— О, доброто дете! Милото момче! — възкликна мама Барберен и ме целуна.

После влязохме в обора, та мама Барберен да разгледа нашата крава, която беше вече нейна крава. При всяко ново качество, което откриваше, мама Барберен ахваше възхитена и доволна:

— Каква хубава крава!

Изведнъж се спря и ме погледна.

— А! Значи ти си забогатял?

— Да — обади се весело Матиа. — Имаме още петдесет и осем су.

И мама Барберен повтори пак своя припев, но с известно изменение:

— Добрите момчета!

Радостно и приятно ми стана, че тя мисли и за Матиа и отделя за двама ни общо кътче в сърцето си, В това време кравата продължаваше да мучи.

— Моли да я издоят — каза Матиа.

Без да се бавя повече, аз изтичах вкъщи за тенекиеното, добре измито ведро, в което дояхме някога Червенушка и което бях видял закачено на старото си място, макар че отдавна вече нямаше крава в обора на мама Барберен. Като се връщах, напълних го с вода, за да можем да измием вимето на нашата крава, което беше цялото в прах.

Колко доволна беше мама Барберен, като видя ведрото към три четвърти пълно с хубаво пенливо мляко!

— Мисля, че ще дава повече мляко от Червенушка — каза тя.

— И какво мляко! — добави Матиа. — Мирише на портокалов цвят.

Мама Барберен погледна любопитно Матиа, като се питаше много явно какво ли е това портокалов цвят.

— То е много вкусно нещо, което дават на болните в болницата — обясни Матиа, който не обичаше да пази своите знания само за себе си.

Издоихме кравата и я пуснахме в двора да пасе, а ние влязохме вкъщи, дето, като ходих за ведрото, сложих на масата на видно място маслото и брашното.

Като видя тая нова изненада, мама Барберен пак започна със своите възклицания, но тоя път реших, че откровеността ме задължава да ги прекъсна.

— Тая изненада — каза аз — е повече за нас, отколкото за тебе. Умираме от глад и ни се ядат палачинки. Помниш ли как ни попречиха през последните Заговезни, които прекарах тук, и как с маслото, което беше взела назаем, за да ми направиш палачинки, изпържи лук в тигана? Този път никой няма да ни попречи.

— Значи ти знаеш, че Барберен е в Париж — попита ме мама Барберен.

— Да.

— А знаеш ли защо отиде в Париж?

— Не.

— По твоя работа.

— По моя работа ли? — уплаших се аз.

Но преди да отговори, мама Барберен погледна Матиа, сякаш не смееше да говори пред него.

— О, можеш да говориш пред Матиа — рекох й аз. — Обясних ти, че той ми е като брат и всичко, което се отнася до мене, се отнася и до него.

— Тя е много дълга за обяснение — каза мама Барберен.

Видях, че не й е приятно да говори, а не исках да настоявам пред Матиа, да не би тя да откаже, което ми се струваше, че може да го огорчи, и реших да узная по-късно защо е отишъл Барберен в Париж.

— Барберен скоро ли ще се върне? — попитах аз.

— О, не, не вярвам.

— Тогава няма защо да бързаме, да се заловим с палачинките, а по-късно ще ми кажеш какво общо има с мене отиването на Барберен в Париж. Имаме време, щом няма опасност да се върне и да опържи лука си в нашия тиган. Имаш ли яйца?

— Не, нямам вече кокошки.

— Не ти донесохме яйца, защото се бояхме да не ги счупим. Не можеш ли да вземеш назаем?

Тя се смути и разбрах, че навярно е вземала много често назаем и не може да вземе пак.

— По-добре ще ида сам да купя — предложих аз. — А ти в това време забъркай тестото с мляко. Ще намеря у Соке, нали? Отивам. Кажи на Матиа да ти приготви съчки. Той чупи много хубаво съчки.

От Сока купих не само дванадесет яйца, а и малко парче сланина.

Когато се върнах, брашното беше забъркано с мляко и оставаше да се чукнат само яйцата в тестото. Наистина нямаше да има време да втаса, тъй като бяхме много гладни и не можехме да чакаме, но и да станеше малко клисаво, стомасите ни бяха здрави и нямаше да пострадат.

