Но не трябваше да мисля за престъпниците, а за себе си. Каквито и да бяха те, аз можех да се защитя и да докажа своята невинност, без да ги обвинявам. Трябваше само да обясня къде съм бил през нощта.

Докато размишлявах така, Матиа, чул навярно полицая или шума, който се беше дигнал, излезе от колата и изтича, куцук-куцук, при мене.

— Обяснете му, че не съм виновен — казах аз на Боб, — тъй като прекарах с вас до един часа през нощта. Бях в странноприемницата „Големият дъб“, където говорих със стопанина, и веднага се върнах тук.

Боб преведе думите ми на полицая, но те, изглежда, никак не го убедиха, както аз се надявах — напротив.

— В черквата са се вмъкнали в един и четвърт — каза той. — Това момче е тръгнало оттук в един часа или няколко минути преди един, както сам твърди — значи е могло да бъде в черквата в един и четвърт заедно с крадците.

— Оттук до града се отива за повече от четвърт час — рече Боб.

— О, той е тичал! — възрази полицаят, — а и после кой ще ми докаже, че е тръгнал в един часа?

— Аз се кълна! — викна Боб.

— О, вие! — каза полицаят. — Какво струват вашите показания!

Боб се ядоса.

— Внимавайте аз съм английски гражданин! — заяви той с достойнство.

Полицаят дигна рамене.

— Ако ме обиждате — добави Боб, — ще пиша в „Таймс“.

— А засега ще отведа момчето. То ще обясни всичко пред съдията.

Матиа се хвърли и ме прегърна — помислих, че иска да ме целуне. Но Матиа извърши полезното преди това, което беше изблик на чувство.

— Дръж се! — пошепна ми той. — Ние няма да те оставим.

И чак тогава ме целуна.

— Вземи Капи — казах аз на Матиа на френски.

Но полицаят ме разбра.

— Не, не — рече той, — кучето ще остане при мене. То ми помогна да намеря този, ще ми помогне да намеря и другите.

Арестуваха ме за втори път и все пак страхът, който ме задушаваше, беше още по-мъчителен. Не ставаше вече дума за глупаво обвинение, както при случая с нашата крава. Ако се оправдаех, нямаше ли да изпитам мъката да видя осъдени, справедливо осъдени, ония, на които смятаха, че съм съучастник?

Трябваше да мина, воден за ръка от полицая, плета от любопитни, които се стичаха по пътя ни. Но не ме преследваха с дюдюкания и заплахи както във Франция, защото тия, които идваха да ме гледат, не бяха селяни, а хора, които почти всички живееха във война с полицията — акробати, кръчмари, цигани, tramps, както казват англичаните, с други думи, скитници.

Затворът, в който ме заведоха, не беше затвор на шега като оня, който беше пълен с лук. Той беше истински затвор с дебела желязна решетка на прозореца — само като я погледнеше, човек изгубваше всякакво желание да бяга. Вътре имаше само пейка за сядане и койка за спане.

Отпуснах се на пейката и седях дълго сломен, като разглеждах своето тъжно положение, но без да измисля нищо, защото не можех да свържа две мисли и да премина от едната към другата. Колко ужасно беше настоящето и колко страшно беше бъдещето!

„Дръж се! — ми беше казал Матиа. — Ние няма да те оставим.“ Но какво можеше едно дете като Матиа? Какво можеше дори един мъж като Боб, ако искаше да помогне на Матиа? Когато човек е в затвора, има само една упорита мисъл — да излезе оттам.

Ако не ме изоставят и направят всичко, за да ми услужат, Матиа и Боб ще могат ли да ми помогнат да изляза от тоя затвор?

Отидох на прозореца и го отворих, за да попипам желязната решетка, която го затваряше отвън. Тя беше зазидана в камъка. Разгледах стените — бяха дебели около метър. Подът беше постлан с широки каменни плочи. Вратата беше обкована с желязо.

Върнах се на прозореца. Той гледаше към тясно и дълго дворче, оградено в дъното с голяма стена, висока най-малко четири метра.

Ясно, не можеш да избягаш от тоя затвор дори когато ти помагат предани приятели. Какво може да направи преданото приятелство срещу силата на обстоятелствата? Предаността не пробива стени.

