За окото на обикновения наблюдател огромните жълти машини се движеха сякаш безцелно напред-назад. Ако земята можеше да говори, сигурно щеше да пищи, тъй като тонове от нея биваха изгребвани, натоварвани на камиони и извозвани. Сцената напомняше за бойно поле: във въздуха се носеха червен прах и вой на камиони, булдозери и багери, хората крещяха.

Както щеше да каже по-късно Карлайл, "въпреки отношението на човек към строежа на пътища, трябва да се признае, че в него има нещо страшно мъжествено с всичките тези огромни машини, с цялата тази мощ. По отношение на доминирането на човека над природата то не може да се сравнява а ядрените оръжия, но е най-доброто след тях."

 Карлайл бе в избелелите си джинси, старото кожено яке, работните си кубинки и жълтата кърпа на главата. Косата му се спускаше към раменете. Индианецът бе в стандартната си униформа – джинси и джинсово яке, черна шапка и каубойски ботуши, риза в стил уестърн. Всеки от тях държеше в ръка малка дървена флейта. Стояха един до друг точно пред булдозера, току-що пресякъл щатски път 42 и тръгнал нагоре.

Зяпачите продължаваха да прииждат. Повечето оставяха колите си директно на шосето и то беше заприличало на паркинг. Хората заставаха на петдесетина метра от Карлайл и индианеца, разговаряха, кимаха, сочеха към двамата, клатеха глави. Някои се усмихваха или дори се смееха с глас, но повечето бяха сериозни. Случващото се изместваше по-ранните спорове на Карлайл от нивото на лесни за пренебрегване абстракции към това на трудна, очевидна реалност.

Във въздуха се надигна още червен прах, понесе се над главите на зрителите и се спусна над множеството коли, сред които се виждаха въртящи се сини светлини и се чуваше воят на полицейски сирени. Ралф Плаймър, мениджър на "Ф.Дж. Ремкин и Синове", контрактори на тази част от магистралата, която щеше да минава през щата, си проправи път през тълпата, за да доближи до Карлайл и индианеца. Въобразяваше си, че може да ги уплаши и да ги накара да се откажат от смешната си демонстрация.

– Умолявам и двама ви да се махнете от пътя. Но ще ви помоля само веднъж. След това ще става дума за вашите задници, не за моя.

Карлайл не каза нищо. Индианецът не каза нищо.

Плаймър се извърна и се отдалечи, правейки знак на булдозера да продължи пътя си. Шофьорът на машината, със синя бейзболна шапка на главата и огледални слънчеви очила, превключи скоростите и потегли към двамата протестиращи.

Една жена от тълпата, Марси Инглиш, се спусна, с плач към индианеца и Карлайл. Дръпна якето на Карлайл и извика:

– Карлайл, това е истинска лудост, ще те наранят. Моля те, спри. Всичко е приключило, не виждаш ли?

Макар че крещеше, шумът от приближаващия булдозер заглуши думите ѝ.

– Махай се оттук, Марси. По дяволите, бягай оттук! Нямам представа какво ще се случи.

– Карлайл издърпа якето си от ръцете ѝ и Марси се оттегли, бършейки очи с ръкава на дъждобрана си.

Карлайл виждаше Сузана Бентийн на около трийсетина метра от него. По лицето ѝ се четеше загриженост. Сузана имаше сериозни резерви по отношение на тази демонстрация и ги бе изразила пред двамата. Но Карлайл и индианецът вече бяха взели решението си.

Индианецът засвири на флейтата си. Звукът се вряза в рева на машините, блъсна се във воя на полицейските сирени. Булдозерът бе на трийсет метра от тях и продължаваше да напредва. Карлайл доближи своята флейта до устните си и също засвири. Звуците на двете флейти се сляха в единна хармония.

Заваля. Дъждът превръщаше червената пръст в лепкава кална маса. От Фолс Сити бе пристигнал телевизионен екип и сега операторът и репортерът застанаха зад Карлайл и индианеца. Към тях се присъединиха фотографът и репортерът от "Хай Плейнс Инкуайърър", изпратени да отразят унищожаването на горичката на ястребите на Тимерман Дъждът пада все по-силно...

Дрънчене на машини...

