Какво да правя?

Макар че Зербино беше виновен, а освен това със своята грешка постави всички ни в страшно положение, и през ум не можеше да ми мине да го изоставя. Какво би казал господарят ми, ако не му заведа и трите кучета? И после въпреки всичко аз обичах този обесник Зербино!

И тъй, реших да чакам до вечерта. Но беше невъзможно да стоя така в бездействие и да слушам как стомасите ни крещят от глад, защото тия викове бяха още по-болезнени, тъй като нямаше с какво да се разсеем и чувахме непрекъснато само тях.

Трябваше да измислим някаква занимавка и четиримата, за да се разсеем.

Ако можехме да забравим, че сме гладни, положително нямаше да бъдем толкова гладни през тия часове на забрава. Но с какво да се развлечем?

Както размислях по този въпрос, спомних си, че Виталис ми беше разказал как през войната, когато някой полк бивал уморен след дълъг поход, нареждали да свири музиката и войниците, като слушали весели и увличащи мелодии, забравяли умората си.

Ако засвирех нещо весело, може би и ние щяхме да забравим глада. Във всеки случай, ако аз свирех, а кучетата и Добродушко играеха, времето щеше да мине по-бързо за нас.

Взех арфата, която бях опрял на едно дърво, наредих артистите си и като се обърнах с гръб към канала, засвирих някакъв танц, а после валс.

Отначало моите артисти сякаш не бяха много разположени да играят — явно беше, че едно парче хляб щеше да им дойде много по-добре. Но малко по малко те се оживиха, музиката оказа свойственото си въздействие, всички забравихме парчето хляб, което ни липсваше, и вече мислехме: аз — само да свиря, а те — да играят.

Изведнъж чух ясен детски глас да вика:

— Браво!

Гласът се обади зад мене. Обърнах се бързо.

Един кораб беше спрял в канала, с нос обърнат към брега, на който се намирах. Двата коня, които го теглеха, бяха спрели на отвъдния бряг.

Беше някакъв особен кораб — не бях виждал друг като него: много по-къс от катерите, които плават обикновено по каналите, а на невисоко издигнатата му палуба имаше някаква стъклена галерия. Отпред на тая галерия имаше веранда, засенчена с пълзящи растения, чиито клонки, прикачени тук-таме по покрива, падаха на места като зелени водопади. На тая веранда забелязах двама души: една още млада жена, благородна и печална, стоеше права и едно дете, момче почти на моята възраст, което ми се стори, че лежи.

Явно това дете беше извикало „браво“.

Като се съвзех от изненадата и разбрах, че нямаше нищо страшно, повдигнах шапка, за да благодаря на този, който ме бе похвалил.

— За удоволствие ли свирите? — запита ме жената, която говореше с чуждо произношение.

— За да накарам артистите си да играят, а и… за да се поразвлека.

Детето направи знак и жената се наведе към него.

— Искате ли да посвирите още? — ме попита жената, като дигна глава.

Искам ли да свиря? Да свиря пред публика? Та това беше добре дошло за мене! Не чаках да ме молят.

— Танц ли искате, или комедия? — попитах аз.

— О! Комедия! — извика детето.

Но жената го прекъсна и каза, че предпочита танц.

— Танц е много късо — извика детето.

— След танца, ако почитаемата публика пожелае, можем да представим различни номера, „каквито се изпълняват в парижките циркове“.

Това бяха думи на моя господар и аз се постарах да ги изрека с неговото благородство. Като размислих, бях много доволен, че се отказаха от комедията, защото много трудно щях да уредя представлението: първо, Зербино го нямаше, и после — липсваха ми костюмите и другите необходими неща.

Взех отново арфата и засвирих валс. Капи веднага прегърна с двете си лапи Долче през кръста и почнаха да се въртят в такт. После Добродушно изпълни няколко стъпки сам. И тъй едно след друго представихме цялата си програма. Не чувствувахме умора. А артистите ми навярно бяха разбрали, че като награда за своя труд ще получат обед и не щадяха силите си, както и аз не щадях своите.

Изведнъж, сред един от номерата ни, Зербино изскочи от един храст и когато другарите му минаха край него, се присъедини безочливо към тях и пое ролята си.

