— Защо си тук? — настойчиво попита тя шепнешком, докато сядаше близо до него. Стори й се уморен и разтревожен.

— Къде си била? — поиска да узнае той.

— Не е толкова важно. По-важно е защо ти си тук. Нали се разбрахме да не идваш, докато не ти кажа? Какво става?

Той накратко й описа сутринта си, от телефонния разговор с Кийн до камериерката в коридора. Останалата част от деня прекарал в препускане из града с различни таксита, за които дал близо осемдесет долара — чакал да се стъмни, за да се вмъкне в „Табард“. Сигурен бил, че не са го проследили.

Тя слушаше. Наблюдаваше ресторанта и входа към двора и попиваше всяка негова дума.

— Нямам представа как някой е могъл да открие стаята ми — рече той.

— Казвал ли си на някого номера?

Той се позамисли секунда.

— Само на Смит Кийн. Но той никога няма да ме издаде.

Тя гледаше напред.

— Къде беше, като му го каза?

— В неговата кола.

Дарби бавно заклати глава.

— Казах ти кратко и ясно да не говориш пред никого. Нали така?

Той замълча.

— Това е една весела игричка, нали, Грей? Един курортен ден на плажа. Ти си велик журналист, когото и преди са заплашвали със смърт, но какво от това, ти си безстрашен. Теб куршум не те лови, а? Можем да се позабавляваме двамата, обикаляйки града два-три дни. Ще си поиграем на разузнавачи, че да можеш да спечелиш „Пулицър“, да натрупаш пари и слава, а лошите всъщност не са чак такива зверове, защото ти не си някой друг, а самият Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. А всъщност си един гаден фукльо.

— Престани, Дарби!

— Помъчих се да ти набия в главата колко са опасни тия хора. Видях с очите си на какво са способни. Зная как ще постъпят, ако ме открият. Но не, Грей, за теб всичко е игра. На стражари и апаши. Игра на криеница.

— Убеди ме вече, окей?

— Слушай, новинарю печен, добре ще е да си убеден. Още една издънка, и без нас. Свършиха ми щастливите карти. Разбираш ли?

— Да. Кълна се, че разбирам.

— Вземи си стая тук. Утре вечер, ако сме живи, ще ти намеря друго малко хотелче.

— Ами ако нямат свободни стаи?

— Тогава ще спиш затворен в банята ми.

Говореше съвършено сериозно. Той се почувства като първолак, който е получил първата си плесница.

Пет минути мълчаха.

— И как са ме открили според теб? — попита накрая той.

— Телефонът в апартамента ти сигурно се подслушва, както и онзи в колата. Предполагам, че е поработено и в колата на Смит Кийн. Тия хора не са аматьори.

Прекара нощта в номер четиринайсет на втория етаж, но не можа да спи дълго. Ресторантът отваряше в шест и той се промъкна незабелязано да си налее кафе, после се шмугна обратно в стаята си. Хотелчето беше чудато и старинно: състоеше се от три къщи, по-късно свързани помежду си. Ниски врати и тесни коридорчета отвеждаха във всички посоки. Тук цареше безвремие.

Очакваше го дълъг и изтощителен ден, но щеше да го прекара целия заедно с нея и той го очакваше с нетърпение. Бе направил грешка, лоша грешка, но тя му прости. Точно в осем и трийсет почука на вратата й. Отвори му веднага и бързо затвори след него.

Сега отново приличаше на студентка по право с джинси и памучен пуловер. Наля му кафе и седна на малката масичка с телефона, около който бяха натрупани изписани листове.

— Добре ли спа? — попита тя, но явно само от любезност.

— Не. — Той хвърли на леглото броя на „Таймс“. Вече го беше прегледал и пак не откри нищо.

Дарби вдигна телефона и набра номера на Правния факултет в Джорджтаун. Докато изчакваше, гледаше към него.

— Канцеларията, моля. — Почака известно време. — Ало, обажда се Сандра Джърниган. Съдружничка съм в „Уайт и Блазевич“, юридическата фирма. Компютрите ни се повредиха и доста информация изчезна, та сега се мъчим да възстановим някои ведомости. Счетоводителите ме помолиха да ви попитам за имената на вашите студенти, които са стажували тук това лято. Мисля, че бяха четирима. — От другия край казаха нещо. — Джърниган. Сандра Джърниган — повтори тя. — Разбирам. Колко време ще е нужно? — Пауза. — А вашето име? Джоун. Благодаря ви, Джоун. — Дарби покри с ръка слушалката и изпусна дълбока въздишка.