Светлините на колата на шерифа приближават от изток...

Веригите на булдозера се обагрят в яркочервено, цветът на земята...

Сирени... 

 Викове на хора...

Крясъците на Ралф Плаймър, насочени към шофьора на булдозера: "Прекалено дълго ги търпяхме тези кучи синове..."

Булдозерът приближава...

Карлайл и индианецът продължават да свирят на флейтите си...

Камерите снимат Карлайл, индианеца и един мъж, известен като човека патица, застанал до първите двама в своето огромно палто, под събраните ревери на което помръдва някаква подутина...

Развълнувани репортери, крякащи пред микрофоните си...

Полицай, каращ тълпата да се отмести, за да направи път на патрулната кола, с мъка придвижваща се през калния терен. Още полицаи, тичане, подхлъзване, пързаляне по посока на Карлайл и индианеца...

Булдозерът спира на три метра от Карлайл, индианеца и човека патица. В измитото от дъжда гребло се отразяват размазаните образи на тримата мъже; лицата им са удължени, телата – изкривени в странни форми: малка консервна армия от някакво друго време...

Карлайл и индианецът продължаваха да свирят своята проста мелодия, човекът патица все така придърпваше един към друг реверите на палтото си и буташе надолу плетената си шапка. Булдозерът отново тръгна, приближи още няколко сантиметра. Шофьорът спусна греблото и започна да избутва нарастваща купчина кал към тримата мъже.

Четирима полицаи доближиха едновременно Карлайл, индианеца и човека патица, а пети започна гневно да крещи на шофьора на булдозера, който спря машината и изключи двигателя. Дъждът се усили още повече. Изведнъж целият терен утихна. Всички машини спряха, хората стояха и гледаха. Чуваше се само плисъкът на дъжда и гласовете на полицаите, обръщащи се към тримата протестиращи. Един от наблюдателите на зрелището, застанал най-отзад на тълпата, бе едър мъж с черна брада, облечен в армейско яке и шапка с надпис "ВОИН НА ЗЕМЯТА" отпред. Хората стояха настрана от непознатия, но поглеждаха към него; започнаха да си шепнат, когато той приближи към Вещицата и ѝ заговори.

Една патрулна кола си проправи път сред калта и спря на шест метра от мястото, където се водеше разговорът между протестиращите и полицаите. Карлайл поклащаше глава в отговор на онова, което му бяха казали. Индианецът продължаваше да свири и един от полицаите му нареди да спре.

Той обаче продължи и полицаят издърпа флейтата от ръцете му, крещейки:

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

- Гледам бизона – отвърна индианецът.

Човекът патица мълчеше, държейки с две ръце реверите на палтото си, а очите му остро се стрелкаха във всички посоки. Нещо под палтото му замърда енергично.

Тримата протестиращи бяха закопчани с белезници, отведени до патрулната кола и набутани на задната седалка, а един от полицаите взе в ръце патицата, чудейки се какво да прави с нея. Сузана Бентийн предложи да вземе патицата, а Марси Инглиш на свой ред я пое от нея с обещанието да се грижат добре за птицата в тяхното ранчо.

Вратите на патрулната кола се захлопнаха. Червените светлини запремигваха, сирената зави и колата с криволичене пое към Ливърмор през червената кал. Една и съща мисъл се въртеше в главите на всички: това със сигурност трябваше да е краят на войната в Йеркс Каунти и тя се беше свела до размазани от калта и дъжда образи на двама дългокоси мъже в белезници и на третия, смятан за луд от жителите на града, натъпкани в патрулна кола, поела на изток през една влажна априлска сутрин.

Когато репортерите се обърнаха за коментар към наблюдателите, повечето отказаха да говорят. Някои очевидно изпитваха задоволство от ареста на Карлайл и индианеца, други просто клатеха глави и се извръщаха настрана, когато някой микрофон доближеше лицата им. Марси и Клод Инглиш отказаха да коментират. Сузана Бентийн беше изчезнала.

Един господин, Гейб O' Рурк, обаче отговори кратко и ясно на репортерския въпрос. Когато го попитаха какво мисли за разигралата се драма, акордеонистът изрече едно-единствено енигматично изречение: