— Добре. И кога ще се обадите отново?

— Трябва ли да поискам официална среща?

— Не. Но аз непрекъснато съм в движение.

— Ще се обадя утре по обяд.

— Чакам ви тук.

Гарсия затвори. Грантам натисна седем цифри, после шест, после четири. Записа си номера и заразлиства указателя, докато стигна раздел „Улични телефони“. Номерът се намираше на Пенсилвания авеню, близо до Министерството на правосъдието.

Скараха се при десерта. Калахан обикновено настояваше да продължи с пиенето. Дарби се държеше достатъчно мило, докато изреждаше всичко, което е погълнал досега: две двойни уискита, докато чакаха за маса, още едно, преди да поръчат яденето, и две бутилки вино с рибата, от които тя бе изпила две чаши. Бе надигал чашите прекалено бързо и почваше да го хваща, ето защо, когато тя свърши с изброяването, Калахан наистина се ядоса. За десерт си поръча коняк „Драмбуйе“, защото му беше любимият, и защото изведнъж всичко стана въпрос на принцип. Гаврътна го на един дъх и си поръча още един, от което Дарби се вбеси.

Тя разбърка кафето си, без да му обръща никакво внимание. Заведението беше пълно и просто искаше да си тръгне, без никакви сцени, а после да се прибере сама.

Скараха се наистина лошо, докато вървяха по тротоара. Той измъкна от джоба си ключовете на поршето, а тя заяви, че е много пиян, за да кара. Нека да й даде ключовете. Той ги стисна още по-здраво и се заклатушка към паркинга, който беше на три преки оттук. Тя каза, че ще върви пеша.

— Приятна разходка — отвърна той.

Вървеше няколко крачки след него, изпитвайки неудобство и срам от люлеещата се фигура пред нея. Започна да го моли, да го убеждава. Сигурно алкохолът във вените му бе повече от кръвта. А беше професор по право, по дяволите. И щеше да убие някого. Той се заклатушка по-бързо, приближавайки се опасно близо до бордюра, после се насочи към стената. И извика през рамо нещо от рода, че кара по-добре пиян, отколкото тя трезва. Дарби изостана. Беше се возила с него в подобно състояние и не желаеше да си къса нервите.

Калахан прекоси улицата, без да се оглежда, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, сякаш бе излязъл просто да се поразходи посред нощ. Не можа да прецени добре височината на тротоара, спъна се в него, подскочи и се пльосна по корем, ругаейки с все сила. Но бързо се изправи, преди тя да може да го стигне.

— Остави ме на мира, по дяволите — тросна й се той.

— Само ми дай ключовете — почна да го моли тя, — иначе ще си тръгна пеша.

— Приятна разходка — блъсна я настрани Калахан и се изхили.

Никога не беше го виждала толкова пиян. Никога не беше вдигал ръка срещу нея.

Близо до паркинга имаше някаква мръсна кръчма с неонови реклами на бира по прозорците. Тя погледна през отворената врата — искаше да помоли за помощ, но вътре имаше само пияни. Ама че съм глупава, помисли си.

И закрещя след него, докато той вървеше право към колата.

— Томас! Моля те! Нека аз да карам! — Дарби стоеше на тротоара и нямаше намерение да продължи нататък.

Той се запрепъва още по-бързо, отпъждайки я с ръка, и измърмори нещо под носа си. После отключи вратата, тръшна се на ниската седалка и изчезна сред другите коли. Моторът изрева — явно бе натиснал здраво газта.

Дарби се облегна на стената. Беше на няколко метра от изхода на паркинга. Погледна надолу по улицата и почти й се прииска да се появи някой полицай. По-добре да го арестуват, отколкото да се пребие.

Беше твърде далече да се прибере пеша. Щеше да го изчака да завие, после щеше да вземе такси. И нямаше да му обръща внимание цяла седмица. Най-малко седмица. Приятна разходка, повтори си тя. Той отново натисна газта и гумите изсвистяха.

Взривът я отхвърли встрани. Тя падна по лице, на четири крака. За миг бе напълно зашеметена, после веднага усети горещината на парещите отломки, които засипаха улицата. Дарби вдигна ужасени очи към паркинга. Поршето се превъртя във въздуха и се приземи с колелата нагоре. Врати, калници и капак просто се разпаднаха. Колата се превърна в блестящо огнено кълбо, в което пламъците алчно поглъщаха всичко.

