Кийн смучеше лулата си и не изглеждаше много ентусиазиран.

— Кои са тия фирми?

— „Уайт и Блазевич“ и „Брим, Стърнс и Кидлоу“. Провери ги в нашата библиотека.

— Чувал съм за „Уайт и Блазевич“. Голямо учреждение. Заклети републиканци.

Грей кимна и допи последните капки от кафето си.

— Ами ако е друга фирма? — попита Кийн. — Ако е някоя извън Вашингтон? Представи си, че конспираторите не се поддадат? Ами ако всичко е сътворено само от един мозък и той е някакъв юрист, живеещ на другия край на света? Или представи си, че целият план е дело на адвокати от собствената фирма на Матис?

— Понякога ме дразниш до побъркване. Това известно ли ти е?

— Мисля, че въпросите ми са разумни. Ами ако?

— Тогава преминаваме към план В.

— И какъв е той?

— Още не знам. Тя не е стигнала толкова надалеч.

Беше го инструктирала да не се показва много на улицата и да се храни в стаята си. Той си купи сандвич и пържени картофи в пликче и сега послушно отиваше в стаята си на осмия етаж в „Марбъри“. Една камериерка с дръпнати очи буташе количката си недалеч от стаята му. Той спря пред своята врата и измъкна ключа от джоба си.

— Забравихте ли нещо, господине? — попита жената.

Грей я погледна.

— Моля?

— Забравихте нещо, така ли?

— Не, защо?

Тя пристъпи към него.

— Току-що излязохте и пак се връщате.

— Излязох преди четири часа.

Камериерката поклати глава в недоумение и приближи още повече да го разгледа отблизо.

— Не, господине. Един мъж излезе от тая стая преди десет минути. — Тя се поколеба и напрегнато се взря в лицето му. — Но сега ми се струва, че беше друг човек.

Грей погледна номера на стаята. 833. Облещи очи срещу жената.

— Сигурна ли сте, че в тази стая е влизал някой?

— Да, господине. Само преди минути.

Обзе го паника. Забърза към стълбите и взе осемте етажа на бегом. Какво имаше в стаята му? Нищо, освен дрехи. Нищо, свързано с Дарби. Спря и бръкна в един от джобовете си. Листчето с адреса на хотел „Табард“ и телефона й беше в него. Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето.

Трябваше да я открие, и то незабавно.

Дарби си избра една свободна маса в читалнята на втория етаж в Юридическата библиотека „Едуард Бенет Уилямс“ в Джорджтаун. При своето ново хоби да обикаля библиотеките към правните факултети подобно на пътуващ критик тя установи, че тази тук е най-хубавата, която е виждала досега. Помещаваше се в отделна пететажна сграда в един и същи двор с Правния факултет. Беше нова, лъскава и модерна и бързо се пълнеше със студенти, загрижени за наближаващата сесия.

Отвори пети том от справочника на Мартиндейл и Хабел и откри раздела за вашингтонските фирми и кантори. На „Уайт и Блазевич“ бяха отделени двайсет и осем страници. Имена, дата и място на раждане, образование, членство в професионални организации и комитети, отличия, награди и публикации на четиристотин и дванайсет юристи, първо на съдружниците, после на останалите служители. Започна да си записва в големия тефтер.

Фирмата имаше осемдесет и един съдружници, а останалите бяха само служители. Тя ги групира по букви и преписа всички имена. Беше все едно студентка по право, която си съставя списък на фирми и кантори, за да подхване безмилостната битка за намиране на работа.

Заниманието бе отегчително и умът й блуждаеше. Томас бе учил тук преди двайсет години. Бил сред най-добрите студенти и твърдеше, че е прекарал безброй часове в библиотеката. Пишел статии за факултетското издание, нещо, което и тя би трябвало да прави при нормални обстоятелства.

Смъртта бе тема, която Дарби вече десет дни анализираше от различни ъгли. Не можеше да реши по какъв начин е най-добре да сполети човека, освен, разбира се, ако не си умре, докато спи. Бавният, мъчителен свършек беше кошмарен за жертвата и за близките, но поне оставяше време за подготовка и сбогуване. Една жестока и неочаквана смърт траеше секунди и вероятно бе най-добрата за покойника. Но за оставащите след него ударът бе вцепеняващ. Изникваха толкова много болезнени въпроси. Страдал ли е? Каква е била последната му мисъл? Защо се е случило така? А да си свидетел на внезапната смърт на любим човек, бе неописуемо тежко.

