— Няма да отида в Провидънс. Мразя да пътувам със самолет и мразя погребенията. На мен самия ми предстои подобно нещо, не след дълго при това, и не обичам да ми се напомня за него. Ще изпратя съболезнованията си на семейството. Извини ме пред тях, като ги видиш, моля те. Аз съм стар човек. — И излезе, придружен от помощника си.

— Струва ми се, че съдията Търоу е прав — наруши тишината Джейсън Клайн. — Трябва поне да прегледаме предстоящите дела, както и онези, които най-вероятно ще пристигнат при нас от първоинстанционните съдилища. Наистина прилича на стрелба в тъмното, но може пък да попаднем на нещо.

— Съгласен съм — кимна председателят. — Само че ми се струва малко рано, не мислиш ли така?

— Вярно, но аз бих желал да почна независимо от това.

— Не. Изчакай до понеделник и ще те прикрепя към Търоу.

Клайн сви рамене и помоли за разрешение да си тръгне. Двама помощници го последваха. Тримата седнаха на тъмно в кабинета на Розенбърг и изпиха последния коняк на Ейб.

Дарби Шоу седеше в библиотеката на Правния факултет, притисната отвсякъде от лавици дебели, рядко използвани учебници по право, и четеше разпечатката на списъка от решения на Върховния съд. Вече два пъти го бе прегледала и макар че вътре беше пълно с противоречия, не бе открила нищо, което да я заинтересува. Делото „Дюмон“ бе причинило маса размирици по улиците. Имаше едно дело за детска порнография в Ню Джърси, един случай на содомия в Кентъки, десетина обжалвания на смъртни присъди и още толкова подбрани процеси за нарушаване на човешките права, както и обичайния набор от данъчни и антитръстови нарушения, заграждане на имоти и оплаквания от индианци. От компютъра бе извлякла резюмета за всички дела и ги бе прочела по два пъти. После бе нахвърлила подробен списък на вероятните извършители, но това беше толкова очебийно, че всеки би могъл да го стори. Списъкът беше вече в кошчето.

Калахан беше убеден, че са или арийците, или нацистите, или ку-клукс-клан, въобще някоя близка до ума банда местни терористчета или пък групичка радикално настроени местни „патриоти“. Сто на сто бяха десните, поне това е ясно, твърдеше той. Дарби не беше толкова сигурна. Прекалено лесно щеше да бъде. Тези групи отправяха безброй заплахи, хвърляха камъни, непрестанно провеждаха демонстрации, държаха безчет речи. Розенбърг им трябваше жив, защото беше най-подходящият прицел за омразата им. Розенбърг подхранваше съществованието им. Тя мислеше, че е някой много по-потаен и зловещ.

Калахан седеше в един бар на Канал стрийт, вече пиян, и я чакаше, макар да не му бе обещала, че ще дойде. Беше му се обадила на обяд и го бе заварила да чете на балкона, явно с чаша в ръка. Четеше книгата със становищата на Розенбърг. Бе решил да отмени часовете по конституционно право за една седмица. Каза й, че може изобщо да не е в състояние да преподава повече, след като неговият кумир е мъртъв. Тя му заяви, че трябва първо да изтрезнее, и си тръгна.

В десет и няколко минути Дарби отиде в залата с компютрите на четвъртия етаж и седна пред един монитор. Залата беше празна. Тя зачука по клавиатурата, откри онова, което търсеше, и скоро принтерът забълва страница след страница от обжалвания, подадени в единайсетте федерални апелативни съдилища в страната. След час принтерът спря и тя притежаваше петнайсетсантиметров куп от резюмета на всичките дела. Понесе го обратно към мястото си и го остави в средата на отрупаната с книги маса. Беше единайсет и нещо и на петия етаж нямаше никой. От малкото прозорче се виждаха само паркингът и някакви дървета. Гледката едва ли можеше да се нарече вдъхновяваща.

Дарби изрита обувките си настрани и заразглежда червения лак на ноктите на краката си. После отпи от бутилката топла минерална вода и се взря невиждащо в паркинга долу. Първото предположение беше лесно — убийствата бяха извършени от една и съща група, по едни и същи причини. Второто беше трудно — мотивът не бе омраза или отмъщение, а по-скоро манипулация. Някакво дело или спорно решение бяха на път за Върховния съд и някой искаше друг състав. Третото предположение беше малко по-лесно — делото или спорът бяха свързани с много пари.

