— Когато водата спадне…

— Ще спадне ли, не зная. Да си отговорим на тоя въпрос, трябва да знаем откъде е дошла, а кой може да каже това?

— Нали сам казваш, че има наводнение.

— Е, та? Че има наводнение, това е сигурно. Но откъде иде то? Дивон ли е излязла от коритото си и е заляла шахтите? Буря ли е? Извор ли е пробил? Земетресение ли е имало? Трябва да си горе, за да можеш да кажеш това, а за нещастие ние сме долу.

— Може и градът да е отнесен?

— Може…

Настъпи мълчание, изпълнено с ужас.

Водата бе престанала да бучи. Само от време на време през почвата се чуваха глухи тътнежи и се чувствуваха някакви трусове.

— Рудникът трябва да е пълен — каза учителят. — Водата не нахлува вече.

— Ами Пиер? — извика отчаян Пажес.

Пиер беше негов син, въглекопач като него, който работеше в рудника, на третия хоризонт. До този миг чувството за самосъхранение, което е винаги така деспотично, не му позволяваше да мисли за сина си. Но думите на учителя „рудникът е пълен“ го изтръгнаха от грижата за себе си. „Пиер! Пиер!“ — викаше той сърцераздирателно. „Пиер!“ Всичко мълчеше — дори и ехото. Заглъхналият глас не излизаше от нашия звънец.

— Навярно се е скрил в някой забой — каза учителят. — Сто и петдесет души удавени ще бъде страшно нещо. Бог няма да позволи това.

Стори ми се, че не вярваше много на думите си. Най-малко сто и петдесет мъже бяха слезли сутринта в рудника. Колко от тях са успели да се изкачат през шахтите или са намерили убежище като нас? Всичките ни другари загинали, издавени, мъртви! Никой не посмя вече да промълви нито дума.

Но при положение като нашето не съчувствието или милосърдието овладяват сърцата или ръководят ума.

— А ние? — попита Бергуну след кратко мълчание. — Какво ще правим ние?

— Какво искате да правим?

— Само ще чакаме — каза учителят.

— Какво ще чакаме?

— Ще чакаме. Да не искаш да пробиеш четиридесетте или петдесетте метра, които ни делят от белия свят, с куката на твоята лампа?

— Но ще измрем от глад!

— Това не е най-голямата опасност.

— Слушай, учителю, говори, не ни плаши. Къде е опасността, най-голямата опасност?

— Гладът не е страшен. Чел съм, че работници, изненадани като нас от вода в някакъв рудник, издържали двадесет и четири дни, без да ядат. Това било много отдавна, по време на религиозните войни, но и вчера да е било, все едно. Не, гладът не ме плаши.

— Какво те безпокои, щом казваш, че водата не може да се изкачи?

— Не чувствувате ли тежест в главата и някакво бръмчене? Дишате ли леко? Аз — не.

— Мене ме боли главата.

— На мене ми се вие свят.

— Слепите ми очи бият.

— Аз съм съвсем замаян.

— Ето там е засега опасността! Колко време можем да издържим в тоя въздух? Не зная. Ако бях учен, а не невежа, бих ви казал, но не зная. Намираме се на около четиридесет метра под земята и навярно под нас има тридесет и пет или четиридесет метра вода, което ще рече, че въздухът е под налягане четири или пет атмосфери. Как се живее в толкова сгъстен въздух? Ето кое трябва да знаем и ще го узнаем на собствения си гръб, може би.

Нямах никаква представа какво е това сгъстен въздух и тъкмо затова може би се уплаших много от думите на учителя. Другарите ми се сториха също много развълнувани от тия думи. И те не знаеха повече от мене, и тях като мене ги разтревожи неизвестността.

Учителят съзнаваше напълно нашето отчаяно положение и въпреки че го виждаше ясно, в целия му ужас, мислеше само какви мерки да се вземат, за да издържим.

— Сега — каза той — трябва да се нагласим така, че да останем тук, без да има опасност да се търкулнем във водата.

— Нали издълбахме дупки.

— Мислите ли, че няма да се уморите, като стоите в едно и също положение?

— Значи мислиш, че ще останем дълго време тук?

— Знам ли аз!

— Ще ни дойдат на помощ.