Грей я наблюдаваше съсредоточено, с усмивка на възхищение.

— Да, Джоун. Аха, седем. Каква бъркотия с тия ведомости! Имате ли им адресите и номерата на социалната осигуровка? Трябват ни за данъчната справка. Разбира се. След колко време? Идеално. Имаме специален куриер за този район, казва се Сноудън и ще бъде при вас след трийсет минути. Много благодаря, Джоун. — Дарби пусна слушалката и затвори очи.

— Сандра Джърниган? — повтори той.

— Не ме бива да лъжа.

— Чудесна си. Предполагам, че куриерът съм аз.

— Спокойно минаваш за такъв. Имаш вид на учил недоучил студент. — И хващаш око, добави тя наум.

— Хубав пуловер.

Дарби отпи голяма глътка студено кафе.

— Тоя ден може да се проточи много.

— Дотук добре. Ще взема списъка и ще се видим в библиотеката, а?

— Да. Канцеларията е на петия етаж в Правния факултет. Аз ще съм в триста трийсет и шеста. Това е малка аудитория на третия етаж. Ти първи вземи такси. Ще се видим там след петнайсет минути.

— Добре, мадам — каза Грантам и излезе.

След пет минути и Дарби се измъкна от стаята с платнената си чанта. Разстоянието беше кратко, но таксито се движеше бавно сред сутрешния поток от коли. Да живееш в непрекъсната криеница е лошо нещо, а когато хем бягаш, хем се правиш на ченге, тогава ти идва много нанагорно. Вози се цели пет минути, преди да се сети, че я преследват. Може би беше по-добре, че все пак успяваше да забрави за миг този факт. Току-виж един тежък ден като репортерка отклонил мислите й от Пъна и останалите мъчители. Днес и утре ще работи, а в сряда привечер ще е вече на някой плаж.

Щяха да започнат с Правния факултет в Джорджтаун. Ако удареха на камък, щяха да опитат и в онзи към университета Джордж Вашингтон. Останеше ли им време, щяха да идат и в Американ Юнивърсити. Пробват на три места и после тя изчезва.

Таксито спря пред Макдоноу Хол, в подножието на Капитолийския хълм. С чантата и памучния пуловер Дарби бе просто една от многото студентки по право, които кръжат наоколо преди лекции. Изкачи се по стълбите до третия етаж и затвори след себе си вратата на аудиторията. Понякога тук се водеха упражнения или пък интервюта със студенти за временна работа в университета. Разстла бележките си на масата и сега спокойно можеше да мине за студентка, която се подготвя за следващия час.

Грей се вмъкна вътре след броени минути.

— Джоун е сладурана — каза той и остави списъка на масата. — Ето имената, адресите и номерата на социалната осигуровка. Виж колко е мила.

Дарби погледна списъка и извади от чантата си телефонен указател. Намериха в него пет от имената. Тя погледна часовника си.

— Девет и пет е. Обзалагам се, че най-много половината са на лекции по това време. Другите трябва да започват от по-късно. Ще се обадя на тия петимата и ще разбера кой си е вкъщи. Ти се заеми с двамата без телефони и поискай от Учебния отдел програмата им за този семестър.

Грей погледна часовника си.

— Хайде да се срещнем тук след петнайсет минути.

Той тръгна първи. Дарби излезе малко след него и отиде при монетните телефони пред аудиториите на първия етаж. Набра номера на Джеймс Мейлър.

— Ало — обади се мъжки глас.

— Денис Мейлър ли е? — попита тя.

— Не. Тук е Джеймс Мейлър.

— Извинявайте. — Дарби затвори. Джеймс живееше на десет минути от университета. Явно, че нямаше упражнение от девет, а дори да имаше някакво от десет, по всяка вероятност щеше да си е у дома още четирийсет минути.

Позвъни и на останалите четирима. Двама отговориха и тя ги отметна в списъка, а при другите двама даваше свободно.

Грей чакаше нетърпеливо в Учебния отдел на третия етаж. Една студентка, работеща тук по няколко часа, се мъчеше да намери завеждащата, която беше из вътрешните стаи. Студентката го уведоми, че не е сигурна могат ли да дават сведения за програмата. Грей й каза, че според него могат, стига да искат.