— А! — каза мама Барберен, като бъркаше усилено тестото. — Ти си добро момче, а как можа да не ми се обадиш нито веднъж? Знаеш, много често мислех, че си умрял, защото си казвах: „Ако Реми беше жив, не можеше да не пише на своята мама Барберен“.

— Да, но мама Барберен не беше сама вкъщи. Знаех, че тя не можеше да прочете сама това, което щях да й пиша, и че при нея беше и татко Барберен, от когото ме беше много страх, а само той беше господар в тая къща и доказа много добре това, като ме продаде за четиридесет франка на един стар музикант.

— Не бива да говорим за това, мой малък Реми.

— Не се оплаквам, а искам да ти обясня защо не посмях да ти пиша. Боях се, че ако ме открие, пак ще ме продаде, а не исках да бъда продаден. Ето защо, като загубих бедния си стар господар, който беше много добър човек, не ти се обадих.

— Ха, старият музикант умря ли?

— Да, и аз много плаках, защото, ако днес зная нещо, ако мога да си изкарвам хляба, на него дължа това. След като той умря, намерих и други добри хора, които ме прибраха, и работех при тях. Но ако ти бях писал: „Градинар съм в Гласиер“, нямаше ли да ме потърсят? Или пък нямаше ли да искат пари от тия добри хора? А аз не желаех нито едното, нито другото.

— Да, разбирам те.

— Но това не ми пречеше да си мисля за тебе и когато бивах нещастен — а това ми се случваше понякога, — мама Барберен виках на помощ. В деня, когато останах свободен и можех да правя, каквото си искам, дойдох да я целуна, не веднага наистина, но човек не постъпва така, както иска, и после, бях си наумил нещо, което не беше лесноизпълнимо. Трябваше да купя кравата, преди да ти я подаря, а парите не падаха току-така в джобовете ни. Трябваше да свирим песни през целия път, и весели, и тъжни. Трябваше да вървим, да се потим, да търпим мъки и лишения! Но колкото повече се мъчехме, толкова по-доволни бяхме, нали, Матиа? Брояхме всяка вечер парите, не само тези, които бяхме спечелили през деня, а и тези, които бяхме спестили, за да видим дали не са станали повече.

— Ах, добрите деца, добрите момчета!

Както разговаряхме, докато мама Барберен бъркаше тестото за палачинките, а Матиа чупеше съчки, аз сложих чиниите, вилиците и чашите на масата и отидох да налея стомната.

Като се върнах, гювечът беше пълен с хубаво жълтеникаво тесто, а мама Барберен търкаше здраво с шепа сено тигана. В огнището пламтеше силен огън, а Матиа го поддържаше, като хвърляше съчка след съчка. Капи, седнал край огнището, гледаше умилно тия приготовления и понеже огънят го пареше, подигаше от време на време ту едната, ту другата си лапа и леко скимтеше. Силната светлина на пламъка проникваше и в най-тъмните кътчета и аз гледах как трептят фигурите по басмените завеси на леглото, които толкова често през моето детство са ме плашели нощем, когато се събудех при лунна светлина.

Мама Барберен сложи тигана на огъня, взе с върха на ножа бучка масло и я пусна в тигана, където тя веднага се стопи.

— Хубаво мирише! — възкликна Матиа, който се беше навел над самия огън, без да се бои, че ще се опари.

Маслото започна да пращи.

— Пее! — извика Матиа. — О! Трябва му съпровод!

За Матиа всичко трябваше да се върши с музика. Той взе цигулката си и леко, под сурдинка, започна да издава звуци по песента на тигана, което разсмя много мама Барберен. Но моментът беше много тържествен, за да се отдаваме на ненавременно веселие. Мама Барберен бръкна с голямата лъжица в гювеча и извади оттам тесто, което се точеше на дълги бели конци. Тя изля тестото в тигана и маслото се отдръпна пред тая бяла стихия и я загради с червеникав кръг.

Аз също се надвесих напред. Мама Барберен тупна опашката на тигана, после изведнъж подхвърли палачинката нагоре за голям ужас на Матиа. Но нямаше нищо страшно. След като се поразходи донякъде в комина, палачинката падна пак в тигана, но вече обратно и показваше изпържената си страна. Успях само да взема чинията и палачинката се плъзна в нея. Тя беше за Матиа, който си опари пръстите, устните, езика и гърлото, но какво от това! Той и не мислеше, че се е опарил.