— Разбира се, но за да ни дойдат на помощ, трябва да имат тази възможност. Колко време ще мине, докато се заемат с нашето спасяване? Само онези, които са на земята, могат да кажат това. Ние, които сме долу, трябва да се нагласим така, че да ни бъде колкото се може по-удобно, защото ако някой от нас се подхлъзне, е загубен.

— Да се вържем всички заедно.

— Ами въжета?

— Да се държим за ръце.

— Мисля, че най-добре ще бъде да си изкопаем площадки като на стълба. Ние сме седем души, ще се съберем всички на две площадки. Четирима ще седнат на първата, трима на втората.

— С какво ще копаем?

— Нямаме кирки.

— С куките на лампите в праха, с ножовете в твърдата почва.

— Няма да можем.

— Не говори така, Пажес. В нашето положение човек трябва да може всичко, за да спаси живота си. Ако някой от нас заспи, както сме застанали сега, ще бъде загубен.

Със своето хладнокръвие и със своята решителност учителят си беше извоювал сред нас авторитет, който растеше всеки миг. В това се крие величието и красотата на смелостта — тя се налага. Инстинктивно чувствувахме, че неговата нравствена сила се бореше срещу бедствието, което беше унищожило нашата, и очаквахме спасение от тая сила. Заловихме се за работа, защото беше явно, че изкопаването на тия две площадки беше първото нещо, което трябваше да направим. Трябваше да се настаним ако не удобно, то поне така, че да не се търкулнем в бездната, която зееше в краката ни. Запалихме четири лампи — те даваха достатъчно светлина, за да можем да работим.

— Да изберем места, където копането няма да бъде много мъчно — продължи учителят.

— Слушайте — обади се чичо Гаспар, — имам да ви направя едно предложение: ако някой е с ума си, това е само учителят. Когато ние загубихме самообладание, той запази своето, той е мъж и е смел. И той е бил въглекопач като нас и много работи знае повече от нас. Предлагам той да бъде началник и да ръководи работата.

— Учителят ли? — прекъсна го Карори, който беше същинско животно, впрегатно говедо, и имаше само толкова ум, колкото му беше необходим, за да бута вагонетката. — Защо не аз? Щом избирате возач, и аз съм возач като него.

— Не избираме возач, говедо, а човек, а той е най-много човек от всички нас.

— Вчера не говорехте така.

— Вчера и аз бях глупав като тебе и се подигравах на учителя заедно с другите, за да не призная, че знае повече от нас. Днес го моля да ни стане началник. Кажи, учителю, какво искаш да направя? Ръцете ми са здрави, знаеш добре. А вие, останалите, какво ще кажете?

— Хайде, учителю, слушаме те.

— И ще те слушаме.

— Чуйте ме — обади се учителят. — Щом искате да ви стана началник, ще ви стана, но при условие, че ще изпълнявате това, което ви кажа. Може да останем тук дълго време, няколко дена. Не зная какво ще се случи. Ще бъдем тук като корабокрушенци на сал, дори в по-страхотно положение, тъй като на сала има поне въздух и светлина. Човек диша и вижда. Ако ви стана началник, каквото и да се случи, трябва да ми се подчинявате.

— Ще ти се подчиняваме — заявиха всички.

— Ако вярвате, че това, което искам от вас, е правилно, ще ми се подчинявате, да, но ако не вярвате?

— Ще вярваме.

— Всички знаем, че си честен човек, учителю.

— И смел човек.

— И човек, който знае много.

— Забрави подигравките, учителю.

Тогава нямах още опита, който придобих по-късно, и не можех да се начудя, като гледах как същите тия хора, които преди няколко часа обсипваха с подигравки учителя, сега признаваха, че има качества. Не знаех, че събитията могат да променят мненията и чувствата на известни хора.

— Заклевате ли се? — запита учителят.

— Заклеваме се! — отвърнаха всички в един глас.

И се заловихме за работа. Всички имахме ножове в джобовете си — добри ножове, със здрава дръжка и твърдо острие.

— Трима ще започнат да копаят — каза учителят. — Тримата най-силни. А по-слабите, Реми, Карори, Пажес и аз, ще ринем пръстта.

— Не, ти не — прекъсна го Компейру, който беше грамаден мъж, — ти не бива да работиш, учителю, ти си доста слаб. Ти си инженерът, а инженерите не копаят.