После извади касетофона изпод кревата и отново включи телефонния апарат в контакта на стената. Натисна едно копче, послуша малко и ето че гласът й прозвуча. Той спря телевизора.

Всяка задача беше различна. Един път дебна жертвата си цели три седмици в Мексико Сити и накрая го спипа в леглото с две проститутки. Тъпа грешка, но именно безбройните тъпи грешки на неговите противници му бяха помагали в кариерата. Ето например този глупак сам по себе си беше една грешка на природата, някакъв си безмозъчен адвокат, който се мотаеше наоколо, дрънкаше много и раздаваше визитки с номера на стаята си на гърба. Беше си напъхал носа в света на големите убийства и виж докъде я докара.

Ченгетата щяха да огледат стаята за няколко минути и — ако малко му работеше късметът — да решат, че е просто още едно самоубийство. Щяха да следват процедурата и да си зададат няколко въпроса, на които не можеха да отговорят. Винаги имаше такива. И понеже беше важен адвокат от ФБР, след ден-два щяха да направят аутопсия и вероятно към вторник някой съдебен лекар изведнъж щеше да открие, че не става дума за самоубийство.

До вторник момичето щеше да е мъртво, а той самият — в Манагуа.

Обичайните му, така да се каже, официални източници в Белия дом твърдяха, че не знаят абсолютно нищо за досие „Пеликан“. Старшия изобщо не беше чувал за него. Няколкото опипващи телефонни разговора с ФБР не дадоха никакъв резултат. Един приятел в Министерството на правосъдието заяви, че не им е известно подобно нещо. Събота и неделя души тая следа и накрая — нищо. Историята с Калахан се потвърди: той намери един брой от местния вестник и прочете материала. Когато в понеделник тя се обади в редакцията, нямаше нищо ново, което да й каже. Но поне му се обади.

Пеликана каза, че звъни от уличен телефон, та да не си правел труда да я проследява.

— Продължавам да се ровя — каза той. — Ако в града има такова досие, явно добре го крият.

— Уверявам ви, че има, и разбирам защо го крият.

— Сигурен съм, че можете да ми кажете нещо повече.

— Много повече. Това досие едва не ми струва живота вчера, така че може да се наложи да проговоря по-рано, отколкото предвиждах. Трябва да разкажа всичко, докато съм още жива.

— Кой се опитва да ви убие?

— Същите хора, които убиха Розенбърг и Дженсън, и Томас Калахан.

— Знаете ли имената им?

— Не, но видях поне четирима от тях от сряда насам. Те са тук, в Ню Орлиънс, и дебнат наоколо с надеждата, че ще направя някоя глупост, та да могат да ме очистят.

— Колко души знаят за досието?

— Хубав въпрос. Калахан го прати във ФБР и оттам, струва ми се, е отишло в Белия дом, където явно е разбунило доста духовете. А после кой знае в чии ръце е попаднало. Два дни след като го предаде на ФБР, Калахан бе мъртъв. Аз, естествено, трябваше да загина с него.

— Вие заедно ли бяхте?

— Бях наблизо, но не достатъчно близо.

— Значи вие сте неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието?

— Така ме описаха във вестника.

— Тогава в полицията разполагат с името ви.

— Казвам се Дарби Шоу. Следвам втори курс право в Тулейн. Томас Калахан беше мой преподавател и любовник. Аз написах досието, аз му го дадох, а останалото сам знаете. Успявате ли да записвате?

Грантам дращеше яростно.

— Да, слушам ви.

— Почва да ми става тясно във Френския квартал и смятам днес да напусна града. Ще ви се обадя утре отнякъде. Имате ли достъп до формулярите за финансови помощи по време на президентските кампании?

— Те са обществено достояние.

— Знам това. Но колко бързо можете да получите информацията?

— Каква информация?

— Списък на всички големи спонсори на миналата предизборна кампания на президента.

— Не е толкова трудно. Мога да я имам днес следобед.

— Направете го и аз ще ви се обадя утре сутринта.

— Добре. Имате ли друг екземпляр от досието?

Тя се поколеба.

— Не, но го знам наизуст.

— И знаете кой поръчва убийствата?

— Да, и щом ви кажа, ще поставят и вашето име в списъка на жертвите.

— Казвайте още сега.

— Не бързайте толкова. Ще ви се обадя утре.

