Старшия виждаше всичко през стените. Неговата територия беше Западното крило, което чистеше вече трийсет години. Чистеше и слушаше. Чистеше и виждаше. Той почистваше след някои ужасно важни хора, които често бяха прекалено заети, за да внимават какво приказват, особено в присъствието на бедничкия стар негър. Знаеше кои врати са отворени и кои стени тънки, и от кои вентилационни шахти се чува най-добре. Можеше да изчезва в миг и да се появява някъде в сянка, където ужасно важните хора не го забелязваха.

Повечето от онова, което научаваше, пазеше за себе си. Но от време на време усещаше, че е попаднал на пикантна новина, която може да се върже с някоя друга, и тогава се обаждаше по телефона. Беше много внимателен. Оставаха му три години до пенсия и не искаше да рискува.

Никой не подозираше, че Старшия подава информация на пресата. Във всеки Бял дом има достатъчно бърборковци, които да си хвърлят вината едни други. Голям майтап беше, наистина. Старшия се срещаше с Грантам от „Вашингтон Поуст“, изчакваше нетърпеливо да се появи материалът и после изслушваше воя, сврян в сутерена, докато горе хвърчаха глави.

Беше безупречен източник и говореше само с Грантам. Полицаят Клийв, всъщност негов син, уреждаше срещите — винаги в ранен час и на тъмно и потайно място. Старшия вечно носеше очила. Грантам също, плюс някаква шапка. Клийв обикновено седеше с тях и наблюдаваше присъстващите.

Грантам пристигна в кафенето в шест и пет и се запъти към сепарето отзад. Имаше трима други клиенти. Самата Гленда пържеше яйца на печката близо до касата. Клийв седеше на един стол и я гледаше.

Двамата си стиснаха ръцете. Кафето беше вече налято.

— Извинявай, че закъснях — започна пръв Грантам.

— Няма проблеми, приятелю. Радвам се да те видя. — Макар и да шепнеше, гласът на Старшия стържеше като груба пила. Никой не ги слушаше.

— Тежка седмица в Белия дом. — Грантам отпи голяма глътка кафе.

— Може и така да се каже. Големи вълнения. Голяма радост.

— Не думай! — Грантам не можеше да си води бележки на тия срещи. Прекалено явно ще бъде, беше казал Старшия, когато поставяше правилата на играта.

— Да. Президентът и неговите момчета изпаднаха във възторг, като чуха за Розенбърг. Много се зарадваха наистина.

— А за Дженсън?

— Е, както си забелязал, предполагам, президентът присъства на погребението, но не каза нито дума. В началото мислеше да произнесе слово, но после се отказа, защото щеше да се наложи да говори хубави неща за един педераст.

— Кой написа словото?

— Писачите му, кой друг? Главно Мабри. Писаха го целия четвъртък, после шефът се отказа.

— Но отиде и на опелото на Розенбърг.

— Да, ама не щеше да ходи. Каза, че предпочитал да влезе в ада за един ден. Но накрая подви опашка и все пак отиде. Много е доволен, че пречукаха Розенбърг. В сряда беше направо един малък празник при нас. Съдбата му поднесе страхотен подарък. Сега му се отваря възможност да префасонира Съда и е много развълнуван от това.

Грантам слушаше много внимателно. Старшия продължи.

— Изготвен е съкратен списък на кандидати. Първоначалният вариант бил от двайсет имена, после ги намалили на осем.

— Кой ги е орязал?

— Кой според тебе? Президентът и Флетчър Коул. Умират от ужас да не изтече някаква информация в момента. Явно списъкът се състои само от консерватори, и повечето от тях неизвестни.

— Някакви имена?

— Само две. Някой си Прайс от Айдахо и Маклорънс от Върмонт. Само тия имена мога да ти кажа. Май и двамата са от федералните съдилища. Нищо повече не знам.

— Какво става със следствието?

— Не съм чул досега кой знае какво, но ще си държа ушите наострени. Засега като че ли почти нищо не става.

— Нещо друго?

— Не. Кога ще го публикуваш?

— Сутринта.

— Ще бъде голям смях.

— Благодаря, Старши.

Слънцето беше вече изгряло и кафенето се понапълни. Клийв приближи и седна до баща си.

