— Нали сме братя?

— О, да, за нас, разбира се, е така и не се съмнявам в тебе — аз съм твой брат днес, ще бъда и утре, зная и чувствувам това.

— Тогава?

— Тогава! Защо искаш да бъда брат на братята ти, ако имаш братя, и син на баща ти и майка ти?

— Ако бяхме отишли в Лука, нямаше ли да бъда брат на сестричката ти Кристина?

— О, да, разбира се!

— Тогава защо да не бъдеш брат на моите братя и сестри, ако имам братя и сестри?

— Защото не е все едно, разликата е много голяма.

— Защо?

— Аз не съм бил повиван в хубави пелени — каза Матиа.

— Какво значение има това?

— Има значение, има много голямо значение и ти знаеш това. Ако беше дошъл в Лука — сега виждам много добре, че никога няма да дойдеш там, — щяха да те посрещнат бедни хорица, моите близки, които няма в какво да те упрекват, защото са по-бедни от тебе. Но ако хубавите пелени казват право, както мисли мама Барберен и както трябва да е в действителност, твоите родители са богати, пък може и да са знатни хора! Как искаш да приемат един бедняк като мене?

— Ами аз самият какво съм, не съм ли бедняк?

— Сега — да. Но утре ще бъдеш техен син, а аз вечно ще си остана бедняк, какъвто съм днес. Ще те пратят да се учиш, ще ти наемат учители, а аз ще продължа сам-самичък своя път и ще си спомням за тебе, както, надявам се, и ти ще си спомняш за мене.

— О, скъпи Матиа! Как можеш да говориш така?

— Говоря, както мисля, o mio caro! Ето затова не мога да споделям напълно радостта ти — затова, само затова, че ще се разделим, а аз вярвах, представях си понякога, дори мечтаех, че ще бъдем вечно заедно, както сме сега. О, не както сме сега — бедни улични музиканти! И двамата щяхме да работим, да станем истински музиканти, да свирим пред истинска публика и никога да не се разделяме.

— Но това ще стане, мой мили Матиа. Ако родителите ми са богати, те ще бъдат богати и за тебе, и за мене. Ако ме пратят да се уча, и ти ще дойдеш с мене. Няма да се разделяме, ще работим заедно, ще бъдем вечно заедно, ще порастем, ще живеем заедно, както ти желаеш и както и аз самият желая, също така горещо като тебе, уверявам те.

— Зная добре, че желаеш, но няма да си вече господар на себе си, както си сега.

— Изслушай ме. Моите родители ме търсят, а това доказва, че се интересуват за мене, нали? Тогава те ме обичат или ще ме обикнат. Ако ме обичат, няма да откажат да изпълнят молбата ми. А молбата ми ще бъде да направят щастливи тези, които бяха добри към мене, тези, които ме обичаха, когато бях сам на света — мама Барберен, татко Акен, когото ще трябва да освободят от затвора, Етиенет, Алекси, Бенжамен, Лиза и тебе. Лиза ще вземат при себе си, ще я възпитават, ще я излекуват, а ти ще дойдеш да се учиш заедно с мене, ако аз отида да се уча. Така ще стане, ако родителите ми са богати, и ти знаеш добре, че ще се радвам много и за двама ни, ако те са богати.

— А аз много ще се радвам, ако са бедни.

— Ти си глупав.

— Може.

И без да каже нищо повече, Матиа повика Капи. Време беше да се спрем да похапнем. Той прегърна кучето и се обърна към него, сякаш говореше на човек, който можеше да го разбере и да му отговори:

— Нали, драги Капи, и ти предпочиташ родителите на Реми да са бедни?

Като чу името ми, Капи, както винаги, излая радостен и сложи дясната си лапа на гърдите си.

— Ако родителите му са бедни, и тримата ще продължим свободния си живот, ще ходим, където си искаме, с една-едничка грижа — да задоволим „почитаемата публика“.

— Ау! Ау!

— Ако пък са богати, ще оставят Капи в двора, в колибка, и навярно ще го вържат с верига, с хубава стоманена верига, но все пак с верига, защото кучетата не бива да влизат в хубавите къщи.

