Стотина души се заблъскаха напред да видят умрелия. Дарби продължи да отстъпва, после успя да се промъкне през стълпилите се любопитни. Ченгетата щяха да задават въпроси и тъй като не можеше да им отговори, предпочиташе да не приказва. Чувстваше се слаба, нужно й бе да седне, да помисли. Навътре имаше ресторант за морски деликатеси. На обяд винаги беше пълен, но тя намери тоалетните, заключи вратата и седна на чинията.

Малко след като се стъмни, напусна ресторанта. Хотел „Уестин“ се намираше на две преки оттук и тя се надяваше да стигне до него, без някой да я застреля на тротоара. Беше с други дрехи, върху които бе облякла нов черен шлифер. Омръзна й да харчи толкова пари за дрехи, които ще хвърли. Беше й писнало от много неща.

Стигна до хотела на един дъх. Свободни стаи нямаше, тя седна в добре осветеното фоайе и прекара около час на чаша кафе. Беше време да се бяга, но не биваше да се действа прибързано. Трябваше да помисли.

А може би мислеше прекалено много. Може би сега я вземаха за прекалено мислеща и действаха по съответния начин.

Тя излезе от хотела, стигна до Пойдрас и махна на едно такси. На кормилото се беше свил възрастен негър.

— Трябва да ида до Батън Руж — каза тя.

— За бога, кукло, това е много път.

— Колко? — попита бързо тя.

Той се замисли за миг.

— Сто и петдесет.

Тя се плъзна на задната седалка и хвърли две банкноти през облегалката.

— Ето ти двеста. Карай колкото можеш по-бързо и гледай в огледалото. Може да ни следят.

Той изключи брояча и набута парите в джобчето на ризата си. Дарби легна на задната седалка и затвори очи. Не беше особено интелигентен ход, но с правене на много сметки далеч не се стигаше. Старецът караше бързо и след няколко минути бяха на магистралата.

Пищенето в ушите й беше спряло, но все още чуваше изстрела и го виждаше да се люлее напред-назад на четири крака, мъчейки се да поживее още един миг. Томас го бе нарекъл веднъж холандеца Верхик, но после беше казал, че спрели да му викат така, след като завършили университета и станали сериозни адвокати. Холандецът Верхик не беше египтянин.

Бе успяла да зърне убиеца му, докато бягаше. Сякаш й беше нещо познат. Той бе хвърлил един поглед надясно, докато тичаше, и нещо в главата й прещрака. Но тогава тя пищеше и беше в истерия, и всичко бе като в мъгла.

Всичко бе мъгла. На половината път към Батън Руж Дарби заспа дълбоко.

Директор Войлс стоеше зад кожения въртящ се стол. Беше си свалил сакото, а повечето от копчетата на измърсената и смачкана риза бяха разкопчани. Беше девет вечерта, а съдейки по ризата му, бе прекарал в кабинета поне петнайсет часа. И явно нямаше никакво намерение да си ходи.

Той притисна ухо до слушалката, после измърмори някакви нареждания и затвори. К. О. Луис седеше от другата страна на бюрото. Вратата беше отворена, лампите светеха. Никой не си тръгваше. Цареше мрачно настроение, говореше се шепнешком, на групички.

— Беше Ерик Ийст — отпусна се на стола си Войлс. — Там е от около два часа. Току-що са свършили с аутопсията. Гледал е, била му първата. Единичен куршум в дясното слепоочие, но смъртта е настъпила преди това от единичен удар по втория и третия прешлен. Били са направо натрошени на парченца. По ръцете му няма обгаряния от барут. Друг удар е наранил тежко ларинкса, но не е причина за смъртта. Бил е гол. Станало е приблизително между десет и единайсет снощи.

— Кой го е намерил? — попита Луис.

— Камериерките влезли сутринта около единайсет. Ще съобщиш ли на жена му?

— Да, разбира се — отвърна Луис. — Кога ще докарат трупа?

— Ийст каза, че ще са готови след няколко часа, та сигурно ще пристигне тук докъм два сутринта. Кажи й, че ще направим каквото пожелае. И че утре изпращам сто агенти да покрият целия град. Обещай, че ще пипнем най-скоро убиеца и тъй нататък.

— Никакви следи ли няма?

