Той почука отново и докато чакаше, плъзна къса пластмасова карнетка между вратата и касата и я поразклати леко, докато езичето щракна. Ключалките не представляваха проблем за Камел. Можеше да отвори без ключ всяка кола и да запали мотора за по-малко от трийсет секунди.

Веднъж вътре, той затвори вратата и остави чантата си на леглото. Като истински хирург извади чифт ръкавици от джоба си и ги нахлузи внимателно. После остави на масата пистолет калибър 22 и заглушител.

С телефона се справи бързо. Включи касетофона в контакта под леглото — можеше да си седи там седмици, преди някой да го открие. Обади се два пъти на метеорологичната служба да го изпробва. Без грешка.

Новият му приятел Верхик беше абсолютен мърляч. Повечето от дрехите из стаята бяха мръсни, метнати в посока към куфара на една масичка. Не беше изваждал нищо от него. В гардероба висеше една-единствена риза.

Камел изтри всички следи и се притаи в големия стенен гардероб. Беше търпелив човек и можеше да чака с часове. Държеше пистолета в случай, че тоя клоун реши да отвори гардероба и се наложи да го застреля. Иначе просто щеше да слуша.

В неделя Гавин спря да обикаля баровете. Така доникъде нямаше да стигне. Тя се беше обадила, а и не ходеше по тия места, така че защо повече да си губи времето? Само се наливаше и тъпчеше, и му беше писнало от Ню Орлиънс. Вече си беше запазил билет за самолета в понеделник следобед и ако тя не се обадеше отново, той слагаше край на детективската игра.

Не можеше да я намери и не беше негова вината. Дори таксиджиите се губеха в тоя град. Към обяд Войлс щеше вече да крещи като бесен. Е, направи каквото можа.

Лежеше проснат на леглото по гащета и прелистваше някакво списание, без да обръща внимание на телевизора. Наближаваше единайсет. Щеше да я чака до дванайсет, после щеше да се помъчи да заспи.

Телефонът иззвъня точно в единайсет. Той натисна дистанционното и изгаси телевизора.

— Ало?

Тя беше.

— Аз съм, Гавин.

— Значи си жива.

— Почти.

Той приседна на ръба на леглото.

— Какво стана?

— Видяха ме днес и един от биячите им, моят приятел Пъна, хукна да ме преследва из Френския квартал. Не го познаваш, но той е наблюдавал и тебе, и всички, които влязохте в параклиса.

— И ти все пак успя да се изплъзнеш!

— Да. Като по чудо се измъкнах.

— Какво стана с Пъна?

— Здравата пострада. Пребиха го. Сега сигурно лежи някъде с торба лед в гащите. Беше на няколко крачки от мен, когато се сби не с когото трябва. Страх ме е, Гавин.

— Той проследи ли те откъде идваш?

— Не. Просто се засякохме на улицата.

Верхик спря за миг. Гласът й трепереше и все пак тя още се владееше. Но почваше да губи самообладание.

— Слушай, Дарби. Качвам се на самолета утре следобед. Ходя на работа, знаеш, и шефът ми очаква да се появявам в службата от време на време. Така че не мога да вися в Ню Орлиънс още един месец с надеждата, че няма да те ликвидират и че ще дойдеш на себе си, и ще ми се довериш. Заминавам утре и мисля, че трябва да дойдеш с мен.

— Да дойда къде?

— Във Вашингтон. В моя дом. Някъде другаде. Не където си сега.

— И после какво ще стане?

— Ами ще останеш жива на първо място. Ще говоря с директора, ще го помоля за охрана и ти обещавам, че ще бъдеш в безопасност. Ще направим нещо, по дяволите. Каквото и да е, ще е по-добре, отколкото тук.

— Защо си толкова убеден, че ще можем да се махнем просто ей така?

— Защото до тебе ще има трима агенти на ФБР. Защото не съм пълен глупак. Слушай, Дарби, кажи къде искаш да се срещнем веднага и след петнайсет минути ще дойда да те взема с трима наши хора. Те си имат пистолети и не се страхуват от твоя Пън и приятелчетата му. Ще те измъкнем от града довечера, а утре ще те отведем във Вашингтон. Обещавам утре лично да те запозная с шефа ми, почитаемия Дентън Войлс, и оттам ще продължим към нас.

— Мислех, че ФБР не се занимава със случая.

— Не се занимава, но може и да се заеме.

— Тогава откъде ще се вземат тия трима агенти?

— Имам приятели.

Тя се замисли за миг и гласът й изведнъж стана по-твърд.

