Тогава всички се поразкършваха, а жените си оправяха фустите. На улицата подвижна вълна се стичаше към панаира. Беше още шест часът и решихме да отидем да разгледаме кравите, които бяха вече докарани, и да си изберем предварително някоя.

Ах, какви хубави крави! Имаше различни по цвят и големина — едни угоени, други мършави, едни с телетата си, други с увиснало до земята, напращяло от, мляко виме. На панаира имаше и коне, които цвилеха, кобили, които ближеха своите жребчета, угоени свине, които си ровеха дупки в земята, млечни прасенца, които квичаха, сякаш ги деряха живи, овце, кокошки, гъски. Но какво значение имаше това за нас! Ние виждахме само кравите, които мигаха насреща ни и бавно; движеха челюстите си — преживяха нощната храна, без да подозират, че няма да пасат вече тревата на пасбищата, където са отраснали.

След половинчасова обиколка открихме седемнадесет крави, които ни харесаха напълно — една за едно, друга за друго, три — защото бяха червени, две — защото бяха бели, и затова, разбира се, почна спор между мене и Матиа. В седем часа отидохме при ветеринаря, който ни чакаше, и заедно се върнахме на панаира, като му обяснихме отново каква крава искахме да купим.

Изискванията ни се заключаваха в две думи — да дава много мляко и да яде малко.

— Ето една, която изглежда добра — каза Матиа, като посочи белезникава крава.

— Мисля, че тази е по-добра — казах аз, като посочих една червеникава.

Ветеринарят ни помири, като не се спря нито пред едната, нито пред другата, а отиде при третата. Тя беше дребна, с тънки крака, червена, с кафяви уши и страни, с черно около очите и с белезникав кръг около муцуната.

— Ето една руергска крава, точно каквато ви трябва — каза той.

Хилав селянин я държеше за повода. Към него се обърна ветеринарят, за да разбере колко иска за кравата.

— Триста франка.

Тая дребна крава, жизнена и мила, с хитра муцуна, ни беше вече харесала. Останахме като втрещени. Триста франка. Не беше крава за нас. Кимнах на ветеринаря, за да му дам да разбере, че трябва да потърсим друга. Но той ми смигна, за да ми каже, че трябва да упорствуваме.

Тогава той и селянинът започнаха да се пазарят. Той предложи сто и петдесет франка. Селянинът намали десет франка. Ветеринарят качи на сто и седемдесет. Селянинът слезе на двеста и осемдесет.

Но като стигнаха дотам, не продължиха по същия начин, който ни бе вдъхнал голяма надежда. Вместо да предлага, ветеринарят започна да разглежда подробно кравата — краката й били много тънки, вратът много къс, рогата много дълги, гърдите й слаби, а вимето недоразвито.

Селянинът отговори, че щом сме толкова добри познавачи, ще ни даде кравата си за двеста и петдесет франка, та да попадне в добри ръце.

Тогава се уплашихме, защото и двамата си мислехме, че кравата е лоша.

— Да видим други крави — предложих аз.

След тия думи селянинът с голяма мъка намали още десет франка. Най-сетне, като намаляваше постепенно, той слезе на двеста и десет франка, но там и остана.

Ветеринарят ме бутна с лакът, за да ми даде да разбера, че всичко, което казва, не е истина и че кравата никак не е лоша, а, напротив — превъзходна. Но двеста и десет франка бяха много пари за нас.

През това време Матиа се завъртя зад кравата и отскубна дълъг косъм от опашката й, а кравата го ритна. Това ме склони напълно.

— Давам двеста и десет франка — казах аз, като мислех, че всичко е свършено.

И протегнах ръка към повода. Но селянинът не ми го подаде.

— А подарък за жената? — каза той.

Пак започнахме да се пазарим и накрая се съгласихме на двадесет су за подарък. Оставаха ни само три франка. Пак протегнах ръка. Селянинът я хвана и я стисна здраво, приятелски. А именно понеже му бях приятел, трябваше да дам и за почерпка на дъщерята. Почерпката на дъщерята ни струваше десет су.

За трети път посегнах към повода. Но моят приятел, селянинът, ме спря.

— Носите ли оглавник? — попита ме той. — Продавам кравата, но не продавам оглавника й.

Но понеже бяхме приятели, на драго сърце ми отстъпи оглавника за тридесет су — не беше скъпо.