Грантам се вслуша в сигнала свободно, после затвори. Взе бележника си и си проправи път през лабиринта от бюра и хора до стъклената клетка на шефа на отдела си, редактора Смит Кийн. Кийн беше добродушен здравеняк, който провеждаше политика на отворени врати, обясняваща вечния хаос в стаята му. Привършваше някакъв телефонен разговор, когато Грантам нахлу вътре и затвори вратата.

— Тази врата не се затваря — заяви Кийн рязко.

— Трябва да поговорим, Смит.

— Ще говорим както е отворена. Отвори я, дявол да те вземе!

— След една секунда — вдигна умолително длани пред шефа си Грантам. Да, сериозно беше. — Нека да поговорим.

— Добре. Какво има?

— Страхотна история, Смит.

— Знам, че е страхотна. Щом затвори тъпата врата, разбрах, че е нещо голямо.

— Току-що привърших втория си телефонен разговор с една млада жена на име Дарби Шоу. Тя знае кой е убил Розенбърг и Дженсън.

Кийн седна бавно и впери поглед в Грантам.

— Да, това наистина е нещо голямо. Но откъде знаеш? Тя откъде знае? Какво можеш да докажеш?

— Материалът още не е готов, Смит, но тя разговаря с мен. Прочети това. — Грантам му подаде копие от статията във вестника за смъртта на Калахан. Кийн го прочете бавно.

— Добре. Кой е Калахан?

— Преди точно една седмица той предал на ФБР малка папка, известна като досие „Пеликан“. Тук, в града. В тази версия очевидно се уличава някакво неизвестно лице в убийство. Та значи подхвърлят папката от ръка на ръка, после я изпращат в Белия дом и от там нататък никой нищо не знае. Два дни по-късно Калахан запалва мотора на поршето си за последен път. Дарби Шоу твърди, че е неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието. Била е с Калахан и е трябвало да загине с него.

— Защо е трябвало да загине?

— Тя е написала досието, Смит. Или поне твърди, че е тя.

Кийн се отпусна на стола си и вдигна крака на бюрото. После взе снимката на Калахан и внимателно я разгледа.

— Къде е досието?

— Не знам.

— Какво има в него?

— И това не знам.

— Тогава не разполагаме с нищо, нали?

— Все още не. Но ако ми разкаже всичко, което е вътре? Нейната версия?

— И кога ще го направи?

— Скоро, струва ми се — поколеба се за миг Грантам. — Съвсем скоро.

Кийн поклати глава и захвърли вестника на бюрото.

— Ако имахме досието, щяхме да притежаваме страхотна история, Грей, но пак нямаше да можем да я пуснем. Трябва ни сериозно, най-щателно, безупречно и точно потвърждение, преди да отпечатаме нещо.

— И все пак даваш ли ми зелена улица?

— Да, но ще ме държиш в течение и ще ми се обаждаш на всеки час. Не пиши нищо, преди да сме говорили.

Грантам се усмихна и отвори вратата.

Не беше работа за четирийсет долара на час. Дори не и за трийсет или пък двайсет. Крофт знаеше, че ще има късмет, ако измъкне от Грантам и петнайсет за тая несериозна игра на криеница. Ако имаше работа, щеше да каже на Грантам да си намери някой друг или — още по-добре — да си я свърши сам.

Но нещата не бяха розови, а можеше да стане и по-лошо. Все пак петнайсет долара на час бяха нещо. Той допуши цигарата си в тоалетната, пусна водата и отвори вратата на последната кабинка. Сложи черните очила и излезе в коридора, който отвеждаше към атриума. Оттам четири ескалатора изкачваха най-малко хиляда адвокати към стаички като кутийки. Щяха да прекарат деня си в караници, увещания и заплахи. Бе запомнил лицето на Гарсия наизуст. Дори сънуваше това хубаво хлапе с изящна глава и стройно тяло под скъпия костюм. Щеше да го познае веднага.

Крофт стоеше до една колона с вестник в ръка и се опитваше да оглежда всички иззад черните си очила. Тълпи от адвокати бързаха нагоре със самодоволни лица, стиснали здраво куфарчетата си. Господи, колко мразеше адвокатите. Защо се обличаха всичките еднакво? Тъмни костюми. Тъмни обувки. Мрачни лица. От време на време някой смелчага с дръзка малка папийонка. Откъде се вземаха всичките тия? Когато го арестуваха за наркотиците, първите му адвокати бяха група сърдити кречетала, наети от вестника. После той сам си нае защитник, някакъв невежа, дето искаше страшно много пари и не можа да намери съдебната зала. И прокурорът, естествено, беше юрист. Отвратителни хора!