Въпреки трескавото вълнение при мисълта, че след няколко мига, след няколко секунди може би ще прегърна родителите си — баща, майка, братя, сестри, — изпитвах голямо желание да разгледам града, през който минавахме. Нали беше мой град, моя родина?

Но напразно се взирах, не виждах нищо, или почти нищо, като изключим червените светлини на газените фенери, които мъждееха в мъглата като в гъст облак дим. Едва съзирахме фенерите на колите, които срещахме, и от време на време трябваше да спираме изведнъж, за да не блъснем или да не смажем хората, които задръстваха улиците.

Продължавахме да пътуваме. Отдавна бяхме излезли от Грейт и Гели. Това затвърдяваше в мене мисълта, че родителите ми живеят извън града. Навярно скоро щяхме да напуснем тесните улици и да препуснем из полето.

Аз и Матиа се държахме за ръка и мисълта, че ще намеря родителите си, ме караше да му стискам ръката. Чувствувах нужда да му кажа, че сега съм негов приятел повече от всеки друг път и завинаги. Но вместо да излезем на полето, навлизахме в по-тесни улички и чувахме свирките на локомотива.

Тогава помолих Матиа да запита водача ни няма ли да стигнем най-после при родителите ми. Отговорът на Матиа бе отчайващ — той твърдеше, че чиновникът на Грейт и Гели казал, че никога не бил идвал в тоя разбойнически квартал. Матиа навярно се лъжеше, не е разбрал отговора. Но той настояваше, че thieves, английската дума, която чиновникът употребил, означавала на френски разбойници, уверен бил в това. Отначало се отчаях, после си казах, че чиновникът се бои от разбойници тъкмо защото ще навлезем в полето и че думата грийн, която се намира след Бетнал, се отнася за дървета и ливади. Споделих тая мисъл с Матиа и двамата се смяхме много над страха на чиновника. Колко глупави са хората, които не са излизали от градовете!

Но нищо не показваше, че наближаваме полето — нима Англия беше само един град от камъни и кал, който се нарича Лондон? Тая кал нахлуваше и в колата ни и покриваше и нас самите с черни пръски. Отдавна около нас вече се носеше неприятна миризма. Всичко това показваше, че се намираме в някакъв лош квартал, навярно последния, преди да навлезем в ливадите на „Бетнал Грийн“. Струваше ми се, че се въртим на едно и също място и от време на време нашият кочияш забавяше хода, сякаш не знаеше вече къде се намира. Най-после той спря изведнъж и прозорчето се отвори.

Тогава започна разговор или по-право спор. Матиа ми каза, че му се струва, че нашият кочияш не иска да кара по-нататък, тъй като не знае пътя. Той искал обяснения от чиновника на Грейт и Гели, а чиновникът продължавал да отговаря, че никога не е идвал в тоя разбойнически квартал. Чух думата thieves. Сигурно тук не е „Бетнал Грийн“. Какво ли ще стане? Спорът през прозорчето продължаваше и кочияшът и чиновникът, еднакво ядосани, си разменяха реплики през този отвор.

Най-после чиновникът, след като даде пари на кочияша, който мърмореше, слезе от колата и пак ни каза „пет, пет“ — ясно беше, че и ние трябва да слезем. Намирахме се в кална улица, сред мъглата. Един дюкян беше бляскаво осветен и светлината, пречупена от огледалата, от позлатата и от четвъртитите бутилки, се разливаше по улицата, пробила мъглата до ручея. Беше кръчма или както англичаните я наричат, gin palace, където продават хвойнова ракия и всякакви други ракии, добити от зърнени храни или от цвекло.

— Пет, пет — каза водачът ни. И влязохме с него в тоя gin palace. Ясно, сбъркали бяхме, като мислехме, че се намираме в беден квартал. Никога не бях виждал по-разкошно заведение — цялото беше в огледала и позлата. Тезгяхът беше сребърен. Ала хората, които стояха прави пред тоя тезгях или се бяха опрели о стените или бъчвите, бяха дрипави. Някои нямаха обувки и босите им крака, шляпали в калните локви, бяха черни, сякаш намазани с вакса, която още не беше изсъхнала. На тоя хубав сребърен тезгях нашият водач си поръча чаша бяло питие с приятна миризма. След като го изпи на един дъх със същата жажда, с която поглъщаше преди малко мъглата, той поведе разговор с човека с голи до лактите ръце, който му го поднесе. Не беше трудно да се отгатне, че разпитва за пътя, и нямаше нужда да питам Матиа.

