега трябваше да се откажа от това пътуване и да не прегърна бедната Етиенет, която беше толкова добра и толкова мила към мене.

След като видех Етиенет, трябваше да отида в Дрьози, в Ниевр, за да съобщя на Лиза как са брат й и сестра й. Значи трябваше да се откажа и от Лиза, както се бях отказал от Етиенет.

С такива мисли прекарах почти цялата нощ, като ту си казвах, че не трябва да изоставя нито Етиенет, нито Лиза, ту, напротив, че трябва да отида колкото се може по-бързо в Париж, за да намеря семейството си. Накрая заспах, без да се спра на някакво решение, и тая нощ, която се надявах, че ще бъде най-хубавата нощ през живота ми, беше най-тежката и най-неспокойната, която съм запомнил.

На сутринта, когато се събрахме и тримата — мама Барберен, Матиа и аз — край огнището, където на силен огън се вареше млякото от нашата крава, се съвещавахме. Какво трябваше да направя? И аз разказах нощните си мъки и колебания.

— Трябва да отидеш веднага в Париж — рече мама Барберен. — Твоите родители те търсят, побързай да ги зарадваш.

И тя разви мисълта си, като я подкрепи с много доводи, които, докато ги изреждаше, ми се струваха един от друг по-убедителни.

— Тогава решено. Ще заминем веднага за Париж — казах аз.

Но Матиа сякаш не одобри никак това решение, напротив.

— Ти смяташ, че не трябва да ходим в Париж? — попитах го аз. — Кажи тогава съображенията си, както направи мама Барберен.

Той поклати глава.

— Виждаш, че съм много измъчен, и трябва да ми помогнеш.

— Мисля — започна най-после той, — че не бива да забравяш старите близки заради новите. До днес семейството ти се състоеше от Лиза, Етиенет, Алекси и Бенжамен, които ти бяха като братя и сестри и те обичаха. Но днес се явява едно ново семейство, което ти не познаваш, което не е направило нищо за тебе освен това, че те е захвърлило на улицата, и изведнъж зарязваш тия, които са били добри към тебе, заради тези, които, поне, както изглежда, не са положили никаква грижа за тебе. Мисля, че не е право.

— Не бива да се казва, че родителите на Реми са го захвърлили — прекъсна го мама Барберен. — Може някой да им е откраднал детето и те оттогава досега да го оплакват, да го търсят и да го чакат.

— Не зная това. Но зная, че татко Акен е прибрал умиращия край вратнята му Реми, че го е гледал като свое собствено дете и че Алекси, Бенжамен, Етиенет и Лиза са го обичали като роден брат, и смятам, че тези, които са го прибрали, имат поне толкова право на неговата обич, колкото тези, които по своя или чужда вина са го изгубили. Татко Акен и децата му са го обичали по свое собствено желание. Те не са имали никакви задължения към Реми.

Матиа изрече тия думи, сякаш ми се сърдеше, без да ме погледне, без да погледне мама Барберен. Това ме огорчи, но мъката, че ме укори така, не ми попречи да почувствувам силата на разсъждението му. Впрочем бях в положението на ония нерешителни хора, които много често застават на страната на тоя, който е говорил последен.

— Матиа има право — съгласих се аз — и с мъка на сърцето бих се решил да отида в Париж, без да видя Етиенет и Лиза.

— Ами родителите ти? — настоя мама Барберен.

Трябваше да им кажа какви са намеренията ми.

Опитах се да взема едно средно решение.

— Няма да идем при Етиенет — казах аз, — защото ще трябва много да се отклоним от пътя. При това Етиенет знае да чете и пише и с нея можем да се разберем с писмо. Но преди да отидем в Париж, ще се отбием в Дрьози да видим Лиза. И дори да се забавим, няма да закъснеем много. И после, Лиза не знае да пише и най-много заради нея предприех това пътуване. Ще й разкажа за Алекси и като помоля Етиенет да ми пише в Дрьози, ще й прочета писмото.

— Добре — рече усмихнат Матиа.

Решихме да тръгнем на другата сутрин и прекарах част от деня да напиша дълго писмо на Етиенет, като й обясних защо няма да отида да я видя, както бях решил.

На следния ден трябваше да изживея още веднъж мъката на раздялата. Но сега поне тя не беше така тежка, както когато заминах с Виталис. Целунах мама Барберен и й обещах, че скоро ще се върна да я видя заедно с родителите си. И цялата вечер преди заминаването разговаряхме какво ще й подаря — нищо нямаше да бъде много хубаво за нея, нали щях да бъда богат.

— Няма нищо по-хубаво за мене от твоята крава, мой малък Реми — каза тя, — и с цялото си богатство не ще можеш да ме направиш по-щастлива, отколкото ме направи като беден.

Милата ни крава, трябваше да се разделим и с нея! Матиа я целуна поне десетина пъти по муцуната — това сякаш й беше приятно, защото при всяка целувка тя се облизваше с дългия си език. Ето ни пак по широките пътища с раници на гръб и Капи пред нас. Вървяхме бързо или по-право от време на време ускорявах хода, без да съзнавам добре какво правя, подтикван неволно от стремежа си да стигна в Париж.

Но Матиа, който вървя известно време редом с мене, ми каза, че ако продължаваме така, скоро ще капнем, и аз тръгнах по-бавно, но скоро пак забързах.

— Колко бързаш! — обади се тъжно Матиа.

— Вярно, но ми се струва, че и ти трябва да бързаш, защото моето семейство ще бъде и твое семейство.

Той поклати глава. Доядя ме и ми стана мъчно, като видях това движение, което бях забелязал вече няколко пъти, откакто ставаше дума за семейството ми.