Обикна го още повече, защото го видя как загива, и си повтаряше, че трябва да престане да чува експлозията, да усеща мириса на изгоряло и постоянно да преживява смъртта му. Ако оцелее през следващите три дни, ще отиде някъде, където да се заключи и да плаче на глас, и да хвърля каквото й попадне, докато мъката се уталожи. Твърдо бе решила да стигне до такова място. Твърдо бе решила да се отдаде на скръбта, докато душата й оздравее. Поне това й се полагаше.

Запаметяваше имена, докато накрая научи за „Уайт и Блазевич“ повече от всеки извън фирмата. Излезе навън в мрака и взе такси до хотела.

Матю Бар замина за Ню Орлиънс и се срещна с един адвокат, който му даде указания да отлети за Форд Лодърдейл и да се настани в еди-кой си хотел. Адвокатът не уточни какво ще се случи в хотела, но Бар пристигна в неделя вечерта и установи, че за него има запазена стая. На една бележка, оставена на рецепцията, пишеше, че ще му позвънят рано сутринта.

Обади се в дома на Флетчър Коул в десет и му докладва как е минало пътуването до този момент.

Сега съзнанието на Коул беше заето с друго.

— Грантам се е побъркал. Той и някакъв Рифкин от „Таймс“ звънят навсякъде. Биха могли да ни унищожат.

— Виждали ли са досието?

— Не зная дали са го виждали, но са го чували. Снощи Рифкин се е обаждал в дома на един от сътрудниците ми и го питал какво знае за досие „Пеликан“. Сътрудникът ми не е знаел нищо, но останал с чувството, че Рифкин знае още по-малко и от него. Едва ли го е виждал, но откъде да сме сигурни?

— По дяволите, Флетчър! Не можем да насмогнем на цяла тайфа репортери. Тия момчета изпердашват по сто разговора в минута.

— Само двама са. Грантам и Рифкин. Включихте Грантам на подслушване. Включете и Рифкин.

— Грантам е включен, но не говори нито от дома си, нито от колата. Обадих се на Бейли от летището в Ню Орлиънс. Грантам не се е връщал вкъщи от двайсет и четири часа, но колата му е още там. Или е мъртъв в апартамента си, или снощи се е измъкнал по тъмно.

— Може би е мъртъв.

— Едва ли. Ние го следяхме, следеше го и ФБР. Мисля, че просто е надушил.

— Трябва да го откриете.

— Ще се появи той. Не може да иде много далеч от редакцията на петия етаж.

— Искам да подслушвате и Рифкин. Звънни на Бейли още тая вечер и да действа, разбрано?

— Да — каза Бар.

— Какво мислиш, че ще направи Матис, ако му се внуши, че Грантам е в течение и ще помести тая история на цялата първа страница на „Вашингтон Поуст“? — попита Коул.

Бар се изтегна на хотелското легло и затвори очи. Преди месеци бе решил за себе си да не се опъва на Коул. Онзи беше звяр.

— Убива и окото му не мига — каза Бар.

— Мислиш ли, че утре ще успееш да се срещнеш с него?

— Нямам представа. Тия тук са много потайни. Шепнат и на затворени врати. Не бяха много словоохотливи пред мен.

— Защо те изпратиха във Форт Лодърдейл?

— Не знам, но е много по-близо до Бахамските. Струва ми се, че утре отивам там или пък той ще дойде тук. Просто не съм наясно.

— Може би трябва да пораздуеш историята с Грантам. Матис ще му запуши устата.

— Ще помисля по въпроса.

— Обади ми се сутринта.

Отваряйки вратата си, тя настъпи бележката. На нея пишеше: Дарби, в градината на ресторанта съм. Спешно е. Грей. Пое си дълбоко дъх, смачка бележката на топче и я пусна в джоба си. Заключи стаята и по тесните извиващи коридори стигна до рецепцията, мина през тъмното фоайе, после покрай бара и през ресторанта влезе във вътрешния двор. Той седеше на малка маса, позакрита от тухлена преграда.