Безпокойството ни растеше и от необикновените истории, които бяхме чували по странноприемниците, откакто бяхме наумили да купим крава. Търговец на коне или крави значи майстор на хитрини и лъжи. Много от тези истории се бяха запечатили в паметта ни и ни плашеха. Някакъв селянин купил на панаира крава с най-хубава опашка, каквато някога крава е имала. С такава опашка тя би могла да пъди мухите дори от върха на муцуната си, а това, както знаете, е голямо предимство. Прибрал се вкъщи радостен, защото не платил скъпо за такава изключителна крава. На другата сутрин отишъл да я види — нямала никаква опашка. Тая, която висяла така благородно отзаде й, била залепена — била чужда, изкуствена опашка. Друг купил крава с лъжливи рога. А трети, като почнал да дои кравата си, забелязал, че вимето й било надуто и че няма да дава и по две чаши мляко на денонощие. Не биваше да ни се случват такива неприятности.

Матиа никак не се боеше от изкуствена опашка — той щеше да увисне цял на опашката на всяка крава, която ни хареса, и щеше да дърпа толкова силно, че ако опашката беше залепена, щеше да се скъса. За надутото виме има също така напълно сполучливо средство — да се бодне с дълга, дебела игла.

Разбира се, тия средства щяха да бъдат безпогрешни, ако опашката беше изкуствена или вимето надуто. Но ако опашката беше истинска, нямаше ли опасност кравата да ритне здравата в корема или главата тоя, който почне да я дърпа? Нямаше ли да направи същото, ако някой я убоде във вимето?

Мисълта, че може да получи някой ритник, въздействува върху въображението на Матиа и ние продължаваме да се безпокоим. Наистина страшно щеше да бъде, ако подарим на мама Барберен крава, която не дава мляко или е без рога.

В един от разказите, които бяхме слушали, един ветеринар играеше страшна роля поне по отношение на търговеца на крави. Ако вземехме някой ветеринар, това, разбира се, щеше да струва пари, но колко пък би ни помогнало! Както бяхме затруднени, спряхме се на това решение, което във всяко отношение изглеждаше най-разумно, и весело си продължихме пътя.

Разстоянието между Мои Дор и Юсел не беше голямо, изминахме го за два дена и пристигнахме рано-рано в Юсел.

Тук се чувствувах като у дома си, тъй да се каже. В Юсел се бях явил за пръв път пред публика в „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“, и пак в Юсел Виталис ми купи първия чифт обуща — обущата с гвоздеи, които толкова много ме зарадваха.

Горкият Добродушко, той не беше вече тук с хубавия си червен мундир на английски генерал! Зербино и Долче също ги нямаше! Виталис! Изгубих го и никога вече нямаше да го видя как върви с високо вдигната глава и отмерва такта с ръце и крака, като свири валс на пискливата си флейта.

Тогава бяхме шестима, а останахме живи само двама — аз и Капи. Затова влязох в Юсел съвсем опечален. Неволно си мислех, че на всеки ъгъл ще зърна шапката на Виталис или пък ще чуя неговия зов, който толкова пъти е отеквал в ушите ми:

— Напред!

Дюкянът на вехтошаря, където Виталис ме бе завел, за да ме облече като артист, прогони за щастие тия мрачни мисли. Беше си такъв, какъвто го видях, когато слязох по трите му хлъзгави стъпала. На врата та висеше дрехата с галони по шевовете, от която се бях възхитил, а на витрината видях същите стари пушки и същите стари лампи.

Поисках да покажа и площада, където за първи път се появих пред публиката в ролята на слугата на господин Добродушко, с други думи, на по-глупавия от двамата. Капи се опомни и замаха с опашка. Оста рихме раниците и инструментите си в странноприемницата, където бяхме отседнали с Виталис, и тръгнахме да търсим ветеринар. Когато изслуша молбата ни, той ни се изсмя право в лицето.

— В нашия край няма учени крави — рече той.

— Ние не търсим крава, която да знае да прави фокуси, а която да дава хубаво мляко.

— И има истинска опашка — добави Матиа, който много се тревожеше при мисълта за залепена опашка.

— С други думи, господин ветеринар, ние ви молим да ни помогнете с вашата наука да не ни ограбят търговците на крави.