— Вероятно няма. Ийст каза, че са в стаята от три следобед и че работата е свършена твърде чисто. Вратата не е разбивана. Няма признаци за съпротива. Нищо, за което да се хванем, но все пак е още рано. — Войлс потърка очи и се замисли.

— Как може да иде просто на погребение и да вземат да го убият? — попита Луис.

— Мъчил се е да надуши нещо за оная работа с досието. Един от агентите ни, казва се Карлтън, споменал на Ийст, че Гавин се опитвал да намери момичето и че момичето му се обадило, и че може би щял да има нужда от помощ да я прибере при нас. Карлтън говорил с него няколко пъти и му дал имената на няколко студентски кафенета и кръчми в града. Това било всичко, казва той. И още, че той самият, Карлтън де, малко се поразтревожил, че Гавин навсякъде размахвал картичка на ФБР. Казва, че го помислил за тъпак.

— Някой виждал ли е момичето?

— Вероятно е мъртва. Наредих на отдела в Ню Орлиънс да я открият, ако е възможно.

— Това нейно досие трепе хора наляво и надясно. Кога ще го вземем на сериозно?

Войлс кимна към вратата и Луис стана да я затвори. Директорът се изправи отново, запука кокалчетата си и започна да мисли на глас.

— Налага се да си вържем добре гащите. Струва ми се, че трябва да отделим поне двеста агенти за тая работа и както и да се съдираме от бачкане, всичко да се върши в пълна тайна. Има нещо тука, Луис, нещо наистина гадно. Но в същото време обещах на президента, че няма да се намесваме. Той лично ме помоли да преустановя работата по версия „Пеликан“ и аз казах „да“, донякъде и защото от началото я бяхме приели като шега. — Войлс се усмихна криво. — Аз, естествено, направих запис на разговора, в който ме моли да се откажа. Сигурен съм, че той и Коул записват всичко на радиус половин километър от Белия дом, така че защо и аз да не мога да го направя? Бях си сложил най-хубавото микрофонче и вече прослушах записа. Чисто и ясно като камбанка.

— Нещо не те разбирам.

— Много е просто. Хвърляме се и почваме луди проверки. Ако сведенията се потвърдят, хващаме престъпниците, получаваме обвинителния акт и всички са щастливи и доволни. Но няма да е толкова лесно, особено както бързаме. Междувременно оня идиот и Коул отсреща не подозират нищо за разследването. Ако пресата подуши и досие „Пеликан“ излезе на бял свят, ще направя всичко възможно страната да узнае, че президентът ни е наредил да се откажем, защото става дума за негов приятел.

— Това ще го свърши — захили се Луис.

— Да! Коул ще пропикае кръв, а президентът повече няма да се съвземе. Изборите са догодина.

— Харесва ми, Дентън! Но първо трябва да разплетем онова нещо.

Дентън закрачи бавно зад стола и събу обувките си, с което стана още по-нисък.

— Няма да оставим камък непреобърнат, Луис, но не ще е лесно. Ако е Матис, тогава насреща си имаме един баснословно богат човек, съставил сложен план и наел много добри професионалисти да убият двама съдии. Тези хора не говорят и не оставят следи. Я виж нашия приятел Гавин. Ще загубим две хиляди часа да се ровим в оня хотел и се обзалагам на каквото щеш, че няма да открием и следа от някаква свястна улика. Точно като при Розенбърг и Дженсън.

— И при Калахан.

— И при Калахан. И вероятно при момичето, ако някога намерим трупа й.

— Чувствам се донякъде отговорен, Дентън. Гавин дойде при мен в четвъртък сутринта, след като беше научил за Калахан, а аз не му обърнах внимание. Знаех, че ще ходи там, но просто не обърнах внимание.

— Слушай, съжалявам, че е мъртъв. Беше чудесен юрист и ми беше предан. Ценя това. Вярвах на Гавин. Но го убиха, защото си напъха носа където не трябва. Не беше негова работа да се прави на ченге и да се мъчи да открие момичето.

Луис се надигна и се протегна.

— По-добре да ида при мисис Верхик. Какво да й кажа?

— Кажи, че прилича на опит за обир чрез взлом, от полицията не са съвсем сигурни, още разследват, ще знаем повече утре и прочее. Кажи й, че съм покрусен и че ще направим каквото тя пожелае.