Сърдех се малко на Матиа, че ми пожелаваше бедни родители, а не споделяше моите блянове, които ми вдъхна мама Барберен и които така бързо и напълно приех. Но, от друга страна, бях щастлив, че най-после видях и разбрах на какво се дължеше неговата тъга — приятелството, страхът от раздялата бяха единствената причина: не можех да му се сърдя за това, което всъщност беше доказателство за неговата обич и привързаност. Матиа ме обичаше, той мислеше само за нашата обич и не искаше да ни разделят.

Ако не бяхме принудени да печелим насъщния си хляб, бих продължил да бързам въпреки Матиа. Но трябваше да свирим в големите села по пътя си и докато дойде време моите богати родители да разделят с нас своето богатство, трябваше да се задоволяваме с дребните су, които капеха трудно оттук-оттам според случая.

И ние изгубихме повече време, отколкото ми се искаше, докато стигнем от областта Крьоз до областта Ниевр, с други думи, от Шаванон до Дрьози, като минахме през Ебюсон, Моилюсон, Мулен и Десиз.

Впрочем освен насъщния хляб имахме и друга причина, която ни налагаше да правим колкото е възможно по-големи сборове. Не бях забравил думите на мама Барберен, когато ме уверяваше, че с цялото си богатство никога не бих могъл да я направя по-щастлива, отколкото я направих като беден, и исках малката Лиза да бъде също така щастлива, както беше мама Барберен. Разбира се, аз щях да разделя богатството си с Лиза, в това нямаше никакво съмнение, поне за мене. Но засега, преди да стана богат, исках да поднеса на Лиза подарък, купен с парите, които съм спечелил — подарък от бедния.

Купих в Десиз кукла с пълна прикя, което за щастие струваше по-евтино от една крава.

От Десиз до Дрьози можехме вече да бързаме — така и направихме, защото, като изключим Шатийон ан Базоа, по пътя срещахме само бедни селца, където селяните не бяха склонни да отделят от залъка си, за да бъдат щедри към някакви музиканти, за които не искаха и да знаят.

След Шатийон вървяхме край канала и гористите брегове, спокойната вода, шлеповете, които плаваха леко, влачени от коне, ме пренесоха в блаженото време, когато и аз плавах така на „Лебед“ по канал заедно с госпожа Милиган и Артур. Къде ли беше сега „Лебед“? Колко пъти, когато пресичахме някой канал или вървяхме край него, съм питал дали не са виждали кораб за развлечение, който със своята веранда и с разкошното си разпределение не можеше да се сбърка е никой друг! Навярно госпожа Милиган се беше завърнала в Англия с оздравелия вече Артур. Това беше най-вероятното, така и трябваше да се предполага, но все пак неведнъж, когато вървяхме по бреговете на Нивернезкия канал, видех ли отдалече кораб, теглен от коне, питах се не плава ли насреща ни „Лебед“.

Беше есен, изминавахме по-къси разстояния на ден, отколкото през лятото, и вземахме мерки да стигаме по възможност в селата, където трябваше да пренощуваме, преди да мръкне съвсем. Но въпреки че бързахме много, особено към края, влязохме в Дрьози в тъмна нощ.

За да отидем у лелята на Лиза, трябваше да вървим по канала, тъй като мъжът на леля Катерина беше пазач на шлюз и живееше в къща, построена край самия шлюз, който той надзираваше. Затова не губихме много време и веднага намерихме къщата, която беше на края на селото, в ливада с високи дървета, които отдалеч сякаш плуваха в мъглата. Сърцето ми заби силно, когато наближихме къщата, чийто прозорец светеше от отражението на буйния огън, който гореше в огнището и хвърляше от време на време червени пламъци, които озаряваха пътя ни.

Когато стигнахме съвсем близо до къщата, видях, че вратата и прозорецът са затворени. Но през прозореца, който нямаше нито капаци, нито завеси, видях на масата Лиза, седнала до леля си, докато един мъж, вуйчо й навярно, седеше срещу нея с гръб към нас.

— Вечерят — пошепна Матиа. — Навреме сме дошли.

Но аз го прекъснах мълчаливо с ръка, докато с другата правех знак на Капи да застане зад мене и да не лае. После свалих арфата и се приготвих да засвиря.

— Ах, да — пошепна Матиа, — серенада! Добре си намислил.

— Не, ти недей, сам ще свиря.

И засвирих първите тактове на моята неаполитанска песен, но без да пея, за да не ме издаде гласът ми.

Свирех и гледах Лиза. Тя дигна бързо глава и в очите й сякаш блесна мълния. Запях.