Щом останаха сами, Грей седна до Дарби и я хвана за ръка. Пред тях беше празната маса. Столовете бяха подредени изрядно около нея. Стените бяха бели, а самата стая се осветяваше от флуоресцентни лампи и два тесни прозореца.

— Как се чувстваш? — запита той.

— Не знам. Стигнахме, струва ми се, до края. Успяхме.

— Не изглеждаш много щастлива.

— Е, прекарвала съм и по-весело. Радвам се за теб.

Той я погледна.

— Защо се радваш за мен?

— Ти сглоби парченцата и утре правиш удара. Този материал просто плаче за една награда „Пулицър“.

— Не бях мислил за това.

— Лъжец.

— Е, добре де, може и да ми е минало един път през ума. Но когато вчера излезе от асансьора и ми каза, че Гарсия е мъртъв, престанах да мисля за награди.

— Не е честно. Аз върша цялата работа. Използваме моя мозък, моето лице, моите крака, а ти получаваш цялата слава.

— Ще бъда щастлив да използвам твоето име. Ще те посоча като автора на досието. Ще сложим снимката ти на първа страница заедно с Розенбърг, Дженсън, Матис, президента, Верхик и…

— Може би Томас? Ще покажете ли и негова снимка?

— Зависи от Фелдман. Той ще редактира материала.

Тя замълча и се замисли.

— Добре, мис Шоу, а сега разполагам с три часа да напиша най-сензационната история в цялата си кариера. История, която ще шокира света, която би могла да свали президента, която ще разкрие убийците. И която ще ме направи богат и прочут.

— По-добре ме остави аз да я напиша.

— Ще го направиш ли наистина? Толкова съм уморен.

— Иди си донеси бележките. И малко кафе.

Те затвориха вратата и разчистиха масата. Някакъв стажант донесе компютър и принтер. Изпратиха го за кафе. По-късно и за плодове. Разделиха материала на части, започвайки с двете убийства, после делото „Пеликан“ в Южна Луизиана, после Матис и връзките му с президента, после досие „Пеликан“ и последвалата суматоха, Калахан, Верхик, Къртис Морган и нападателите му, накрая „Уайт и Блазевич“ и Уейкфилд, Велмано и Айнщайн. Дарби предпочиташе да пише на ръка. Тя обрисува накратко съдебния спор и досието, както и онова, което се знаеше за Матис. Грей се зае с останалото и взе да нахвърля грубата чернова на компютъра.

Дарби беше образец на организираност, бележките й бяха подредени грижливо на масата, а четливо изписаните думи изпълваха страница след страница в стройна последователност. Той беше олицетворение на хаоса. Непрекъснато говореше на компютъра и печаташе безразборно различни абзаци, които още щом излезеха от принтера, биваха захвърляни. По пода се въргаляха безброй хартии. На няколко пъти му каза да пази тишина.

— Това не ти е библиотеката на Правния факултет — заяви той. — Това е вестник. Тук се работи с по един телефон на всяко ухо, докато в същото време някой нещо ти крещи.

В дванайсет и половина Смит Кийн им изпрати храна. Дарби отхапа от студения сандвич и се доближи до прозореца. Грей се ровеше в докладите от предизборната кампания.

Тя го видя. Беше се облегнал на стената на една сграда от другата страна на Петнайсета улица и изобщо не би събудил подозрението й, ако час по-рано не го бе забелязала да се подпира на стената на хотел „Мадисън“. Държеше висока пластмасова чаша и наблюдаваше предния вход на вестника. Беше с черно кепе, дънково яке и джинси. Нямаше трийсет години. Просто си стоеше там и гледаше през улицата. Тя продължи да дъвче и да го наблюдава, и така цели десет минути. Той отпиваше от чашата и не се помръдваше.

— Грей, ела тук, моля те.

— Какво има? — попита Грей и застана до нея.

Тя посочи мъжа с черната шапка.

— Погледни го внимателно — каза тя. — И ми кажи какво прави.

— Пие нещо, най-вероятно кафе. Подпрял се е на стената на оная сграда и наблюдава тая.

— Как е облечен?

— С дънково яке, джинси и черно кепе. Като че ли е с ботуши. Какво значение има?

— Видях го преди час да стои до хотела, ей там. Оная камионетка почти го скриваше, но съм сигурна, че беше той. А сега е тук.

— Значи?

— Значи през последния час поне той виси отвън и наблюдава тази сграда.

