Да, за съжаление! Но за нас беше много печален и опасен — бедният господин Добродушко бе застрашен от белодробно възпаление.

Лекарят улови ръчичката, която му беше подавана толкова пъти, и заби лекарското ножче във вената. Добродушко дори и не охна. Знаеше, че това ще го излекува.

След пускането на кръв последваха синапени лапи, компреси, сиропи и билки. Разбира се, аз не останах в леглото. Станах болногледач под ръководството на Виталис.

Бедничкият Добродушко се радваше на моите грижи и ми благодареше с кротка усмивка. Погледът му бе станал съвсем човешки.

Толкова жив, буен и непослушен преди, винаги готов да ни направи някоя лоша шега, сега той беше примерно спокоен и послушен.

Сякаш се нуждаеше от обич и търсеше дори и приятелството на Капи, който толкова често биваше негова жертва.

Като някое разглезено дете искаше всички да бъдем около него и се сърдеше, ако някой от нас излезеше.

Болестта му се развиваше както всички белодробни възпаления — скоро се яви кашлица, която много го уморяваше, защото цялото му бедно телце се тресеше.

Всичкото ми богатство се състоеше от пет су и аз купих с тях ечемичена захар за Добродушко.

За съжаление усилих болестта му, вместо да я облекча.

Както беше наблюдателен, той скоро забеляза, че му давам ечемичена захар всеки път, когато се закашляше. Тогава побърза да използува това свое откритие а започна да кашля всеки миг, за да получава по-често лекарството, което толкова много обичаше, така че това лекарство, вместо да го издери, повече го поболяваше.

Когато забелязах хитрината му, престанах да му давам захар, но той не се отчая. Започна да ми нека с умолителен поглед. После като видя, че молбите му не помагат, сядаше на леглото и превит на две, сложил ръка на корема си, кашляше с всички сили, лицето му се зачервяваше, вените на челото му се издуваха, сълзи бликаха от очите му и накрая се задушаваше, и то вече не на шега, а наистина.

Господарят никога не говореше с мене за своите работи и съвсем случайно научих, че е бил принуден да продаде часовника си, за да ми купи кожух, но в тежкото положение, в което се намирахме, сметна за нужно да се отклони от това свое правило.

Една сутрин, като се върна от закуска (аз бях останал при Добродушко, когото не оставяхме самичък), той ми каза, че стопанинът на странноприемницата поискал да му се уреди сметката и след като платил, му останали само петдесет су.

Какво да се прави?

Разбира се, не можах да отговоря на тоя въпрос.

Според него единственият начин да излезем от затруднението беше да дадем представление още същата вечер.

Представление без Зербино, без Долче, без Добродушко! Струваше ми се невъзможно.

Но се намирахме в такова положение, че не можехме да се спрем отчаяни пред невъзможното. Трябваше на всяка цена да лекуваме Добродушко и да го спасим. Но парите, необходими за лекар, за лекарства, за отопление и за стаята, ни налагаха да съберем веднага поне четиридесет франка, за да платим на стопанина — като види парите ни, той пак щеше да ни даде на доверие.

Четиридесет франка в това село, при тоя студ и със средствата, с които разполагахме — какви усилия бяха необходими!

Но моят господар, без да губи време в размишления, се зае усърдно да изпълни намеренията си.

Докато аз наглеждах болния, той намери някаква зрителна зала в покрития пазар, защото беше невъзможно да се играе на открито в тоя студ. После приготви и разлепи афиши. Направи сцена с няколко дъски и похарчи смело своите петдесет су за свещи, които разряза наполовина, за да бъде по-силно осветлението.

През прозореца на стаята го гледах да снове насам-натам по снега, да минава няколко пъти покрай странноприемницата и плахо се питах, каква ли ще бъде програмата на това представление? Скоро бях осведомен по този въпрос, защото селският барабанчик с червена фуражка на главата се спря пред странноприемницата и след като удари тържествено барабана, прочете програмата.

