Вървяхме осем дни от Париж до Булон, защото се спирахме по малко в големите градове по пътя ни — Бове, Абвил, Монтрьой сюр Мер — и давахме по някое и друго представление, за да увеличим състоянието си.

Когато стигнахме в Булон, имахме още тридесет и два франка в кесията си, с други думи, много повече, отколкото ни бяха необходими, за да платим за парахода.

Понеже Матиа никога не беше виждал море, първата ни разходка бе на вълнолома. Той стоя няколко минути с поглед, зареян далеч в мъглите на хоризонта, после цъкна с език и заяви, че е грозно, тъжно и мръсно.

Завърза се спор между нас, защото много често бяхме разговаряли за морето и аз винаги му казвах, че то е най-хубавото нещо, което може да се види.

Държах на мнението си.

— Може би имаш право, когато морето е синьо, както казваш, че си го виждал в Сет — рече Матиа, — но когато е като това море, цялото жълто и зелено, със сиво небе, отрупано с грамадни черни облаци, то е грозно, много грозно и не ти се иска да плаваш по него.

Най-често аз и Матиа бяхме съгласни един с друг — или той приемаше моето мнение, или пък аз споделях неговото. Но тоя път държах на своето и даже заявих, че това зелено море, с мъгливия хоризонт и тежките облаци, които вятърът едва помръдваше, е много по-хубаво от синьото море под синьо небе.

— Говориш така, защото си англичанин — възрази Матиа, — и обичаш това отвратително море, защото принадлежи на твоя роден край.

Параходът за Лондон заминаваше на другия ден в четири часа сутринта. В три часа и половина бяхме на борда и се настанихме колкото се може по-удобно зад куп сандъци, които ни закриляха малко от влажния и студен северен вятър. При светлината на няколко димящи фенера видяхме как товарят парахода: макарите скърцаха, сандъците, които спускаха в трюма, тракаха, а моряците от време на време си подхвърляха по някоя дума с пресипнали гласове. Но целият този шум бе заглушавай от свиренето на парата, която излизаше от машината на малки бели кълба. Звънна камбана, въжетата плеснаха във водата. Тръгнахме на път. На път към моята родина!

Често бях разказвал на Матиа, че няма нищо по-приятно от разходка с кораб — плъзгаш се леко по водата, без да усещаш пътя, който си изминал. Беше наистина прекрасно — като насън.

Като говорех така, мислех за „Лебед“ и за пътуването ни по южния канал. Но морето не прилича ма канал. Едва излязохме от пристанището, и параходът сякаш потъна във водата, после се издигна, после пак потъна и така четири-пет пъти едно след друго, като грамадна люлка. Тогава при тия люшкания парата излизаше от комина с пронизително свирене, после изведнъж всичко утихваше и се чуваха само колелата, които цепеха водата ту от едната, ту от другата страна според това, накъде се наклонява параходът.

— Хубаво плъзгане! — каза ми Матиа.

Нямах какво да му отговоря, защото тогава не знаех какво са пясъчен нанос и подводни скали.

Но това люшкане на парахода наляво и надясно и напред-назад не се дължеше само на пясъка и скалите, а и на самото море, което навътре беше доста бурно.

Изведнъж Матиа, който от доста време не говореше вече, внезапно стана.

— Какво ти е? — попитах го аз.

— Много се люшка и ми е лошо.

— Хванала те е морска болест.

— Дявол да го вземе, така е!

И след малко изтича и се облегна на перилата на парахода. Ах, бедният Матиа, колко много страдаше! Напразно го прегръщах и притисках главата му към гърдите си, нищо не помагаше. Той стенеше, после от време на време ставаше бързо, отиваше, куцук-куцук, да се облегне на перилата на парахода и едва след няколко минути се връщаше и се сгушваше до мен. И всеки път, когато се връщаше, ме заплашваше с юмрук и полушеговито-полугневно казваше:

— Ох, тези англичани нямат сърце.

— Слава богу!

Когато настъпи утрото — бледо, мъгливо и безслънчево утро, — се намирахме срещу високи бели брегове и тук-таме се виждаха неподвижни кораби без платна. Малко по малко люшкането наляво и надясно намаля и нашият параход се плъзна по спокойната водна повърхност почти така леко като по канал. Не бяхме вече в морето и от двете страни в далечината съзирахме, или по-скоро отгатвахме, че се издигат в утринната мъгла, гористи брегове. Навлезли бяхме в Темза.

