– Това беше първокласно танго, едно от най-добрите, които някога съм виждал.

И така, Строителя, Флейтиста и човекът патица изразиха своя символичен протест, който се оказа безплоден. Карлайл разбра, че всичко е загубено, когато видя отражението си в греблото на булдозера. Бяха загубили, но не бяха победени. Бяха крещели срещу вятъра.

В публичните регистри можем да срещнем името на един мъж, Карлайл Макмилън, и на друг, идентифициран като Артър Сладката трева, който на въпроса, зададен му от сержанта в участъка за годините му, бе отвърнал "стар". След като му казаха, че подобен отговор е неприемлив, господин Сладката трева бе променил отговора си на "сто и пет". Двамата бяха обвинени в дребно хулиганство и задържани в ареста за няколко часа, после – освободени, понеже Карлайл плати глобите, наложени им за притесняване на обществото. Трябва да се отбележи обаче, че господин Сладката трева заяви, че е готов да остане в затвора, докато не изплати сам глобата си с нужните часове общественополезен труд. След като направи опит да разпита човека патица, магистратът препоръча той да бъде освободен, без да му се предявяват никакви обвинения.

По-късно, докато седяха във всекидневната на Карлайл, Сузана отбеляза:

– Артър беше прав, струваше си да бъде направено. Поне защитихте нещо, различно от бетон. Веднъж Флейтиста ми каза, че ако не можеш да закрепиш посланието си на рогата на някой бизон, трябва да го изпратиш по крилцата на пеперуда. Вие изпратихте послание, пък макар и на пеперудени крилца.

Хората от Йеркс Каунти запомниха протеста и дълги години след това говореха за него. Как един бял човек, един индианец и един луд бяха предизвикали булдозерите, свирейки на флейта, и бяха отказали да се помръднат пред всякакви аргументи за прогрес, макар на всички да беше ясно, че бледоликият, индианецът и, разбира се, човекът патица грешаха. Като капак на всичко фотографът от "Инкуайърър" спечели наградата "Пулицър" за своята снимка на Артър Сладката трева, Карлайл Макмилън и човека с дългия до земята балтон, отразени в греблото на един булдозер.

 След ареста на индианеца и Карлайл силният дъжд забави строителството на магистралата с още шест дни. Когато работата бе възобновена, Сузана и Карлайл се качиха на пикапа му, потеглиха западно от Саламандър, паркираха и прекосиха пеша ранните майски поля, за да стигнат до един хълм, от който се виждаха горичката на ястребите на Тимерман и мястото, на което Карлайл бе издигнал къщата в чест на Коуди.

Намериха едно местенце, където топлото слънце падаше нежно и приятно върху земята, седнаха там и започнаха да наблюдават как първият булдозер пълзи нагоре по посипаната с чакъл алея. Шофьорът беше със синя шапка и огледални слънчеви очила. Зад него се движеше камион с мъже, въоръжени с автоматични резачки.

Когато булдозерът влезе в двора, Сузана взе ръката на Карлайл в своята и по страните ѝ потекоха сълзи. Карлайл стисна зъби, заслушан в превключването на скоростите на булдозера. Шофьорът не спря нито за миг, продължи да превключва на все по-ниска скорост и да се придвижва нагоре през поляната – угнетителен, сюрреалистичен, непоколебим символ на нещото, наречено прогрес. Без да се усеща, Сузана забиваше все по-болезнено ноктите си в ръката на Карлайл.

Първото, което булдозерът нападна, беше атриумът. Трийсет секунди след пристигането си там той удари безпощадно южната стена на монумента на Коуди. Карлайл чуваше как цепещите се дъски от секвоя пищят, докато гвоздеите, които бе забивал един по един, изскачаха от гнездата си. Къщата се наклони, после придоби гротескна форма. Карлайл си помисли за Коуди, както и за всичките дълги дни под парещите лъчи на слънцето, за всичките безкрайни нощи, в които беше спал заедно с жълтия котарак в пикапа си, докато вихрите завъртаха снега около тях двамата, за часовете работа на светлината на газената лампа – шкуркане, заглаждане, подготвяне на повърхностите, завършването им и правенето на всичко, което трябваше да бъде свършено между тези дейности, точно така, както трябваше да бъде направено. Виждаше струпания дървен материал, Гели, приближаваща по пътеката по здрач, Сузана, седнала гола сред възглавниците на тавана, с жълто перо в косите. Виждаше всичко и сега то се разпадаше пред очите му, докато те се взираха в трийсетте акра, които му бяха принадлежали.

