— Ще видиш.

Искрено си представях, че водя Матиа в някаква вълшебна страна. Пък най-сетне нали за мене беше така? Нали там за пръв път очите ми видяха светлината? Нали там почувствувах, че живея, там бях толкова щастлив, там бях обичан? И всички тия впечатления от първите ми радости, станали по-силни при спомена за страданията през моя скитнически живот, оживяваха, напираха в сърцето и в главата ми, колкото повече се приближавах към моето село. Сякаш родният въздух разнасяше ухание, което ме опиваше. Всичко ми се виждаше прекрасно. Обзет от това опиянение, Матиа също се връщаше, но само мислено за съжаление, в родния си край.

— Ако дойдеш в Лука — казваше той, — и аз ще ти покажа много хубави неща, ще видиш.

— Та ние ще отидем в Лука, след като видим Етиенет, Лиза и Бенжамен.

— Наистина ли ще дойдеш в Лука?

— Ти идваш с мене при мама Барберен, а аз ще дойда с тебе да видя майка ти и сестричката ти Кристина и ще я нося на ръце, ако не е много голяма. Тя ще бъде и моя сестра.

— О, Реми!

И не можа да добави нито дума, толкова беше развълнуван.

Като разговаряхме така и продължавахме да вървим с бързи крачки, изкачихме се на хълма, откъдето започва ридът, който с много лъкатушения се спуска към Шаванон, като минава край къщата на мама Барберен.

Още няколко крачки и щяхме да стигнем мястото, където помолих Виталис да ми разреши да седна на насипа, за да погледам къщата на мама Барберен, която мислех, че никога вече няма да видя.

— Дръж повода — казах на Матиа.

И с един скок се намерих на насипа. Нищо в нашата долинка не се беше променило. Все същата си беше. Между две китки дървета съгледах покрива на къщата на мама Барберен.

— Какво ти е? — попита Матиа.

— Там, там!

Той застана до мене, но без да се изкачва на насипа — кравата захрупа тревата по него.

— Гледай къде сочи ръката ми. Ето къщата на мама Барберен, ето моята круша, там беше градинката ми.

Матиа не гледаше като мене през очите на спомена и не видя много нещо, но си мълчеше.

В този миг тънък стълб жълт дим се изви над комина и понеже нямаше никакъв вятър, се издигна право нагоре край хълма.

— Мама Барберен си е у дома! — казах аз.

Лек ветрец лъхна сред дърветата, разпиля стълба дим и го духна право в лицето ни — димът миришеше на дъбови листа.

Тогава изведнъж усетих, че очите ми се наляха със сълзи, скочих от насипа и целунах Матиа. Капи се хвърли върху мене, прегърнах го и също го целунах, А Матиа отиде и целуна кравата по челото.

— Да слизаме бързо — казах аз.

— Ако мама Барберен си е у дома, как ще нагласим изненадата? — попита Матиа.

— Ще влезеш сам, ще й кажеш, че водиш крава, изпратена от кралския син, и когато те попита за какъв кралски син става дума, аз ще се появя.

— Много жалко, че не можем да влезем с музика, колко хубаво щеше да бъде!

— Матиа, без глупости.

— Бъди спокоен, нямам намерение да започвам отново. Ех, ако тая дивачка обичаше музика, един тържествен сигнал би свършил хубава работа!

Като стигнахме един от завоите на пътя, който се намираше точно над къщата на мама Барберен, видяхме бяла забрадка да се мярка в двора — беше мама Барберен. Тя отвори вратичката, излезе на пътя и тръгна към селото.

Спряхме се и я показах на Матиа.

— Излиза — каза той. — А изненадата ни?

— Ще измислим друга.

— Каква?

— Не зная.

— Повикай я!

Изкушението беше голямо, но устоях. Толкова месеци се радвах на тая изненада, не можех да се откажа от нея така, изведнъж.

Скоро стигнахме пред вратичката на някогашната моя къща и влязохме, както влизах някога. Познавах навиците на мама Барберен и знаех, че тя само ще залости вратата и ще можем да влезем вкъщи. Но преди това трябваше да вкараме кравата в обора. Отидох да видя в какво състояние е този обор и го намерих такъв, какъвто си беше някога, само че задръстен със съчки. Викнах Матиа и след като вързахме кравата пред яслите, струпахме бързо съчките в един кът — не се бавихме много, тъй като мама Барберен не се беше запасила с много дърва за зимата.

