— Добре де, не е лош. Колко време смяташ да изкараме тук?

Наблюдаваше го внимателно. Преди шест години бе публикувал книга с репортажи и макар че беше изчерпана, тя успя да намери един екземпляр в градската библиотека в Ню Орлиънс. Сега изглеждаше шест години по-възрастен от снимката на корицата, но явно с годините ставаше по-хубав. Особено с тия леко посребрени слепоочия.

— Не знам ти колко ще останеш — каза тя. — Моите планове се променят всяка минута. Може да видя някого на улицата и да отлетя за Нова Зеландия.

— Кога напусна Ню Орлиънс?

— Понеделник вечерта. Взех такси до Батън Руж — там лесно биха могли да ме проследят. После самолет до Чикаго, където си купих билети за четири различни града, включително и Бойси, където живее майка ми. Хванах самолета за Ла Гуардия в последната минута. Струва ми се, че никой не ме проследи.

— В безопасност си.

— За момента може би да. Но и двамата ще почнат да ни преследват отново, щом този материал се публикува. Ако, естествено, се публикува.

Грей разклати чашата с леда и се взря изпитателно в нея.

— Зависи какво ще ми кажеш. И също каква част от него може да бъде потвърдена от други източници.

— Потвържденията са си твоя работа. Ще ти кажа каквото знам, а от там нататък се оправяй сам.

— Кога почваме?

— След вечеря. Предпочитам да говоря на пълен стомах. Нали не бързаш?

— Разбира се, че не бързам. Разполагам с цяла нощ и цял ден утре, и другиден, и по други. Искам да кажа, ти говориш за най-голямата сензация от двайсет години насам, така че докато имаш какво да кажеш, аз съм насреща.

Дарби се усмихна и извърна поглед. Точно преди една седмица тя и Томас чакаха на бара в „Мутон“, за да се освободи масата им за вечеря. Той беше с черно копринено сако, дънкова риза, вълнена червена връзка и избелели памучни панталони. Без чорапи. Ризата беше разкопчана, а връзката разхлабена. Бяха говорили за пътешествието си и за Деня на благодарността, и за Гавин Верхик. Той пи много и набързо, и това не беше за пръв път. После Томас се напи и това й спаси живота.

Бе преживяла повече, отколкото за година през последната седмица, а сега разговаряше с един обикновен човек, който не желаеше смъртта й. Тя кръстоса крака на масичката. Присъствието му не я притесняваше. Отпусна се. Лицето му казваше: Довери ми се! И защо пък не? На кого другиго можеше да се довери?

— За какво мислиш? — запита той.

— За последната седмица. Дълга беше. Преди седем дни само си бях една студентка по право, която се скъсваше от напъване да стигне до първото място. А я ме виж на какво приличам сега.

Той наистина я гледаше. Опитваше се да се държи равнодушно, не да я зяпа като някой хлапак, но не можеше да откъсне поглед от нея. Косата беше тъмна, много къса и доста стилна, но на него дългият вариант на вчерашния факс повече му харесваше.

— Разкажи ми за Томас Калахан — рече той.

— Защо?

— Не знам. Той е част от цялата история, нали?

— Да. Ще стигна и до него. По-късно.

— Добре. Майка ти в Бойси ли живее?

— Да, но тя не знае нищо. Къде е твоята майка?

— В Шорт Хилс, Ню Джърси — усмихна се той, сдъвка кубче лед и я зачака да заговори.

Дарби се бе унесла в мисли.

— Какво ти харесва в Ню Йорк? — запита накрая тя.

— Летището. Най-бързият начин да се измъкнеш.

— Бяхме двамата с Томас тук през лятото. По-горещо е от Ню Орлиънс.

Изведнъж Грантам осъзна, че пред него не седи просто една красива студентка, а вдовица в траур. Горкото момиче страдаше. И съвсем не се интересуваше от косата, дрехите или пък очите му. Беше много тъжна. По дяволите!

— Съжалявам за Томас — побърза да изрази съчувствието си той. — Няма да питам повече за него.

Тя се усмихна, но не каза нищо.

Някой почука. Силно. Дарби смъкна рязко краката си от масичката и впи поглед във вратата. После пое дълбоко дъх. Носеха вечерята.

