Исках да подготвя защитата и отговорите си, но бях много объркан и вместо да мисля за сегашното си положение, мислех за най-различни глупости, които минаваха през уморения ми ум като картини на екран.

Тъмничарят се върна и ми каза да го последвам. Вървях до него и след като изминахме няколко коридора, попаднахме пред една вратичка, която той отвори.

— Влезте — каза той.

Топъл въздух ме лъхна в лицето и чух неясен шепот. Влязох и се намерих на малка банка — бях в съдебната зала.

Макар че се движех като насън и чувствувах, че жилите на челото ми биеха до пръсване, с един поглед наоколо добих ясна и пълна представа за всичко, което ме заобикаляше — за съдебната зала и хората, които я изпълваха.

Тая зала беше доста голяма, висока и с широки прозорци. Разделена беше на две части — едната, предназначена за съдиите, другата — за любопитните.

На издигнатата трибуна седеше съдията. По-ниско и пред него заседаваха три други съдебни лица, които бяха, както узнах по-късно, секретарят, бирникът за глобите и друг съдия, който във Франция се нарича прокурор. Пред моята банка седеше човек с роба и перука — моят адвокат.

Как имах адвокат? Откъде ми идваше той? Кой ми го беше пратил? Дали не бяха Матиа и Боб? Не беше време да си задавам тия въпроси. Имах адвокат — тока — моят адвокат.

На друга банка съгледах самия Боб и двамата му другари, стопанинът на „Големият дъб“ и хора, които ми бяха съвсем непознати. После на друга банка срещу нея видях полицая, който ме беше арестувал. При него имаше няколко души. Разбрах, че тия банки бяха за свидетелите.

Мястото, определено за публика, беше пълно. Над една балюстрада видях Матиа. Погледите ни се кръстосаха, очите ни се срещнаха и изведнъж почувствувах прилив на смелост. Имах опора, но не биваше да се отпускам и трябваше да се защищавам аз самият. Всички тия погледи, които ме пронизваха, вече не бяха страшни.

Прокурорът взе думата и накратко, сякаш бързаше, изложи случая: „В черквата «Сент Джордж» била извършена кражба. Крадците, един мъж и едно дете, се вмъкнали в черквата със стълба, като счупили един прозорец. С тях имало и куче, което взели, за да пази добре и да ги предупреди в случай на опасност. Закъснял минувач — било вече един и четвърт — се учудил, като видял слаба светлина в черквата, ослушал се и дочул тропот. Веднага отишъл да събуди клисаря. Върнали се с няколко души, но тогава кучето излаяло и докато отключвали вратата, изплашените крадци избягали през прозореца, като зарязали кучето, което не могло да се изкатери по стълбата. Полицаят Джери, който трябва да бъде похвален за своята съобразителност и за усърдието си, завел кучето на хиподрума и то познало своя господар, той не е друг, а обвиняемият, който се намира сега на подсъдимата скамейка. Колкото се отнася до втория крадец, били в дирите му.“

След няколко довода, които доказваха моята виновност, прокурорът млъкна и някакъв вреслив глас изкрещя: „Тихо!“ Тогава съдията, без да се обръща към мене, сякаш говореше сам на себе си, ме запита как се казвам, на колко съм години и с какво се занимавам.

Отвърнах на английски, че се казвам Френсис Дрискол и че живея при родителите си в Лондон, в „Двора на червения лъв“ в „Бетнал Грийн“. После поисках разрешение да говоря на френски, тъй като съм отрасъл във Франция и само от няколко месеца се намирам в Англия.

— Не мислете, че ще ме излъжете — каза строго съдията, — аз зная френски.

Разказах случая на френски и обясних, че е било напълно невъзможно да бъда в черквата в един часа, тъй като в това време съм бил на хиподрума, а в два и половина съм бил в странноприемницата „Големият дъб“.

— А къде бяхте в един и четвърт? — попита съдията.

— По пътя.

— Трябва да докажете това. Казвате, че сте били на пътя за странноприемницата „Големият дъб“, а обвинението твърди, че сте били в черквата. Ако сте тръгнали от хиподрума в един без няколко минути, вие сте се събрали със своя съучастник край черковните стени, където той ви е чакал със стълба, и след като кражбата не е успяла, сте отишли в странноприемницата „Големият дъб“.