— Сега — казах на Матиа — ще влезем вкъщи.

Ще седнем в къта, край огнището, та мама Барберен да ме свари там. Щом скръцне вратичката, когато тя я бутне, за да влезе, ти бързо ще се скриеш с Капи зад леглото и тя ще види само мене. Представи си как ще се изненада!

Така и стана. Влязохме вкъщи и седнах край огнището, на мястото, където бях прекарвал толкова зимни вечери. Не можех да отрежа дългите си коси, затова ги скрих под яката на палтото си и като се сгуших, станах съвсем малък, за да приличам колкото се може повече на Реми, на малкия Реми на мама Барберен. От мястото си виждах вратичката и нямаше опасност мама Барберен да се появи неочаквано зад гърба ни.

Като се настаних, имах възможност да се огледам наоколо. Стори ми се, че бях напуснал къщата едва снощи — нищо не се беше променило, всичко си стоеше на мястото, дори хартията, с която беше залепено едно стъкло, счупено от мене, не беше сменена, макар че беше страшно опушена и пожълтяла. Ако смеех да стана от мястото си, бих изпитал удоволствието да видя отблизо всеки предмет. Но мама Барберен можеше да се върне всеки миг и трябваше да бъда нащрек. Изведнъж зърнах бяла забрадка. В същото време вратичката изскърца.

— Скрий се бързо — казах на Матиа.

Сгуших се повече, за да стана още по-малък.

Вратата се отвори — мама Барберен ме зърна още от прага.

— Кой е? — попита тя.

Гледах я, без да отговоря, гледаше ме и тя. Изведнъж ръцете й затрепериха.

— Божичко! — промълви тя. — Божичко, възможно ли е, Реми?

Скочих, спуснах се към нея и я прегърнах.

— Мамо.

— Момчето ми! Това е момчето ми!

Мина доста време, докато се съвземем и изтрием сълзите си.

— Ако не си мислех постоянно за тебе — каза тя, — никога нямаше да те позная. Ти си се изменил, пораснал си, заякнал си.

Сподавено сумтене ми напомни, че Матиа е зад леглото. Повиках го. Той дойде.

— Това е Матиа, брат ми — казах аз.

— Ах, значи намери родителите си! — възкликна мама Барберен.

— Не, искам да кажа, че той ми е другар, приятел. А ето и Капи, също мой другар и приятел. Поздрави майката на господаря си, Капи!

Капи се изправи на задните си лапи, сложи едната си предна лапа на сърцето и се поклони така важно, че разсмя много мама Барберен и пресуши сълзите й.

Матиа, който нямаше като мене причини да се забравя, ми напомни със знак за изненадата.

— Хайде да поизлезем на двора — казах аз на мама Барберен. — Искам да видя кривата круша, за която често съм говорил на Матиа.

— Можем да отидем да видим и градинката ти, запазила съм я така, както я беше подредил, та да я свариш същата, когато се върнеш, защото винаги съм вярвала, че все някой ден ще се върнеш.

— А земните ябълки, които бях посадил, харесаха ли ти?

— Значи ти ми беше направил тая изненада? Така и предполагах. Ти винаги си обичал да правиш изненади.

Удобният момент беше дошъл.

— А оборът на кравата? — попитах аз. — Променил ли се е, откакто я няма клетата Червенушка, която също като мене не искаше да си отиде?

— Не, разбира се, там си слагам съчките.

Бяхме точно пред обора, мама Барберен бутна вратата и нашата крава, която беше гладна и навярно мислеше, че й носят храна, веднага замуча.

— Крава! Крава в обора! — извика мама Барберен.

Тогава, като не можехме вече да се сдържаме, аз и Матиа се разсмяхме. Мама Барберен ни погледна учудено. Но крава в обора беше толкова невероятно нещо, че въпреки смеха ни тя не разбра.

— Това е изненада — казах аз, — изненада, която ти правим, и е по-добра от изненадата със земните ябълки, нали?

— Изненада! — повтори тя. — Изненада!

— Не исках да се върна с празни ръце при мама Барберен, която беше толкова добра към своя малък Реми, към намереното дете. Тогава, като мислех какво ще ти бъде най-полезно, ми дойде наум за крава, която да замести Червенушка, и купихме на панаира в Юсел тая крава с парите, които спечелихме аз и Матиа.