Пак тръгнахме подир нашия водач. Сега уличката беше толкова тясна, че въпреки мъглата виждахме къщите и от двете й страни. Въжета бяха опнати във въздуха от една къща до друга и тук-таме по тия въжета висяха долни дрехи и дрипи. Навярно те бяха прострени да съхнат. Къде ли отиваме? Започнах да се тревожа и от време на време Матиа ме поглеждаше, но не ме разпитваше.

От улицата преминахме в уличка, после в двор, после пак в уличка. Къщите бяха по-бедни, отколкото в най-бедното френско селце. Много от тях бяха дъсчени, като плевни или обори, но бяха жилища. По праговете им се виждаха насядали полуоблечени жени и деца.

Когато някоя светлинка ни позволяваше да видим малко по-ясно наоколо, забелязвах, че жените бяха бледи, светлите им като лен коси падаха на раменете им. Децата бяха почти голи — малкото дрешки, които имаха на гърба си, бяха дрипави. В една уличка видяхме свине, които се ровеха в локва, отдето се носеше отвратителна миризма. Нашият водач скоро се спря. Навярно се беше заблудил. Но в същия миг към нас се приближи мъж, облечен в дълъг син редингот и с шапка с лачена каишка. На ръката му имаше черна и бяла нашивка. На колана му висеше калъф. Беше полицай.

Поведе се разговор и скоро пак тръгнахме, предвождани от полицая. Пресичахме улички, дворове, криви улици. Стори ми се, че тук-таме къщите бяха рухнали.

Най-после спряхме в двор с малка локва в средата.

— Red Lion Court — каза полицаят.

Тия думи, които чух да споменават вече няколко пъти, означават „Дворът на червения лъв“ — както ми каза Матиа.

Защо се спираме? Не беше възможно да се намираме в „Бетнал Грийн“. Нима в този двор живеят родителите ми? Но тогава?…

Нямах време да се занимая с тия въпроси, които се въртяха в неспокойния ми ум. Полицаят почука на вратата на нещо като дъсчена плевня и нашият водач му благодари — значи бяхме пристигнали!

Матиа, който продължаваше да ми държи ръката, я стисна и аз стиснах неговата. Разбрахме се. Страхът, който свиваше сърцето ми, свиваше и неговото.

Толкова бях развълнуван, че не помня добре как се отвори вратата, на която полицаят бе почукал. Но от момента, в който влязохме в една обширна стая, осветена от една лампа и огън от каменни въглища, който гореше върху скара, спомените ми са ясни. Пред огъня в сламено кресло, което приличаше на ниша на светец, седеше неподвижен като статуя белобрад старец с черна шапчица на главата. Един срещу друг, но разделени от масата, седяха мъж и жена. Мъжът беше около четиридесетгодишен, облечен в дрехи от сиво кадифе, с умно, но сурово лице. Жената, с пет-шест години по-млада, имаше руси коси, които падаха върху шал на бели и черни квадрати, кръстосан на гърдите й. Очите й бяха безжизнени, а лицето, което навярно е било хубаво, както и нейните лениви движения изразяваха безразличие и равнодушие. В стаята имаше четири деца — две момчета и две момичета, — всичките руси, с ленени коси като майка си. Голямото момче изглеждаше единадесет-дванадесет годишно. По-малкото момиченце беше едва тригодишно и пълзеше по пода.

Видях всичко това само с един поглед, докато нашият водач, чиновникът от Грейт и Гели, още говореше.

Какво казваше? Едва го чувах и не разбирах нищо. Чух само името Дрискол, моето име, както беше казал адвокатът.

Всички очи, дори очите на неподвижния старец, се бяха извърнали към Матиа и към мене. Само малкото момиче разглеждаше Капи.

— Кой от двама ви е Реми? — запита мъжът с дрехите от сиво кадифе.

Пристъпих крачка напред.

— Аз — казах.

— Ела и прегърни баща си, момчето ми.

Като си мислех преди за тоя миг, представях си, че някакъв порив ще ме тласне в прегръдките на моя баща. Не намерих в себе си тоя порив. Но се приближих и целунах баща си.

— А това — каза ми той — са дядо ти, майка ти, братята и сестрите ти.