Отговорът нямаше да дойде от разпечатката пред нея. Дарби се рови в справките до полунощ, когато затвориха библиотеката.

Беше четвъртък на обяд. Една секретарка внесе голяма книжна торба, цялата в мазни петна, пълна с различни сандвичи и пържен лук на кръгчета, в заседателната зала на петия етаж на Хувър Билдинг. В средата на квадратната зала, около махагонова маса с по двайсет стола от всяка страна, седяха висши служители на ФБР от цялата страна. Всички вратовръзки бяха разхлабени, а ръкавите навити. Тънък облак синкав дим се стелеше около евтиния служебен полилей, увиснал на метър и половина над масата.

Говореше директорът Войлс. Уморен и сърдит, запалил вече четвъртата си пура от сутринта, той крачеше пред екрана откъм неговия край на масата. Половината от присъстващите го слушаха. Другата половина бяха издърпали докладите, натрупани в средата на масата, и четяха резултатите от аутопсията, лабораторното сведение за найлоновото въже, справката за Нелсън Мънси и някои други светкавично направени проучвания. Докладите като цяло бяха доста тънички.

Ерик Ийст, специалният агент на ФБР, слушаше внимателно и четеше всичко много грижливо. Макар и само от десет години в Бюрото, той беше блестящ следовател. Шест часа по-рано Войлс го бе избрал да ръководи разследването. Останалите членове на екипа бяха подбрани сутринта и това беше организационната им сбирка.

Ийст слушаше и чуваше онова, което вече знаеше. Разследването можеше да отнеме седмици, а вероятно и месеци. Освен куршумите, девет на брой, въжето и стоманената пръчка, използвана за турникет, други следи нямаше. Съседите в Джорджтаун не бяха чули нищо, никакви особено подозрителни лица не бяха забелязани в киното. Никакви отпечатъци. Никакви нишки или тъкани. Нищо. Изисква се забележителен талант да убиеш така чисто и са необходими много пари да се наеме подобен талант. Войлс беше твърде песимистично настроен относно откриването на самите убийци. Трябваше да се съсредоточат върху ония, които ги бяха наели.

Войлс говореше и пуфкаше с пурата си.

— На масата има справка за някой си Нелсън Мънси, милионер от Джаксънвил, Флорида, за който се твърди, че е отправял заплахи към Розенбърг. Властите във Флорида са убедени, че Мънси е платил куп пари, за да убият изнасилвача и адвоката му. Справката обхваща всичко това. Двама наши служители са говорили с адвоката на Мънси тази сутрин и били посрещнати много враждебно. Според адвоката Мънси е извън страната и той, естествено, няма представа кога ще се върне клиентът му. Отделил съм двайсет души да проверят тая версия.

Войлс запали отново пурата си и се взря в лист хартия на масата.

— Под номер четири в списъка фигурира една група, наречена Бяла съпротива, състояща се от неголям брой бивши командоси на средна възраст. Държим ги под наблюдение от около три години. Имате справката. Всъщност малко вероятно е да са те. По-скоро биха хвърлили бомба или пък запалили някой кръст. Не си падат кой знае колко по фината работа. И което е най-важно, не разполагат с пари. Силно се съмнявам, че могат да наемат толкова добри професионалисти. Но и за тях съм отделил двайсет души, въпреки всичко.

Ийст разви големия сандвич, помириса го, но реши да не го почва. Лучените кръгчета бяха изстинали. Апетитът му беше изчезнал. Той продължи да слуша и да си води бележки. Шести номер в списъка бе доста необичаен. Някакъв психопат на име Клинтън Лейн бе обявил война на хомосексуалистите. Единственият му син бе напуснал семейната ферма в Айова и се бе преселил в Сан Франциско, за да се отдаде на тези удоволствия, но бързо-бързо бе умрял от СПИН. Лейн превъртял и подпалил офиса на сдружението на хомосексуалистите в Де Мойн. Заловен и осъден на четири години, той избягал през 1989-а и оттогава не е открит. Според справката започнал голям бизнес с контрабанда на кокаин и направил милиони. И използвал парите в малката си лична война срещу педерасти и лесбийки. ФБР се опитвало да го залови от пет години насам, но се смятало, че той действа от мексиканска територия. От години пращал заплашителни писма до Конгреса, Върховния съд и президента. Войлс не възлагаше много надежди на Лейн като евентуален извършител. Просто още един луд, който бе изскочил от релсите, но и едно камъче не биваше да остане непреобърнато в това разследване. Отдели само шест души за този случай.