Дарби изпищя и хукна към нея. Томас! Томас! Наоколо валяха парчета, а горещината я принуди да забави ход. Тя спря на десетина метра и закрещя, свила ръце около устата си.

Втори взрив отново метна колата във въздуха и оттласна Дарби назад. Тя се спъна, падна и главата й изкънтя в бронята на друга кола. Плочите пареха лицето й и това беше последното, което си спомняше за известно време.

Кръчмата изведнъж се изпразни и пияниците се изсипаха навън. Стояха на тротоара и се взираха в пламъците. Двамина се опитаха да приближат, но горещината зачерви лицата им и ги пропъди. Гъст тежък дим се носеше от огненото кълбо и след секунди две други коли също пламнаха. Разнесоха се крясъци и викове. Паниката нарастваше.

— На кого е тая кола?

— Обадете се на 911!

— Има ли някой вътре?

— Обадете се на 911!

Хванаха я за лактите и я изтеглиха назад, към центъра на тълпата. Тя продължаваше да повтаря името Томас. Някой донесе от кръчмата студена кърпа и я постави на челото й. Тълпата ставаше все по-голяма, улицата се изпълваше с хора. Сирени, тя чу и сирени, докато се опомняше. Отзад на главата й се уголемяваше подутина, а на лицето й имаше нещо студено. Чувстваше устата си пресъхнала.

— Томас! Томас! — застена тя.

— Няма нищо, няма нищо! — изрече надвесено над нея черно лице. Мъжът държеше внимателно главата й и я гладеше по ръката. И други лица се взираха в нея и кимаха успокоително.

— Всичко ще се оправи.

Воят на сирените идваше все по-близо. Дарби внимателно вдигна кърпата и погледът й се проясни. На улицата проблясваха червени и сини светлини. Сирените виеха оглушително. Тя се надигна и седна. Облегнаха я на стената под неоновите реклами за бира. И се отдръпнаха настрана, наблюдавайки я втренчено.

— Добре ли сте, мис? — попита чернокожият.

Не можеше да му отговори. Не се и опита. Главата й беше зле ударена.

— Къде е Томас? — запита тя, взирайки се в разбития тротоар.

Наобиколилите я се спогледаха. Първата пожарна спря с писък на десет метра от огъня и тълпата се разтвори да направи път. Пожарникарите скочиха от колата и хукнаха във всички посоки.

— Къде е Томас? — повтори тя.

— Кой е Томас, мис? — запита чернокожият.

— Томас Калахан — отвърна тихо тя, като че ли всички го познаваха.

— Той в оная кола ли беше?

Кимна и затвори очи. Сирените виеха на почивки и в промеждутъците тя чуваше разтревожените викове на мъжете и пращенето на огъня. Усещаше миризмата на изгорено.

Втората и третата пожарна пристигнаха с надути клаксони от различни посоки. Някакъв полицай се мъчеше да си пробие път през тълпата.

— Полиция. Дайте път. Полиция. — Той разблъскваше всичко около себе си, докато накрая не стигна до нея. Коленичи и размаха под носа й някаква значка.

— Сержант Рупърт, госпожо. От полицията на Ню Орлиънс.

Дарби го чу, но не реагира. Беше пред погледа й, тоя Рупърт с бухналата къдрава коса, шапка за голф и черно яке с някакви златни букви отпред. Тя се взираше невиждащо в него.

— Това вашата кола ли е, госпожо? Някой каза, че е вашата.

Тя поклати глава. Не.

Рупърт я стисна за лактите и се опита да я изправи. Нещо й говореше, питаше я дали е добре и същевременно я теглеше нагоре, а това дяволски болеше. Главата й беше счупена, разцепена, размазана, тя беше в шок, но този грубиян пет пари не даваше за това. Дарби стоеше права, но коленете й нямаше да могат да я удържат, щеше да падне. А оня продължаваше да пита дали е добре. Чернокожият го гледаше с ужас, сякаш беше някой луд.

Ето че краката проработиха и тя и Рупърт поеха през тълпата, минаха зад една пожарна, заобиколиха друга и спряха пред кола, която по нищо не личеше, че е полицейска. Дарби наведе глава и се насили да не поглежда към паркинга. Рупърт бърбореше непрекъснато. Нещо за някаква линейка. Той отвори предната врата и внимателно й помогна да седне.