Казах тия думи, като се мъчех да подражавам на благородното държане на Виталис, когато искаше да спечели хората.

— А защо, дявол да го вземе, ви е притрябвала крава? — запита ветеринарят.

Обясних му с няколко думи защо ни е кравата.

— Вие сте добри момчета — каза той. — Ще дойда утре сутринта с вас на панаира и ви обещавам, че кравата, която ще ви избера, няма да има изкуствена опашка.

— Нито лъжливи рога, нали? — попита Матиа.

— Нито лъжливи рога.

— Нито надуто виме?

— Ще бъде хубава крава. Но за да я купите, трябва да имате с какво да я платите.

Без да му отговоря, аз развързах кърпата, в която беше скрито нашето съкровище.

— Отлично, елате при мене утре в седем часа сутринта.

— А колко ще ви дължим, господин ветеринар?

— Нищо. Как мога да взема пари от такива добри момчета като вас!

Не знаех как да благодаря на този прекрасен човек, но на Матиа му хрумна нещо.

— Господине, обичате ли музика? — попита той.

— Много, момчето ми.

— А рано ли си лягате?

Този въпрос беше доста неуместен, но ветеринарят благоволи да ни отговори:

— В девет часа.

— Благодаря, господине! До утре, в седем часа сутринта.

Разбрах намерението на Матиа.

— Концерт ли искаш да му дадеш? — попитах го аз.

— Да. Една серенада, преди да си легне. Така се постъпва с хората, които човек обича.

— Добре го измисли. Да се приберем в странноприемницата и да си подготвим програмата на концерта. Може да не се смущаваме много пред публиката, която плаща, но когато плащаме ние самите, трябва да положим всички грижи.

В девет часа без две-три минути бяхме пред къщата на ветеринаря — Матиа с цигулката, а аз с арфата. Улицата беше тъмна — луната трябваше да изгрее към девет часа и затова бяха сметнали за разумно да не палят фенерите. Дюкяните бяха вече затворени, а минувачи почти не се мяркаха.

В девет часа при първия удар на градския часовник засвирихме заедно и в тая тясна, тиха уличка инструментите ни звучаха като в най-добрия салон. Отвориха се прозорци и се показаха глави с нощни шапчици, кърпи и шалове. Разпитваха се, изненадани, от един прозорец на друг.

Нашият приятел, ветеринарят, живееше в къща, която имаше на единия си ъгъл красива куличка. Един от прозорците на тая куличка се отвори и той се наведе да види кой свири.

Навярно ни позна и разбра какви са намеренията ни, защото ни махна с ръка да не свирим.

— Ще ви отворя вратата — каза той — и ще продължите в градината.

И почти веднага ни отвори вратата.

— Вие сте славни момчета — каза той, като стисна здраво ръка и на двама ни, — но сте лекомислени. Не ви ли мина през ум, че полицията може да ви задържи, задето нарушавате нощната тишина на публично място?

Нашият концерт продължи в градината, която не беше много голяма, но беше твърде красива, с беседка, покрита с пълзящи растения.

Ветеринарят беше женен, имаше няколко деца и скоро около нас се събра публика. Запалиха свещи под беседката и свирихме, докато мина десет часът. Свършехме ли едно парче, ръкопляскаха ни и настояваха за друго.

Ако ветеринарят не ни беше изпратил да си вървим, струва ми се, че по желание на децата щяхме да свирим до късна нощ.

— Пуснете ги да вървят да си легнат — каза той. — Утре в седем часа сутринта трябва да бъдат тук.

Но той не ни пусна да си вървим, преди да ни почерпи, което ни беше много приятно. Тогава за благодарност Капи направи няколко от най-смешните си фокуси за голяма радост на децата. Тръгнахме си към полунощ.

Градът Юсел, така тих вечерта, на сутринта беше шумен и оживен. Още преди да съмне, чувахме непрестанно трополене на каруци, които се търкаляха по настилката, примесено с цвилене на коне, с мучене на крави и с блеене на овце, с виковете на селяни, които пристигаха за панаира. Когато излязохме, дворът на нашата странноприемница бе задръстен вече от каруци, преплетени една в друга, а от колите, които пристигаха, слизаха пременени селяни, които вземаха на ръце жените си, за да ги свалят на земята.