Трябваше ни оглавник, за да водим кравата. Простих се с тридесетте су, като правех сметка, че ни остават още двадесет. И тъй, наброих двеста и тринадесет франка и за четвърти път протегнах ръка.

— А къде ви е поводът? — попита селянинът. — Продадох ви оглавника, но не съм ви продал повода.

Поводът ни струваше двадесет су — последните ни двадесет су.

И когато ги платихме, най-после получихме кравата с оглавника и повода. Имахме крава, но нямахме вече никакви пари, нямахме нито едно су, за да нахраним себе си и нея.

— Ще работим — каза Матиа, — кафенетата са претъпкани. Като се разделим, ще свирим във всички кафенета и довечера ще имаме много пари.

Вкарахме кравата в обора на странноприемницата, където я вързахме здраво, после тръгнахме да свирим на различни страни и вечерта, когато си пресметнахме парите, видях, че Матиа е спечелил четири франка и петдесет сантима, а аз — три франка.

Със седем франка и петдесет сантима бяхме богати. Но радостта, че сме спечелили седем франка и петдесет сантима беше много малка в сравнение с радостта, която изпитвахме, че сме похарчили двеста и четиринадесет.

Склонихме прислужницата от кухнята да издои кравата и вечеряхме мляко. Никога не бяхме пили толкова вкусно мляко. Матиа заяви, че било сладко и че миришело на портокалов цвят като млякото, което пил в болницата, но било много по-хубаво. И в своя възторг отидохме и целунахме нашата крава по черната й муцуна. Навярно тя се трогна от тая милувка, защото ни близна по лицето с грапавия си език.

— Знае да целува — извика възхитен Матиа.

За да разберете щастието, което изпитвахме, когато целуваме кравата си и когато тя ни целуваше, трябва да си припомните, че и аз, и Матиа не бяхме глезени с целувки. Ние нямахме участта на галените деца, на които дотягат майчините милувки, и на двамата много ни се искаше някой да ни помилва.

На другата сутрин станахме призори и веднага тръгнахме за Шаванон. Понеже бях благодарен на Матиа за помощта, която ми беше оказал, защото без него никога не бих събрал голямата сума двеста и четиринадесет франка, поисках да му доставя удоволствието да води кравата ни — той я теглеше щастлив за повода, а аз вървях зад нея. Чак когато излязохме от града, застанах до него, за да си говорим, както обикновено, и най-много, за да гледам отпред кравата. Никога не бях виждал толкова хубава крава. И наистина тя изглеждаше много добре, както вървеше бавно, люшкаше се и се перчеше като животно, което съзнава стойността си.

Сега вече нямаше нужда да гледам всеки миг в картата, както правех, след като напуснахме Париж. Знаех къде отивам и макар че бяха минали няколко години, откакто минах оттук с Виталис, пътят не се беше никак променил.

За да не изморим кравата, а и за да не стигнем много късно в Шаванон, имах намерение да преспим в селото, където прекарах първата нощ от пътуването с Виталис, в папратената постеля — там добрият Капи, като видя, че съм тъжен, се излегна до мене и сложи лапата си в моята ръка, за да ми каже, че ще ма бъде приятел. Оттам щяхме да тръгнем на другата сутрин, за да стигнем рано при мама Барберен.

Но съдбата, благоприятна досега, се обърна срещу нас и промени намеренията ни.

Решили бяхме да разделим пътя на две и да спрем да закусим, а най-важното, да нахраним кравата, която щеше да се напасе с трева в рововете край пътя.

Към десет часа открих място със зелена и буйна трева — свалихме раниците и вкарахме кравата в рова, Отначало исках да я държа за повода, но тя изглеждаше толкова спокойна и най-важното, така усърдно си пасеше, че увих веднага повода около рогата й и седнах край нея, за да си изям хляба.

Разбира се, ние се нахранихме много преди нея. Тогава, след като й се любувахме дълго време и не знаехме вече какво да правим, аз и Матиа започнахме да играем на топчета, защото не бива да смятате, че бяхме две важни и сериозни човечета, които мислят само как да спечелят пари. Ако водехме живот, напълно различен от живота на нашите връстници, ние бяхме запазили желанията и наклонностите на своята възраст, с други думи, обичахме детските игри и не минаваше ден, без да поиграем на топчета, на топка и на „прескочи кобила“. Изведнъж, много често без повод, Матиа ми казваше: