— Да, моя малка Лиза — каза бащата, като се наведе към дъщеря си, — мъчно му е, но трябва да му кажем истината. Ако не ние, полицаите ще му я кажат.

И продължи да ми разказва как съобщил на полицаите, как те отнесли Виталис, а мене сложил в леглото на по-големия си син, Алекси.

— Капи? — попитах аз, когато той свърши.

— Капи?

— Да, кучето.

— Не зная, то изчезна.

— То тръгна след носилката — обади се едно от децата.

— Ти видя ли го, Бенжамен?

— Видях го, вървеше с наведена глава след носачите и от време на време скачаше върху носилката. После, когато го пъдеха, издаваше жално скимтене, сякаш сподавен вой.

Бедният Капи! Като добър актьор той бе ходил толкова пъти на погребението на Зербино в комедиите, преструваше се, че плаче, и въздишаше така, че караше и най-намръщените деца да се превиват от смях…

Градинарят и децата му ме оставиха сам и без да ми е много ясно какво ще правя, аз станах от леглото.

Арфата ми беше сложена до леглото, преметнах ремъка й през рамо и влязох в стаята, където влезе градинарят с децата си. Трябваше да си вървя, но къде? Не знаех, но чувствувах, че трябва да си вървя… Преди всичко трябваше да видя Виталис, жив или мъртъв, и тръгнах.

Когато се събудих в леглото, не се чувствувах много зле, само се бях схванал и главата ми гореше нетърпимо. Ала когато се изправих на краката си, стори ми се, че ще падна, и бях принуден да се задържа за един стол. Но след като си поотдъхнах, бутнах вратата и се намерих при градинаря и децата му.

Те бяха насядали около една маса край огъня, който пламтеше във високо огнище, и ядяха хубава зелева супа.

Миризмата на супата ме удари право в стомаха и жестоко ми напомни, че снощи не бях вечерял. Премаля ми и се олюлях. Страданието ми се изписа на лицето.

— Зле ли ти е, момчето ми? — запита ме състрадателно градинарят.

Отговорих, че наистина не ми е добре, и ги помолих да ми позволят да поседна край огъня.

Но аз нямах вече нужда от топлина, а от храна. Огънят не ме оправи, а приятният дъх на супата, тракането на лъжиците и чиниите и мляскането на тия, които ядяха, усилиха още повече слабостта ми.

Ако смеех, как бих поискал чиния супа! Но Виталис не ме беше научил да протягам ръка, а природата не ме беше създала просяк. По-скоро бих умрял от глад, отколкото да кажа „гладен съм“. Защо? Не ми е много ясно — може би защото винаги съм искал само това, което съм бил в състояние да върна.

Момиченцето с чудния поглед, същото, което не говореше и баща му го беше нарекъл Лиза, седеше срещу мене и не ядеше, а ме гледаше, без да сведе или извърне очи. Изведнъж то стана от масата, взе чинията си, която беше пълна със супа, донесе я и я сложи на коленете ми.

Нямах сили да говоря и бавно дигнах ръка, за да откажа, но баща й не ми даде време да сторя това.

— Вземи, момчето ми — каза той. — Лиза предлага винаги от сърце. А ако си още гладен, ще ти сипем втора чиния.

Ако бях гладен! Изгълтах супата за няколко секунди. Когато оставих лъжицата, Лиза, която стоеше пред мене и ме гледаше втренчено, издаде лек вик — този път не вече въздишка, а израз на задоволство. После взе чинията и я подаде на баща си, а когато той я напълни, ми я донесе с такава мила и насърчителна усмивка, че въпреки глада си за миг забравих да поема чинията.

Както първия път, супата бързо изчезна. Сега вече децата не ме гледаха с лека усмивка — устата и устните им разцъфнаха в искрен смях.

— Е, добре си похапваш, момчето ми — каза градинарят.

Почувствувах, че се изчервих цял. Но като поразмислих, реших, че е по-добре да призная истината, отколкото да ме смятат за лаком, и казах, че не съм вечерял снощи.

— Ами обядва ли?

— Не съм и обядвал.

— А господарят ти?

— И той не яде нищо.

— Тогава той е умрял и от глад, и от студ.

Супата ми възвърна силите. Станах, за да си вървя.

— Къде отиваш? — попита бащата.

— Да намеря Виталис, да го видя още веднъж.

— Но ти не знаеш къде е!

— Не зная.

— Имаш ли приятели в Париж?

— Не.

— Някой от твоя край?

— Никой.

— Къде живееш?

— Нямахме жилище. Пристигнахме вчера.

— Какво ще работиш?

— Ще свиря на арфа, ще пея и ще си изкарвам хляба.

— Къде?

— В Париж.

— По-добре ще направиш да се върнеш на село, при родителите си. Къде живеят родителите ти?

— Нямам родители.

— Ти казваше, че старецът с бялата брада не ти е баща, нали?

— Нямам баща, но Виталис беше за мене като баща.

— А майка ти?

— Нямам майка.

— Но все имаш някого — чичо, леля, братовчеди, братовчедки?

— Нямам никого.

— Отде идеш?

— Господарят ме купи от мъжа на жената, която ме отгледа. Вие бяхте добър към мене, благодаря ви от все сърце и ако желаете, в неделя ще дойда да ви посвиря на арфа, та да поиграете, ако ви прави удоволствие.

С тези думи тръгнах към вратата, но едва направих няколко крачки и Лиза, която вървеше след мене, ме хвана за ръката и ми показа усмихната арфата. Ясно беше какво желае.

— Да ви посвиря ли искате?

Тя кимна с глава и плесна радостно ръце.

— Добре тогава — каза бащата, — изсвири й нещо.

Взех арфата и макар че не ми даваше сърце нито да свиря, нито да се веселя, засвирих валс, най-хубавия, този, който свирех най-добре. Ах, как бих искал да умея да свиря като Виталис, за да доставя удоволствие на това момиченце, което вълнуваше тъй нежно душата ми с тия очи!

В началото тя ме слушаше, вперила поглед в мене, после затупка в такт с крачетата си. Но скоро музиката сякаш я увлече и тя почна да се върти в кухнята, докато двамата й братя и голямата й сестра си седяха спокойно. Тя не играеше валс, разбира се, не правеше точните стъпки, но се въртеше грациозно, със светнало лице.

Седнал до огнището, баща й не я изпускаше из очи. Той изглеждаше много развълнуван й пляскаше с ръце. Когато валсът свърши и аз престанах да свиря, тя застана мило пред мене и изискано ми се поклони. После чукна веднага с пръстче по арфата и ми направи знак, който означаваше „още“.

За нея бих свирил с удоволствие цял ден. Но баща й каза, че е достатъчно, защото не искаше тя да се уморява повече, като се върти.

Тогава, вместо да й изсвиря валс или някой друг танц, изпях моята неаполитанска песен, която бях научил от Виталис.

Тази песен беше за мене това, което са били „Рицари от моята родина“ из Роберт Дявола за Нури и „Последвайте ме“ из Вилхелм Тел за Дюпре, с други думи, най-хубавият ми номер, този, с който бях свикнал да правя най-силно впечатление. Мелодията й е тъжна и приятна, с нещо нежно, което вълнува сърцето.

При първите акорди Лиза застана срещу мене, вперила очи в очите ми, и замърда устни, сякаш повтаряше наум думите ми, после, когато песента стана по-тъжна, отстъпи бавно няколко крачки, така че при последния куплет се хвърли разплакана върху коленете на баща си.

— Достатъчно — каза той.

— Колко е глупава! — обади се един от братята й, този, който се наричаше Бенжамен. — Играе, а веднага след това плаче.

— Не колкото тебе! Тя разбира — каза голямата сестра, като се наведе над нея и я целуна.

Докато Лиза плачеше на бащините си колене, аз метнах арфата през рамо и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — запита ме бащата.

— Както ви казах: ще се опитам да видя още веднъж Виталис, а после ще правя това, на което той ме научи — ще свиря на арфа и ще пея.

— Значи искаш да си останеш музикант?

— Нямам друг занаят.

— Големите пътища не те ли плашат?

— Нямам дом.

— Но след нощта, която прекара, би трябвало да се позамислиш.