Къщата бе разрушена за по-малко от десет минути, мястото бе подравнено. Дойде редът и на работилницата; беше ѝ нужен един-единствен удар. Булдозерът се придвижи по посока на езерцето. Бентът беше затлачен, така че не създаде никакви проблеми – освободена, водата от езерото се спусна към потока. През бинокъла си Карлайл виждаше как дребните рибки се мятат и плъзгат надолу заедно с пенливата вода. Докато булдозерът се занимаваше с езерото, един от работниците включи електрическата си резачка и се захвана да реже дъбовете, изправили снага до мястото, където допреди малко се бе издигала къщата. Дърветата се предадоха лесно и когато с трясък се сгромолясаха на земята, къщичките за прилепи, закачени сред клоните им, се премазаха под тежестта на дънерите.

От другата страна на шосето не беше по-спокойно. Ястребите на Тимерман тревожно кръжаха над дърветата, докато мъжете с резачките напредваха през малката горичка. В началото на алеята на Карлайл се виждаха двама мъже с жълти шапки, облегнали се на капака на една кола, съсредоточили поглед върху опънатата пред тях карта.

– Карлайл, не издържам повече. Да си вървим – каза Сузана и се надигна от мястото си.

Той кимна в знак на съгласие, ритна буца пръст и тръгна с нея. Обърна се назад само веднъж, за да види как булдозерът зарива езерцето. След няколко часа земята там щеше да бъде напълно изравнена. Работниците хвърляха остатъците от къщата и работилницата върху каросерията на камиона, а ястребите на Тимерман кръжаха високо в небето, над воя на жълтите електрически резачки в нетрепващите ръце на мъжете с оранжеви каски. Карлайл се запита дали ястребите се чудят какво става. Може би да, а може би не.

До края на деня нямаше да е останала и следа нито от Уилистън, нито от Карлайл, нито от ястребите на Тимерман и Карлайл импулсивно реши, че трябва да даде малък символичен израз на възмущението си. Вдигна един голям камък и го хвърли с все сила към булдозера. Камъкът падна доста далеч от целта, подскочи два пъти и спря. В момента, в който камъкът замря, водонапорната кула в Саламандър избухна в оранжеви пламъци и парчетата от нея се поръсиха върху намиращата се наблизо местна ремонтна работилница.

По-възрастните ястреби обезумяха. Опитваха се да помогнат на малките, които още не можеха да летят, да се издигнат във въздуха – далеч от падащите дървета и рева на резачките. Сузана Бентийн дръпна Карлайл за якето и отново рече:

– Карлайл, моля те, нека да си вървим.

Карлайл отказваше да помръдне. Стоеше като замръзнал на мястото си и дишаше тежко от насъбралата се в гърдите му емоция. В този момент се разнесе изстрел от пушка и след него се възцари тишина. Всички погледи се извърнаха към шосето. Никой не беше забелязал стария, изгнил от ръжда буик, който бе свърнал от щатски път 42 и бе поел към Хълма на вълка. Колата се движеше бавно през червената прах към горичката на ястребите. Приближаваше към мястото, където стояха инженерите и разглеждаха плановете си. Резачките замлъкнаха, работниците се чудеха каква роля щяха да изиграят в техните сутрешни занимания старият буик и изстрелът от предното му стъкло. Не откъсваха поглед от Джордж Ридик, докато той излизаше от колата си, обърнал цевта на пушката си нагоре, опрял приклад на хълбока си.

Ридик предъвка незапалената пура в устата си и се обърна към мъжете:

– Добро утро, джентълмени. Не разполагате с много възможности за избор. Всъщност възможността е само една: измитайте се оттук!

Той смъкна пушката и зареди; пронизителното щракане на предпазителя придаде допълнителна тежест на думите му. Джордж Ридик насочи пушката си към път 42 и спокойно, но твърдо произнесе: