— Загубени сме — каза с почти спокоен глас учителят. — Прочети си молитвата, Реми.

Но в тоя миг в галерията се появиха седем или осем лампи, които притичваха към нас. Водата стигаше вече до коленете ни. Докосвахме я с ръка, без да се навеждаме. Не беше спокойна вода, а порой, водовъртеж, който повличаше всичко по пътя си и въртеше парчета греди като пера. Мъжете, които тичаха към нас и чиито лампи бяхме забелязали, искаха да продължат пътя си в галерията, за да се доберат до стълбичките и стълбите, които бяха наблизо. Но пред такъв порой това беше невъзможно. Как да го преодолеят, как да устоят на неговия напор, на гредите, които той влачеше?

Същите думи, които се изтръгнаха от устата на учителя, се изтръгнаха и от техните уста:

— Загубени сме!

Стигнали бяха при нас.

— Насам — извика учителят, който единствен между нас беше запазил самообладание. — Единственото ни спасение е в старите шахти.

Старите шахти бяха отдавна изоставена част от рудника, където никой не ходеше, но която учителят посещаваше често, когато търсеше някоя рядкост.

— Връщайте се обратно — викна той — и ми дайте една лампа да ви водя.

Обикновено, когато той говореше, му се смееха в лицето или пък му обръщаха гръб, като дигаха рамене. Но най-силните бяха загубили силата си, с която се гордееха, и като чуха гласа на тоя добродушен старец, с когото се подиграваха преди няколко минути, всички се подчиниха. Неволно всички му подадоха лампата си. Той грабна бързо една с едната си ръка и като ме повлече с другата, тръгна начело. Движехме се по течението и вървяхме доста бързо.

Не знаех къде отиваме, но надеждата ми се възвърна. След като вървяхме известно време в галерията — няколко секунди или няколко минути, не зная, тъй като бяхме загубили вече представа за времето, — той се спря.

— Няма да имаме време — извика той. — Водата се издига много бързо.

И наистина тя прииждаше с голяма бързина — от коленете беше стигнала до бедрата ми, а от бедрата — до гърдите.

— Трябва да се вмъкнем в някой забой — каза учителят.

— А после?

— Забоите не извеждат никъде. Да се вмъкнем в забой, наистина означаваше да се задъним в сляпа улица. Но нямахме време да чакаме и да избираме — трябваше да влезем в забой и да спечелим по този начин няколко минути, с други думи, да имаме известна надежда, че ще се спасим, или да продължим по галерията, уверени, че след няколко секунди водата ще ни залее и погълне.

И ние влязохме в забоя с учителя напред. Двама от нашите другари продължиха по галерията и не ги видяхме вече. Тогава, като се поокопитихме, чухме някакъв шум, който ни оглушаваше, откакто почнахме да бягаме, но още не бяхме го разбрали — срутвания, водовъртежи и водопади, трясък на греди, взривове от сгъстен въздух, — в целия рудник се носеше страхотен грохот, който съвсем ни обърка.

— Това е потоп!

— Краят на света!

— Божичко, смили се над нас!

Откакто влязохме в забоя, учителят не беше продумал, защото духът му се беше издигнал над излишните жалби.

— Момчета — обади се той, — не бива да се уморяваме: Ако стоим така, вкопчени с ръце и крака, скоро ще капнем. Трябва да издълбаем стъпала в пистата.

Съветът беше добър, но мъчно изпълним, защото никой не беше взел кирка. Всички имахме лампи, но никой от нас нямаше сечива.

— С куките на лампите — продължи учителят.

И всеки от нас започна да дълбае почвата с куката на лампата си — трудна работа, тъй като забоят беше много наклонен и хлъзгав. Но когато човек знае, че ако се подхлъзне, ще падне и ще умре, добива сили и сръчност. За няколко минути всеки от нас беше издълбал дупка, така че да може да стъпи с единия си крак в нея. Тогава си поотдъхнахме и се огледахме. Бяхме седмина — учителят, аз до него, чичо Гаспар, трима въглекопачи: Пажес, Компейру и Бергуну, и един возач, Карори. Другите работници бяха изчезнали в галерията.

Шумът в рудника продължаваше със същата мощ. Няма думи да се опише силата на тоя страхотен грохот. Топовни залпове, примесени с мълнии и срутвания, нямаше да бъдат по-оглушителни.