— Свършвате ли вече, момчета?

— Готови сме — рече старият негър.

— Май трябва да тръгваме. — Клийв хвърли поглед наоколо. — Грантам ще тръгне пръв, аз след него, а татко може да си стои колкото иска.

— Много мило от твоя страна, сине — наклони глава насмешливо баща му.

— Благодаря, момчета — надигна се от стола Грантам и се отправи към изхода.

Верхик закъсняваше както обикновено. За двайсетте и три години, откакто бяха приятели, един път не беше дошъл навреме. И никога не ставаше въпрос само за няколко минути закъснение. Той просто нямаше представа за времето и това никак не го безпокоеше. Носеше часовник, но не го поглеждаше. Закъсненията му бяха от по час, понякога два, особено когато го чакаше приятел, който щеше да му прости.

Така че Калахан престоя един час в бара сам, което му дойде съвсем добре. След осем часа дълбокомислени спорове той усети, че презира Конституцията и ония, които я преподават. Организмът му жадуваше за уиски и двете чаши „Чивас Ригал“ го поосвежиха. Виждаше отражението си в огледалото зад редиците бутилки и очакваше зад рамото му да изплува Гавин Верхик. Нищо чудно, че приятелят му не можа да издържи на частната практика, където животът се определя от движението на часовниковата стрелка.

Час и единайсет минути след седем, когато му бяха сервирали третото двойно, до бара се приближи Верхик и поръча бутилка бира.

— Извинявай, че закъснях — рече той и стисна здраво ръката на приятеля си. — Знаех, че ще ти е приятно да прекараш известно време сам с чашка „Чивас“.

— Изглеждаш уморен — огледа го загрижено Калахан. Стар и уморен. Верхик беше състарен и напълнял. Челото му се бе увеличило с още два-три сантиметра от последната им среща, а тъмните кръгове под очите му изпъкваха по-силно на фона на бледата кожа.

— Не е твоя работа. — Той отпи голяма глътка бира. — Коя е нашата маса?

— Резервирана е за осем и половина. Мислех, че ще закъснееш поне час и половина.

— Значи съм подранил.

— Може и така да се каже. От службата ли идваш?

— Сега живея в службата. Директорът държи да работим по сто часа седмично, докато не попаднем на нещо. Казах на жена ми, че ще се прибера за Коледа.

— Как е тя?

— Отлично. Страшно търпелива излезе. Разбираме се много по-добре, когато живея в службата. — Тя беше третата му съпруга за седемнайсет години.

— Защо не ме запознаеш с нея?

— А-а, не. За първите две се ожених заради секса, а те толкова много го обичаха, че взеха да го споделят и с други. За тая се ожених заради парите й, та няма кой знае какво за гледане. — Той изпразни бутилката. — Съмнявам се, че ще издържа, докато умре.

— На колко е години?

— Не питай. Всъщност наистина я обичам. Честно. Но след две години съвместен живот сега осъзнавам, че единственото общо нещо помежду ни е невероятният усет към фондовата борса. Още една бира, моля — погледна бармана той.

Калахан се изхили и отпи от уискито.

— Колко има?

— Не толкова, колкото си мислех. Всъщност не съм сигурен. Някъде около пет милиона, струва ми се. Беше изхвърлила първия и втория си съпруг и си мисля, че в мен я привлече авантюрата да се омъжи за един средностатистически гражданин. Тъй де, и страшният секс, твърди тя. Всички все това казват, знаеш.

— Все изтегляш бити карти, Гавин, още от студентската скамейка. Вечно ти харесват жени, дето страдат я от невроза, я от депресия.

— И те ме харесват. — Той надигна бутилката и я пресуши до половината. — Защо винаги ядем тук?

— Не знам. Нещо като традиция. За да си спомним с умиление Правния факултет.

— Всички мразехме тоя факултет, Томас. И сега всички го мразят. Всички мразят юристите.

— Явно си в настроение.

— Извинявай. Спал съм само шест часа, откакто намериха труповете. Директорът ми крещи поне пет пъти на ден. А аз крещя на всички надолу. Голяма истерия е в службата.

— Изпий си бирата, мой човек. Масата ни е готова. Дай да ядем и да пием, и да си говорим, и да се опитаме да прекараме приятно няколкото часа заедно.