За мене целият въпрос засега се състоеше в това, да зная колко време ще остана в затвора, докато се явя пред съдията, който ще реши моята съдба. Ще успея ли да му докажа своята невинност въпреки присъствието на Капи в черквата? Ще успея ли да се защитя, без да прехвърлям вината върху тези, които не исках, които не можех да обвиня?

В това се състоеше за мене всичко и в това, само в това, Матиа и неговият приятел Боб можеха да ми услужат. Тяхната задача беше да съберат доказателства, за да се установи, че в един и четвърт не съм могъл да бъда в черквата „Сент Джордж“. Ако се установеше това, аз бях спасен въпреки немите показания на моя беден Капи срещу мене и ми се струваше, че имаше възможност да се съберат такива доказателства.

— Ах, ако не си беше убил крака, Матиа щеше да потърси, да се погрижи за това! Но можеше ли да излезе от колата в състоянието, в което се намираше? И ако той не можеше, Боб би ли искал да го замести?

Тия вълнения, прибавени към всичко, което преживях, не ми дадоха да мигна въпреки умората от вечер та. Не ми позволиха дори да се докосна до храната, която ми донесоха. Оставих храната настрана, но се нахвърлих върху водата, защото ме гореше страшна жажда, и през целия ден всеки четвърт час отивах при стомната и пиех продължително, но без да утоля жаждата си и да намаля горчивия вкус, който изпълваше устата ми.

Когато в килията ми влезе тъмничарят, много се зарадвах и сякаш ме облъхна надежда, защото, откакто бях затворен, ме мъчеше и изгаряше един въпрос, който си поставях, без да намеря отговор: „Кога щеше да ме разпита съдията? Кога бих могъл да се защитя?“

Чувал бях да разказват за затворници, прекарали с месеци в затвора, без да ги съдят или без да ги разпитат, а това за мене беше все едно — не знаех, че в Англия никога не минават повече от ден-два от арестуването до явяването пред съда.

Не можех да си отговоря на тоя въпрос и го зададох веднага на тъмничаря — той не изглеждаше никак лош човек и ми отговори, че навярно утре ще бъда изправен пред съда.

Но моят въпрос му втълпи мисълта да ме разпитва и той. Щом като ми беше отговорил, не беше ли редно да му отговоря и аз?

— Как влязохте в черквата? — попита ме той.

Отговорих на тези думи с най-горещи уверения в моята невинност. Но той ме погледна, като дигна рамене. После, тъй като продължавах да повтарям, че не съм влизал в черквата, той тръгна към вратата, погледна ме и промълви:

— Колко са покварени тия лондонски хлапаци!

И излезе. Това ме наскърби жестоко. Този човек не беше мой съдия, но бих искал да повярва, че съм невинен. По моя глас, по погледа ми той трябваше да познае, че не съм виновен.

Ако не убедих него, щях ли да убедя съдията? За щастие щях да имам свидетели, които да говорят за мене, и ако съдията не ме изслушаше, беше длъжен поне да изслуша и да повярва на показанията, които щяха да докажат моята невинност.

Но тия показания ми бяха необходими. Щях ли да ги имам?

В един от познатите ми разкази за затворници се говореше по какъв начин се влиза във връзка с тези, които са в затвора — скривали бележки в храната, която се носи отвън.

Може би Матиа и Боб си бяха послужили с тая хитрост и когато тая мисъл ми мина през ума, започнах да дробя хляба си на трохи, но не намерих вътре нищо. С хляба ми бяха донесли и картофи — смачках ги — и в тях нямаше никаква бележчица.

Ясно, Матиа и Боб нямаше какво да ми кажат или — а това беше по-вероятно — не можеха нищо да ми кажат.

Значи трябваше да чакам утрешния ден, без да се отчайвам много, ако това ми беше възможно. Но за нещастие не успях да си наложа това и цял живот ще си спомням, сякаш е било вчера, страхотната нощ, която прекарах! Ах, колко глупав бях, че не повярвах в предчувствията и в страха на Матиа!

На другата сутрин тъмничарят влезе в килията ми със стомна и леген. Покани ме да се умия, ако обичам, защото скоро съм щял да се явя пред съда, и добави, че приличният вид е често най-доброто средство за защита на един обвиняем. Като се умих, исках да седна на пейката, но не ме свърташе на едно място и започнах да се въртя в килията като звяр в клетка.