— Ще се върне това време — казах аз.

— Чул те господ, момчето ми!

На езика ми беше да му кажа, че моите родители скоро ще го освободят от затвора, но навреме се сетих, че никак не е прилично да се хвалиш предварително с доброто, което имаш намерение да направиш, и само го уверих, че скоро ще бъде свободен, между децата си.

— А докато настъпи това хубаво време — ми каза Матиа, когато бяхме на улицата, — моето мнение е да не стоим със скръстени ръце, а да печелим пари.

— Ако бяхме отделяли по-малко време за печелене на пари, когато пътувахме от Шаванон за Дрьози и от Дрьози за Париж, щяхме да стигнем по-рано в Париж и да сварим Барберен жив.

— Вярно е, и аз самият се упреквам достатъчно много, че съм те забавил. Не бива да ме упрекваш и ти — каза Матиа.

— Това не е упрек, драги Матиа, уверявам те. Без тебе не бих могъл да подаря на Лиза куклата и без тебе сега щяхме да се намираме сред парижките улици, без да имаме едно су за хляб.

— Тогава щом съм имал право, като исках да печелим пари, да постъпим, като че и сега имам право. Впрочем най-доброто, което можем да направим, е да се заловим за работа. Ще се разхождаме, когато имаме на разположение твоята кола, тогава няма да бъде толкова уморително. В Париж аз съм си у дома и зная много добри места.

Той познаваше отлично добрите места — площади, частни дворове, кафенета — и вечерта, преди да си легнем, пресметнахме, че сме събрали четиринадесет франка. Тогава, като заспивах, си повторих думите, които бях чувал често от Виталис, че богатството отива само при ония, които нямат нужда. Този толкова добър сбор беше явно положителен признак, че родителите ми могат да пристигнат всеки миг.

Бях така убеден в своите предчувствия, че на следния ден на драго сърце не бих мръднал от хотела. Но Матиа ме принуди да изляза. Принуди ме също да играя и да пея и тоя ден събрахме още единадесет франка.

— Ако твоите родители не ни направят скоро богати — шегуваше се Матиа, — ние и сами ще забогатеем и така ще бъде много по-добре.

Така изминаха три дни, без да се случи нищо ново, и стопанката на хотела отговаряше на постоянните ми въпроси все едно и също:

— Никой не е търсил Барберен. Няма писмо нито за вас, нито за Барберен.

Но на четвъртия ден най-после ми подаде едно писмо. Беше отговорът на мама Барберен, или по-право отговорът, който мама Барберен бе помолила да ми напишат, тъй като тя самата не знаеше нито да чете, нито да пише.

Пишеше ми, че й било съобщено за смъртта на нейния мъж и че скоро преди това била получила от него писмо, което ми препращаше, понеже мислеше, че може да ми помогне, тъй като в него имало сведения за моето семейство.

— Бързо, бързо! — извика Матиа. — Да прочетем писмото на Барберен!

С разтреперана ръка и свито сърце разтворих писмото.

Не бях дочел писмото, когато Матиа скочи.

— Напред към Лондон! — извика той.

Толкова бях изненадан от това, което прочетох, че гледах Матиа, без да разбирам какво ми казва.

— В писмото на Барберен пише, че английски адвокати са натоварени да те намерят — продължи той, — а това означава, че родителите ти са англичани, нали така?

— Но…

— Не ти ли е приятно да си англичанин?

— Бих искал да съм французин, от родината на Лиза и децата.

— А аз бих искал да си италианец.

— Ако съм англичанин, ще бъда съотечественик на Артур и на госпожа Милиган.

— Как ако си англичанин? Та това е положително. Ако родителите ти бяха французи, по никой начин не биха възложили на английски адвокати да търсят във Франция детето, което са изгубили, нали така? Понеже ти си англичанин, трябва да заминем за Англия. Това е най-добрият начин да се добереш до родителите си.

— Ами ако пиша на тези адвокати?

— Защо ти е? По-добре ще се разберете лично, отколкото с писмо. Когато пристигнахме в Париж, имахме седемнадесет франка. След това събрахме един ден четиринадесет франка, после единадесет, после девет — това прави петдесет и един франк — похарчили сме осем. Остават ни значи четиридесет и три франка, а те са ни предостатъчни, за да стигнем в Лондон. Ще се качим в Булон на параход, който заминава за Лондон, а това не струва скъпо.

— Ти бил ли си в Лондон?

— Много добре знаеш, че не съм бил. Но в цирк „Гасо“ имаше двама клоуни — англичани. Те ми говореха често за Лондон и ме научиха много английски думи, за да можем да разговаряме, без мама Гасо, която беше любопитна като кукумявка, да разбере какво си приказваме. Ние й дърдорехме разни английски глупости право в лицето, без тя да може да ни се скара! Аз ще те развеждам в Лондон.

— И аз учих английски с Виталис.

— Да, но за три години трябва да си го забравил, а аз още го помня, ще видиш. И после, не искам да дойда с тебе в Лондон само защото бих могъл да ти бъда полезен, а да си призная откровено, има и друга причина.

— Каква е тя?

— Ако родителите ти дойдат да те приберат в Париж, те могат спокойно да не ме вземат с тебе, докато ако аз съм в Англия, едва ли ще ме върнат обратно.

Такова предположение ми изглеждаше обидно за моите родители, но в края на краищата можеше пък да излезе разумно. Стига да имаше само една-едничка вероятност то да се осъществи, тази единствена вероятност беше достатъчна да се съглася да замина веднага с Матиа за Лондон.

— Да заминем — казах му аз.

— Съгласен си, нали?

След две минути раниците ни бяха на гърба и слязохме долу, готови за път. Като ни видя така приготвени, съдържателката на хотела започна да вика:

— Младият господин — господинът бях аз — няма ли да чака родителите си? Това ще бъде по-разумно. И после, родителите ще видят как добре е бил гледан младият господин.

Но нейното красноречие не можеше да ме задържи. След като й платих за нощуването, се отправих към улицата, където Матиа и Капи ме чакаха.

— А адресът ви? — извика старата жена.

И наистина разумно беше може би да оставя адреса си. Записах го в книгата й.

— В Лондон! — извика тя. — Две деца заминават за Лондон! Такъв дълъг път! По море!…

Преди да тръгнем за Булон, трябваше да се сбогуваме с татко Акен.

Но раздялата не беше тъжна. Бащата се зарадва, като научи, че скоро ще намеря семейството си, а на мене ми беше приятно да му кажа и повторя, че скоро ще се върна с родителите си, за да му благодаря.

— Довиждане, момчето ми, и добър успех! Ако не се върнеш така скоро, както предполагаш, пиши ми.

— Ще се върна.

Тоя ден вървяхме, без да спираме, до Моасел, където преспахме в един чифлик, тъй като трябваше да пестим парите си за парахода. Матиа беше казал, че не струва скъпо, но колко ли можеше да струва?

По пътя Матиа ме учеше английски думи, тъй като един въпрос много ме тревожеше и не ми позволяваше да се отдам на радостта си — родителите ми знаят ли френски или италиански? Как ще се разбираме, ако говорят само английски? Това ще бъде голяма пречка! Какво бих казал на братята и сестрите си, ако имах братя и сестри? Нямаше ли да бъда чужденец в техните очи, докато не мога да разговарям с тях? Като ей мислех за своето завръщане в бащината къща — а след като напуснах Шаванон, често си рисувах тая картина, — никога не бях си представял, че ще мога да бъда така скован в своя устрем. Навярно ще ми трябва много време, да науча английски, който ми изглеждаше труден език.