— Аз ще отворя — рече Грантам. — Успокой се.

В продължение на векове природата бе водила тиха, но гигантска по мащаби битка покрай бреговата ивица на земите, които по-късно щяха да се наричат Луизиана. Битка без външни сили. Битка за територия. Хората се бяха намесили съвсем отскоро. От юг океанът изтласкваше сушата все по-назад със своите приливи, ветрове и наводнения. От север Мисисипи непрестанно изливаше водите си и влачеше наноси; така захранваше блатата с утаечните слоеве, от които растителността там се нуждаеше. Солената вода от Мексиканския залив рушеше брега и съсипваше сладководните мочурища, унищожавайки тревите, които ги спасяваха от изчезване. Реката пък реагираше на свой ред, като изсмукваше половината континент и смъкваше почвата му в долната част на Луизиана. Тя бавно бе създала много делти, всяка от които в крайна сметка се затлачваше с наноси и я принуждаваше отново да променя пътя си. Около тези делти сега се простираха земите с буйна растителност, наречени влажни зони.

Беше епична битка, поредица от взаимни отстъпки, яростна борба между различни сили на природата. С постоянните подкрепления от могъщата река делтите не само удържаха позициите си срещу Залива, но и се увеличаваха.

Блатата и местността около тях бяха истинско чудо на еволюцията, развивала се по естествен път. Използвайки богатите наноси като храна, те се бяха превърнали в някакъв зелен рай от кипариси и дъбове, гъсталаци от тръстики и папур. Водите гъмжаха от рачета, скариди, стриди, костенурки, камбали, платики, крабове и алигатори. Крайбрежната низина бе чудесно убежище за всякакъв дивеч. Стотици видове мигриращи птици долитаха тук да снасят яйцата си.

Това царство на природата бе наистина огромно, безгранично богато, волно и кипящо от живот.

Но през 1930 година тук откриха нефт и издевателствата започнаха. Нефтените компании изкопаха петнайсет хиляди километра канали, за да стигнат до течното злато. Опасаха делтата с разрязващи чувствителната й плът дренажи и ровове. Раздраха блатата на парчета.

Пуснаха сонди, бликна нефт и те започнаха да копаят като бесни, за да стигнат до него. По тези канали солената вода от Залива навлизаше безпрепятствено навътре и в крайна сметка унищожи блатата.

Откакто бе открит нефт по тези места, океанът погълна десетки хиляди декара плодородна земя. Всяка година сто и петдесет квадратни километра от Луизиана изчезват завинаги.

През 1979 година една нефтена компания направи голям сондаж в Теребон Париш и попадна на находище. Беше обикновен ден на обикновена сонда, но находището се оказа необикновено. Имаше много нефт. Направиха друг сондаж на около двеста метра от него и попаднаха на друго. Пак голямо. Отдръпнаха се на километър и половина назад, пуснаха сондата и се натъкнаха на нещо по-голямо и от първите две. Пет километра по-нататък пак откриха богато находище.

Компанията затвори кладенците и започна да обмисля новосъздалата се ситуация. По всичко личеше, че са попаднали на огромно нефтено поле.

Компанията бе собственост на Виктор Матис, кейджун — местен жител със смесена кръв — от Лафайет, който бе спечелил и загубил няколко състояния, търсейки нефт в Южна Луизиана. Точно през 1979-а той разполагаше с много пари и което бе по-важно, имаше достъп до парите на други хора. Бързо се убеди, че е попаднал на огромно находище. И започна да откупува земята около затворените кладенци.

В нефтения бизнес тайните са от жизнено значение, но трудно се опазват. А Матис знаеше, че ако хвърли прекалено много средства, всички ще се спуснат да копаят като бесни около новата му златна мина. Той беше безкрайно търпелив човек, който добре обмисляше всеки свой ход. Затова огледа нещата от всички страни и се прости с идеята бързо да спечели пари. Реши, че трябва да притежава всичко. Затвори се с адвокатите и съветниците си и заедно изготвиха плана за методичното изземване на земята наоколо, използвайки имената на безброй други компании. Образуваха нови фирми, използваха някои от старите, изкупиха изцяло или частично ония, които се опитваха да се борят, и пристъпиха към завладяването на терени.