Каква беше, лесно ще си я представите, като узнаете, че Виталис не се беше поскъпил на най-чудновати обещания: ставаше дума за един „световноизвестен артист“ — това беше Капи — и за един „млад певец — изключително дарование“ — изключителното дарование бях аз.

Но най-интересната част на това празнословие беше тази, където се казваше, че цените на местата не са определени и че се разчита на великодушието на зрителите, които ще платят чак след като видят, чуят и одобрят.

Това ми се стори много смело — щяха ли да ни одобрят? Капи действително заслужаваше да бъде „известен“. Но аз не бях напълно убеден, че съм „изключително дарование“.

Като чу барабана, Капи радостно залая, а Добродушко се приповдигна, макар че тъкмо тогава се чувствуваше много зле. Струва ми се, и двамата бяха разбрали, че става дума за нашето представление.

Тая моя мисъл бе скоро потвърдена от държането на Добродушко: той искаше да стане и бях принуден да го задържа насила. Тогава ми поиска униформата си на английски генерал — мундира и червените панталони със златни ширити, двуъгълната шапка с перото.

Той сплиташе ръце и падаше на колене, за да ме трогне.

Като видя, че молбата не помага, опита с гняв, а накрая със сълзи.

Явно беше, че много трудно ще го убедим да се откаже от намерението си да участвува вечерта в представлението, и реших, че при това положение най-добре ще бъде да се измъкнем, без да ни забележи.

За нещастие, когато Виталис, който не знаеше какво се беше случило в негово отсъствие, се прибра, първите му думи бяха да приготвя арфата и всичко необходимо за нашето представление.

При тези думи, които му бяха добре познати, Добродушко започна пак да се моли, но този път на господаря. Ако можеше да говори, навярно не би изразил така с членоразделна реч своите желания, както правеше това с различните звуци, които издаваше, с кривенето на лицето си и с движението на цялото си тяло. Истински бяха сълзите, които се стичаха по страните му, истински бяха целувките, с които покриваше ръцете на Виталис.

— Да играеш ли искаш? — попита го той.

— Да! Да! — крещеше цялото телце на Добродушно.

— Но ти си болен, бедни мой Добродушно.

— Не съм болен вече — крещеше той все така изразително.

Наистина трогателно беше да се види усърдието, с което това болно животинче, което едва дишаше, се молеше, както и изразите му и положенията, които заемаше, за да ни склони. Но да се съгласим с желанието му, значеше да го изпратим на явна смърт.

Дойде време да отидем в салона. Напалих силен огън в огнището с големи цепеници, които щяха да горят продължително. Увих добре в одеялото му бедничкия Добродушко, който плачеше с горчиви сълзи и ме целуваше колкото можеше, и тръгнахме.

Като вървяхме по снега, господарят ми обясни какво очакваше от мене.

Не можеше и дума да става за нашите редовни пиеси, тъй като главните ни актьори липсваха, но аз и Капи трябваше да вложим всичкото си усърдие и всичката си дарба. Трябваше да се съберат четиридесет франка.

Четиридесет франка! Това беше страшното!

Виталис беше приготвил всичко, оставаше само да запалим свещите. Но ние можехме да си позволим тоя разкош едва когато салонът бъде горе-долу пълен, тъй като нашето осветление не биваше да угасне преди представлението.

Докато ние се готвехме в театъра, барабанчикът обикаляше за последен път селските улици и ние чувахме биенето на барабана, който се отдалечаваше или приближаваше според това, на коя улица се намираше.

След като облякох себе си и Капи, застанах зад един стълб, за да гледам как идват посетителите.

Скоро биенето на барабана се приближи и чух на улицата неясен шум.

Викаха двадесетина хлапета, които вървяха след барабанчика и удряха крак.

Без да престане да бие барабана, барабанчикът застана между два фенера, запалени пред входа на нашия салон, и на зрителите оставаше да заемат вече местата си и да чакат започването на представлението.