Опитах се да докажа, че това е невъзможно, но видях, че съдията не ми вярва.

— А как ще обясните присъствието на вашето куче е черквата? — попита ме съдията.

— Не мога да обясня, аз самият не разбирам. Кучето ми не беше с мене — вързал го бях сутринта под една от колите ни.

Не биваше да говоря повече, защото не исках да улича баща си. Погледнах Матиа, той ми даде знак да продължа, но не продължих.

Повикаха един свидетел и го накараха да се закълне в евангелието, че ще каже безпристрастно самата истина.

Той беше дебел добродушен човечец, нисък, внушителен въпреки червеното му лице и синкавия нос. Преди да се закълне, той коленичи пред съда и се изправи надуто — беше клисарят на черквата „Сент Джордж“.

Той започна да разказва подробно как се уплашил и възмутил, когато го събудили внезапно, за да му кажат, че в черквата имало крадци. Най-напред си помислил, че искат да му скроят някаква лоша шега, но понеже не бил човек, пред когото минават шеги, разбрал, че се е случило нещо важно. Облякъл се толкова бързо, че си скъсал две копчета на жилетката. Най-после изтичал до черквата, отворил вратата и намерил… кого?… или по-скоро какво? — куче!

Нямаше какво да възразя на това, но моят адвокат, който дотогава не беше продумал нито дума, стана, разтърси перуката си, оправи робата на раменете си и взе думата.

— Кой затвори вечерта вратата на черквата? — попита той.

— Аз — отвърна клисарят, — това е мое задължение.

— Сигурен ли сте?

— Когато правя нещо, сигурен съм, че го правя.

— А когато не го направите?

— Сигурен съм, че не съм го направил.

— Много добре. Тогава можете ли да се закълнете, че не сте затворили въпросното куче в черквата?

— Ако кучето е било в черквата, щях да го видя.

— Зрението ви добро ли е?

— Зрение — като на всеки човек.

— Преди шест месеца не се ли навряхте в едно теле, което висеше с широко разпран корем пред една месарница?

— Не виждам какъв смисъл има подобен въпрос, отправен към човек като мене — извика посинял клисарят.

— Ще бъдете ли така любезен да отговорите на тоя въпрос като на важен въпрос?

— Вярно е, че се блъснах в едно животно, окачено съвсем не на място пред една месарница.

— Значи не го видяхте?

— Бях се замислил.

— Бяхте вечеряли, като затворихте вратата на черквата, нали?

— Разбира се.

— А когато се навряхте в телето, също бяхте вечеряли, нали?

— Но…

— Искате да кажете, че не сте били вечеряли?

— Не, вечерял бях.

— Слаба бира ли пиете, или силна?

— Силна.

— Колко бутилки?

— Две.

— Никога ли не пиете повече?

— Понякога три.

— А никога ли не пиете по четири или по шест бутилки?

— Това се случва много рядко.

— Пиете ли грог след вечеря?

— Понякога.

— Силен ли го обичате, или слаб?

— Не много слаб.

— По колко чаши пиете.

— Зависи.

— Готов ли сте да се закълнете, че не пиете понякога по три и дори по четири чаши?

Клисарят, който ставаше все по-син и по-син не отговори. Адвокатът седна и както сядаше, каза:

— Този разпит е достатъчно доказателство, че кучето може да е било затворено в черквата от свидетеля, който след вечеря не вижда телетата, защото е замислен. Това е всичко, което желаех да зная.

Ако смеех, бих разцелувал адвоката си. Бях спасен. Защо Капи да не е бил затворен в черквата? Това беше възможно. И ако клисарят го е затворил, аз не съм го вмъкнал вътре — с други думи, аз бях невинен, защото това беше единственото обвинение срещу мене.

След клисаря изслушаха хората, които го придружавали, когато влязъл в черквата, но те не бяха виделя нищо освен отворения прозорец, през който крадците бяха избягали.

После изслушаха моите свидетели. Боб, другарите му, стопанина на странноприемницата — всички казаха как съм прекарал времето си. Но една-единствена точка остана неизяснена, а тя беше най-важната, защото се отнасяше до точния час, в който бях напуснал хиподрума.