Грей кимна. Не беше време за остроумни шеги. Младежът изглеждаше подозрителен и тя се тревожеше. От две седмици насам я следяха в Ню Орлиънс, Ню Йорк, а може би и във Вашингтон и тя вече знаеше повече от него за тези неща.

— Какво искаш да кажеш, Дарби?

— Посочи ми една разумна причина защо този човек, който явно не е скитник, ще се държи така.

Младежът погледна часовника си и тръгна бавно надолу по тротоара. След малко се скри от очите им. Дарби също си погледна часовника.

— Сега е точно един — каза тя. — Хайде да проверяваме на всеки петнайсет минути, съгласен ли си?

— Разбира се. Съмнявам се, че е нещо сериозно — отвърна той небрежно, мъчейки се да я успокои колкото може. Нищо не излезе. Тя седна на масата и се взря в бележките си.

Грей я изгледа съчувствено и бавно се върна при компютъра. Писа с настървение петнайсет минути, после отиде до прозореца. Дарби го наблюдаваше изпитателно.

— Не го виждам — каза той.

В един и половина го видя.

— Дарби! — извика я той и посочи мястото, където тя го бе забелязала първия път.

Дарби погледна през прозореца и след секунди разпозна човека с черното кепе. Сега беше с тъмнозелена винтяга. Взираше се в краката си, но всеки десет секунди вдигаше глава към главния вход. От това ставаше още по-подозрителен, но пък се беше скрил отчасти зад някакъв камион. Пластмасовата чаша бе изчезнала. Той запали цигара, стрелна очи към входа, а после се загледа надолу по тротоара.

— Защо ли усещам тая буца в гърлото? — наруши тишината Дарби.

— Как биха могли да те проследят? Невъзможно е.

— А как знаеха, че съм в Ню Йорк? И това изглеждаше невъзможно тогава.

— Може би следят мен. Казаха ми, че съм под наблюдение. Точно това е. Откъде иначе ще знаят, че си тук? Тоя тип следи мен.

— Би могло — каза тя бавно.

— Виждала ли си го?

— Обикновено не ми се представят.

— Слушай, имаме трийсет минути и началниците ще нахлуят с извадени ножове да насекат на парчета историята ни. Давай да я свършим, после ще го гледаме оня тип долу.

Двамата се захванаха отново с работата си. В един и четирийсет и пет тя застана до прозореца. Мъжът бе изчезнал. Принтерът вече печаташе първата чернова и тя започна да поправя материала.

Стиснали подострените моливи, редакторите четяха, за да задраскват и коригират. Адвокатът Литски четеше за едното удоволствие. Той като че ли се забавляваше най-много.

Материалът беше дълъг и Фелдман клъцваше по нещо оттук-оттам, като истински хирург. Смит Кийн драскаше в полето. Краутхамър бе във възторг от онова, което виждаше.

Четяха бавно. В стаята цареше тишина. Грей прегледа всичко отново за грешки. Дарби стоеше до прозореца. Оня тип се бе появил пак, само че сега бе облякъл тъмносин блейзър върху джинсите. Беше облачно и хладно и той пак държеше чаша с кафе, обхванал я бе с двете си ръце, да ги топли. Отпи голяма глътка, вдигна очи към входа, после огледа тротоара и пак се надвеси над чашата си. Стоеше пред друга сграда. Точно в два и петнайсет се обърна с лице на север, към Петнайсета улица.

Някаква кола спря от неговата страна. Задната врата се отвори и той се появи. Колата изфуча надолу, а той се огледа. Накуцвайки едва-едва, Пъна се приближи небрежно до мъжа с черното кепе. Поговориха няколко секунди, после Пъна тръгна на юг, към пресечката на Петнайсета улица и Л стрийт. Оня тип остана на мястото си.

Тя плъзна поглед из стаята. Всички бяха потънали в работа. Пъна беше изчезнал, така че не можеше да го покаже на Грей, който четеше и се усмихваше. Не, те не следяха журналиста. Чакаха нея.

Сигурно бяха на ръба на отчаянието. Стояха на улицата и се надяваха да стане някакво чудо, момичето да излезе от сградата и те да могат да я приберат. Бяха наистина уплашени. Тя беше вътре, разказваше всичко и размахваше копия на онова проклето досие. Утре играта щеше да свърши. Трябваше да я спрат по някакъв начин. Имаха заповед.