— Зад хотела ти има един търговски комплекс, нарича се „Ривъруок“. Има много магазини, ресторанти и…

— Прекарах там два часа днес следобед.

— Добре. На второто ниво има магазин за дрехи, казва се „Френчмънс Бенд“.

— Видях го.

— Утре точно по обяд искам да застанеш до входа и да изчакаш пет минути.

— Хайде, Дарби. Няма да си жива до утре по обяд. Стига сме си играли на котка и мишка.

— Прави каквото ти казвам, Гавин. Никога не сме се срещали, така че нямам представа как изглеждаш. Сложи си някаква черна риза и червена бейзболна шапка.

— И откъде да намеря подобни одежди?

— Откъдето искаш, просто ги намери.

— Добре, добре, ще намеря. И нещо по-отличително, ако пожелаеш, например да си клъцна носа с бръснарско ножче, а? Шегувам се, Дарби.

— Не съм настроена за глупави шеги и ако не млъкнеш, ще затворя.

— Става въпрос за твоята глава.

— Моля те, Гавин.

— Извинявай. Ще направя каквото кажеш. Там вечно гъмжи от народ.

— Прав си. Просто се чувствам по-спокойна сред тълпата. Застани до вратата за около пет минути и дръж сгънат вестник. Ще те гледам. След пет минути влез вътре и иди в дъното. В десния ъгъл има щанд със спортни костюми. Помотай се наоколо и аз ще те открия.

— А ти как ще си облечена?

— Не се тревожи за мене.

— Чудесно. И какво ще правим после?

— Ти и аз, само ти и аз, ще напуснем града. Не искам никой друг да знае. Разбираш ли ме?

— Не, не те разбирам. Мога да осигуря охрана.

— Не, Гавин. Аз ще определям какво да се прави, ясно ли ти е? Никой друг. Забрави за ония трима приятели. Разбрахме ли се?

— Да. Как предлагаш да напуснем града?

— И за това имам план.

— Не ми харесва нито един от твоите планове, Дарби. Тия главорези са ти по петите, а сега вкарваш и мене в играта. Не го искам така. Много по-сигурно е да го направим по моя начин. По-сигурно за мене, по-сигурно и за тебе.

— Но ще бъдеш там на обяд, нали?

Той застана до леглото и притвори очи.

— Да, ще бъда там. Искрено се моля да успееш да дойдеш.

— Колко си висок?

— Метър и седемдесет и пет.

— Колко тежиш?

— Боях се, че ще се стигне дотам. Обикновено лъжа, знаеш. Деветдесет, но смятам да отслабна, обещавам. Твърдо.

— Ще се видим утре, Гавин.

— Много се надявам, скъпа. — Нея вече я нямаше. Той затвори. — Ах, каква си проклетия! — изрева Верхик на стените. — Зверче и половина!

Той кръстоса стаята няколко пъти, после отиде в банята, затвори вратата и пусна душа. Продължи да я проклина под струята вода поне десет минути, после стъпи на мокета да се изсуши. Май беше деветдесет и пет-шест кила, разпределени твърде неравномерно на малко повече от метър и седемдесет. Отвратителна гледка. Ето го, най-после ще се срещне с тая страхотна мадама, която изведнъж поверява живота си в неговите ръце, а той е същински плондер.

Отвори вратата. Стаята беше тъмна. Тъмна ли? Не беше загасял лампите. Какво става, по дяволите? Той се насочи към ключа до тоалетната масичка.

Първият удар смаза ларинкса му. Съвършено попадение, който дойде някъде отстрани, откъм стената. Верхик изгрухтя от болка и падна на коляно, което пък съвсем улесни втория удар. Все едно брадва по дебела цепеница. Ръката се стовари като скала в основата на черепа му и с Гавин се свърши.

Камел щракна някаква лампа и се взря в жалкото голо тяло, свлечено на пода. Не беше от ония, дето се любуват на работата си. Не искаше да прогаря килима, затова вдигна на гръб разплутото тяло и го постави напряко върху леглото. Работеше бързо, без нито едно излишно движение. Пусна телевизора и го увеличи докрай, после дръпна ципа на чантата си, извади евтин автоматичен пистолет, калибър 22, и го опря в дясното слепоочие на покойния Гавин Верхик. Покри пистолета и главата с две възглавници и дръпна спусъка. Сега идваше най-важната част: той подпъхна едната възглавница под главата, хвърли другата на пода и внимателно сви пръстите на дясната ръка около пистолета, оставяйки го на трийсетина сантиметра от слепоочието.