Както свирех и наблюдавах артистите си, от време на време поглеждах момчето и, чудно нещо, макар че нашите номера му доставяха голямо удоволствие, то не помръдваше. Оставаше легнало, изпънато, съвсем неподвижно и мърдаше само двете си ръце, за да ни ръкопляска.

Парализирано ли беше? Изглеждаше като вързано за някаква дъска.

Вятърът неусетно беше тласнал кораба към брега, на който се намирах, и сега виждах детето, сякаш бях на самия кораб, до него: то беше с руси коси и бледо лице, толкова бледо, че сините жилчици на челото прозираха под нежната му кожа. Лицето му изразяваше доброта, тъга и нещо болезнено.

— Колко струват местата във вашия театър? — попита жената.

— Всеки плаща според насладата, която е изпитал.

— Тогава трябва да платим много скъпо, мамо — обади се детето.

После добави няколко думи на език, който не разбирах.

— Артур би искал да види актьорите ви по-отблизо — каза жената.

Дадох знак на Капи, който се засили и скочи на кораба.

— А другите? — извика Артур.

Зербино и Долче последваха другаря си.

— И маймунката!

Добродушко можеше лесно да скочи, но никога нямах доверие в него. Качеше ли се на палубата, можеше да започне със своите шеги, които може би нямаше да се харесат на госпожата.

— Лоша ли е? — попита тя.

— Не, госпожо, но не винаги е послушна и се боя да не се държи неприлично.

— Добре, качете се тогава с нея.

След тези думи тя махна на един мъж, който стоеше на кърмата, до кормилото. Мъжът мина веднага на носа и прехвърли дъска на брега.

Това беше мост. Той ми позволи да се кача, без да се излагам на опасния скок, и аз влязох важно в кораба с арфата на рамо и Добродушко в ръка.

— Маймунката! Маймунката! — извика Артур.

Приближих се до детето и докато то галеше и милваше Добродушко, можах свободно да го разгледам.

Чудно нещо! То беше наистина вързано за някаква дъска, както ми се стори в началото.

— Имате баща, нали, мое дете? — попита жената.

— Да, но сега съм сам.

— За дълго ли?

— За два месеца.

— Два месеца! О, горкото дете! Как може така — сам за толкова дълго време, на вашата възраст!

— Налага се, госпожо!

— Вашият господар навярно ви задължава да му спечелите известна сума пари за тези два месеца?

— Не, госпожо, той не ме задължава нищо. Стига само да мога да изхранвам себе си и трупата, това е достатъчно.

— Успяхте ли да се изхранвате до днес?

Поколебах се, преди да отговоря. Досега не бях срещал жена, която да ми вдъхва такова чувство на уважение като нея. Но тя ми говореше с толкова доброта, гласът й беше така нежен, погледът — така мил и поощрителен, че се реших да й кажа истината. Пък и защо да мълча?

Разказах й как бях принуден да се разделя с Виталис, осъден на затвор, защото ме бе защитил, и как, откакто напуснах Тулуза, не можах да спечеля нито едно су.

Докато говорех, Артур играеше с кучетата. Но той слушаше и чуваше думите ми.

— Колко ли сте гладни! — извика той.

При тази дума, която разбираха добре, кучетата залаяха, а Добродушно започна да си търка лудо корема.

— О, мамо! — каза Артур.

Жената разбра молбата му. Тя каза няколко думи на чуждия език на някаква жена, която си подаде главата през една открехната врата, и жената почти веднага донесе масичка с ядене.

— Седнете, мое дете — ми каза майката на Артур.

Не чаках да ме молят, оставих арфата и седнах бързо пред масата. Кучетата се наредиха веднага около мене, а Добродушко се намести на коляното ми.

— Вашите кучета ядат ли хляб? — попита ме Артур.

Ядат ли хляб! Дадох на всяко от тях по едно парче и те бързо го излапаха.

— А маймунката? — попита Артур.

Но нямаше нужда да се занимавам с Добродушко — докато чупех хляб на кучетата, той беше грабнал парче точено и се давеше с него под масата.