— Ето ни в Англия — казах аз на Матиа.

Но той не посрещна с радост тая добра вест, а се просна с целия си ръст на палубата. — Остави ме да спя — отвърна той. Не бях боледувал през време на пътуването и не ми се спеше. Нагласих Матиа колкото се може по-удобно, качих се на сандъците и седнах най-горе с Капи в краката ми. Капи понесе храбро пътуването. Кой знае? Капи беше може би стар моряк. Навярно беше видял много свят с Виталис.

Седях високо над реката и виждах цялото й течение от двете страни, нагоре и надолу. Вдясно се простираше широк пясъчен бряг, набразден от пяната с бяла ивица, а вляво сякаш отново се разстилаше морето. Но това беше само заблуда. Синкавите брегове скоро се приближиха, после се очертаха по-ясно, жълти и тинести.

Сред реката се намираше на котва цяла флота кораби — между тях сновяха параходи, влекачи, след които се носеха дълги ивици чер дим. Колко кораби! Колко платна! Никога не ми беше минавало през ума, че една река може да бъде населена, и ако Гарона ме беше изненадала, Темза ме порази. Няколко от тия кораби се готвеха да отплават и сред мачтите им се виждаше как моряци сноват нагоре-надолу по въжените стълби, които отдалеч изглеждаха тънки като паяжина.

Нашият параход оставяше след себе си пенлива бразда сред жълтата вода, където плаваха най-различни останки — дъски, парчета дърва, подути трупове на животни, тапи, треви. От време на време някоя птица с широко разперени криле се спускаше върху тези останки, после веднага се издигаше с пронизителен писък и отлиташе с плячка в човката си.

Защо Матиа искаше да спи? Много по-добре щеше да направи, ако се събуди — гледката беше интересна и заслужаваше да се види. Докато нашият параход плаваше нагоре срещу течението на реката, гледката ставаше все по-любопитна и по-хубава. Не беше вече забавно да се следят с поглед само платноходките и параходите, а големите тримачтови кораби, грамадните параходи, които се връщаха от далечни страни, съвсем черни въглищарски кораби, гемии, натоварени със слама или сено, които приличаха на купи, носени от течението, големи червени, бели и черни бъчви, които се въртяха във водата. Забавно беше и това, което ставаше, което се забелязваше на двата бряга, които Сега се очертаваха ясно с всичките си подробности, с кокетно боядисаните къщи, със зелените ливади, с дърветата, които никога не са били подкастряни, а тук-таме се виждаха пристани, вдадени навътре над черната тиня, морски знаци, зеленикави и плъзгави колове.

Седях така дълго с широко отворени очи, без да мисля за нищо — само гледах и се възхищавах.

Но ето че по двата бряга на Темза къщите се трупаха една до друга в дълги червени редици. Стана тъмно. Димът и мъглата се смесваха така, че не можеше да се познае мъглата ли е по-гъста или димът. После вместо дървета или добитък в ливадите изведнъж изникна гора от мачти, сякаш в ливадите имаше кораби.

Не можах да се сдържа повече, спуснах се от наблюдателницата си и отидох да намеря Матиа. Той се беше събудил, морската болест му беше минала, нямаше вече лошо настроение и на драго сърце се качи с мене на сандъците. Той също бе поразен и си търкаше очите. Тук-таме канали от ливадите се вливаха в реката — те също бяха пълни с кораби.

За съжаление мъглата и димът станаха още по-гъсти. Околността се виждаше само от време на време и колкото повече напредвахме, ставаше по-неясна.

Най-после параходът забави хода си, машината спря, въжетата бяха хвърлени на земята — бяхме в Лондон и слязохме на брега сред хора, които ни гледаха, но не ни говореха.

— Сега е време да си послужиш с твоя английски език, драги Матиа.

И Матиа, който не се смущаваше от нищо, се приближи до един дебел човек с червеникава брада и го попита учтиво, с шапка в ръка, къде е пътят за „Грийн скуеър“.