Слисани, обезумели от ужас, ние се гледахме един друг и търсехме в очите на съседа си обясненията, които нашият ум не можеше да ни даде.

— Това е потоп — казваше един.

— Краят на света.

— Земетресение.

— Духът на мината се е разгневил и иска да си отмъсти.

— Наводнение от водите, които са се събрали в старите шахти.

— Дивон е пробила дупка.

Последното предположение беше мое. Държах на него. Учителят не продумваше нито дума и ни гледаше един след друг, като подигаше рамене, сякаш разглеждаше въпроса посред бял ден, под сянката на някоя черница, захапал глава лук.

— Не ще и дума, че е наводнение — обади се накрая и последен той, след като всички бяхме изказали мнението си.

— Причинено от земетресение.

— Изпратено от духа на рудника.

— Дошло от старите шахти.

— Дошло от Дивон през някоя дупка.

Всеки повтаряше това, което беше казал вече.

— Наводнение е — продължи учителят.

— Добре де, а после? Откъде е това наводнение? — обадиха се едновременно няколко гласа.

— Не зная, но е глупаво да се говори за духа на рудника. За старите шахти можеше да се говори, ако само третият хоризонт беше наводнен, а са залети и вторият, и първият. Знаете много добре, че водата не се изкачва, а винаги слиза.

— Ами дупката?

— Дупки не се пробиват така, от само себе си.

— Земетресение!

— Не зная.

— Като не знаете, мълчете.

— Зная, че е наводнение, а това е вече нещо — наводнение, което идва отгоре.

— Та това е ясно, това се вижда. Водата идеше след нас.

И понеже откакто се намирахме на сухо и водата беше спряла да се изкачва, изпитвахме известно чувство на безопасност, никой не искаше да слуша учителя.

— Не се прави на учен, като не знаеш повече от нас.

Авторитетът, който си беше спечелил с твърдото си държане пред опасността, беше вече изгубен. Той млъкна примирен.

За да надделеем шума, говорехме викайки и все пак гласовете ни звучаха глухо.

— Кажи нещо — каза ми учителят.

— Какво да ви кажа?

— Каквото искаш, само говори. Кажи, каквото ти дойде наум.

Казах няколко думи.

— Добре, сега по-тихо. Така, добре.

— Хей, учителю! Да не си си загубил ума? — обади се Пажес.

— Да не си полудял от страх?

— Или мислиш, че си умрял?

— Мисля, че водата няма да стигне дотук и ако умрем, поне няма да сме се удавили.

— Какво искаш да кажеш, учителю?

— Погледни лампата си.

— Какво? Гори.

— Както обикновено ли?

— Не. Пламъкът й е по-светъл, но къс.

— Да няма гризу?

— Не — каза учителят, — няма защо да се боим и от него. Няма вече опасност от гризу, нито от водата, която няма да се покачи вече нито със стъпка.

— Не се прави на вълшебник.

— Не се правя на вълшебник. Намираме се във въздушен звънец и сгъстеният въздух не позволява на водата да се изкачва. Затвореният в горния си край забой е за нас онова, което е звънецът за водолаза. Въздухът, изтласкан от водите, се е събрал в тая галерия и сега оказва съпротивление на водата и я изблъсква.

Като чуха учителят да обяснява, че се намираме в нещо като водолазен звънец, в който водата не може да се изкачи до нас, защото въздухът я спира, някои зашушукаха недоверчиво:

— Ама че глупост! Та нима водата не е по-силна от всичко.

— Да, навън, когато е свободна. Но като потопиш чаша с устието надолу в пълна кофа, водата стига ли до дъното на чашата? Не, нали? Остава празно пространство. Е, добре, това празно пространство се дължи на въздушното налягане. Тук имаме същото нещо. Ние сме в дъното на чашата и водата няма да стигне до нас.

— Да, разбирам — обади се чичо Гаспар — и сега си мисля, че грешите, като се подигравате толкова често с учителя. Той знае неща, които ние не знаем.

— Значи сме спасени! — извика Карори.

— Спасени ли? Не съм казал такова нещо. Но няма да се удавим, това ви обещавам. Спасява ни положението, че забоят е затворен. Но ние също сме затворени и не можем да излезем.