Влакът потегли с шест минути закъснение. Беше полупразен. Тя измъкна някаква книга от чантата и се престори, че чете.

След петнайсет минути пристигнаха в Нюарк и Дарби слезе. Късметлийка! Пред гарата чакаха наредени таксита и след десет минути тя беше на летището.

Беше събота сутринта и Кралицата се намираше във Флорида да събира пари от богаташите, а денят бе хладен и безоблачен. Искаше му се да поспи до късно, а като се събуди, да поиграе голф. Но сега бе само седем часът и той, с костюм и вратовръзка, седеше на бюрото си и слушаше предложенията на Флетчър Коул за това как трябва да действат. Ричард Хортън, министърът на правосъдието, бе разговарял с Коул, който сега изглеждаше доста обезпокоен.

Вратата се отвори и влезе Хортън — беше сам. Стиснаха си ръце и министърът седна насреща му зад бюрото. Коул застана наблизо, което раздразни президента не на шега.

Хортън беше отегчителен, но пък искрен. Не беше нито глупав, нито муден, просто внимателно премисляше всичко, преди да пристъпи към действие. Претегляше всяка дума, която изричаше. Беше лоялен към президента и човек можеше да се осланя на разумните му преценки.

— Сериозно обмисляме да поискаме съдебно решение за започване на следствие относно смъртта на Розенбърг и Дженсън — обяви тържествено той. — В светлината на това, което стана в Ню Орлиънс, смятаме, че трябва незабавно да се заемем със случая.

— Нали ФБР върши именно това — каза президентът. — Триста души правят разследване. Защо да се намесваме и ние?

— По версия „Пеликан“ ли работят? — попита Хортън, макар да знаеше отговора. Беше му известно, че Войлс е в Ню Орлиънс със стотици агенти. Наясно бе, че са разговаряли със стотици хора и са събрали купища безполезни показания. Знаеше, че президентът е помолил Войлс да не се занимава с онова досие, и че Войлс не споделя всичко с президента.

Досега Хортън не бе отварял дума за версия „Пеликан“ пред президента и самият факт, че знаеше за тази проклета история, бе дразнещ. Още колко други бяха чули? Вероятно хиляди.

— Проверяват всички следи — каза Коул. — Предоставиха ни екземпляр от досието още преди две седмици, така че според нас сега го проучват.

Тъкмо това бе очаквал Хортън от Коул.

— Убеден съм, че правителството трябва да си проведе свое разследване. — Говореше някак изкуствено, сякаш рецитираше чужди думи, с което раздразни президента.

— Защо? — попита той.

— Ами ако хипотезата се потвърди? Ако продължаваме да бездействаме, а истината излезе именно такава, много ще си навредим с това нехайство.

— Ти сериозно ли вярваш, че в тази версия има капчица истина? — попита президентът.

— Всичко е страшно подозрително. Първите двама, които са я прочели, са мъртви, а авторката изчезва. Съвсем логично, след като някой се е заел да убива членове на Върховния съд. Други сериозно заподозрени няма. От това, което чувам, ФБР съвсем се е сбъркало. Да, тази хипотеза трябва да се проучи.

От разследванията на Хортън изтичаше повече информация, отколкото от обслужващия персонал на Белия дом, и Коул се ужасяваше от тази шутовщина: да се иска съдът да постанови започването на следствие, да се призовават свидетели. Самият Хортън бе почтен човек, но в Министерството на правосъдието гъмжеше от служители, които не знаеха да си държат езика зад зъбите.

— Не смятате ли, че е малко прибързано? — попита Коул.

— Мисля, че не е.

— Видяхте ли вестниците от тази сутрин?

Хортън бе успял да прегледа само първата страница на „Вашингтон Поуст“, както и спортните рубрики. Събота беше в края на краищата. Беше чувал, че Коул изчита по осем вестника още призори, тъй че се подразни от въпроса му.

— Прехвърлих няколко — отвърна той.

— И аз погледнах някой и друг — скромно рече Коул. — Никъде не се споменава нито дума за двамата мъртви съдии, нито за момичето или за каквото и да било, свързано с това досие. Ако в този момент започнете официално разследване, има цял месец да сте на първа страница на вестниците.

— Смятате ли, че е възможно досието да остане незабелязано? — обърна се Хортън към Коул.

— Да, възможно е. На което се и надяваме по очевидни причини.

— Мисля, че сте оптимист, мистър Коул. Ние обикновено не си седим спокойно и не чакаме пресата да ни върши работата.

Коул едва се сдържа да не се изсмее на глас. Но само се усмихна на президента, който го стрелна с поглед, а Хортън бавно почервеня.

— Какво лошо има, ако се изчака една седмица? — попита президентът.

— Нищо лошо — отсече Коул.

Ето как набързо се вземаха решения.

— До една седмица може да се вдигне голям шум — заяви безстрастно Хортън.

— Разбрахме се вече, изчакайте седмица — нареди президентът. — Ще се срещнем тук следващия петък и тогава ще решим какво да правим. Не ти забранявам да действаш, Ричард, просто изчакай седем дни.

Хортън сви рамене. Дори толкова не бе очаквал. Сега поне си бе подсигурил тила. Ще иде право в кабинета си и ще продиктува дълга записка, включваща всичко, което си спомня от тази среща. Така се предпазваше откъм гърба.

Коул приближи и му подаде някакъв лист.

— Какво е това?

— Нови имена, известни ли са ви?

Беше списъкът с подбраните радетели за опазване на природата: четирима съдии, които бяха твърде либерални, за да се погледне спокойно на имената им, но план Б се нуждаеше именно от радикални защитници на околната среда в Съда.

Хортън примига и се взря в листа.

— Сигурно се шегуваш.

— Да се проучат — каза президентът.

— Тия момчета са заклети либерали — промърмори Хортън.

— Да, но благоговеят пред слънцето и луната, дърветата и птиците — уточни услужливо Коул.

Хортън схвана накъде бие и внезапно се усмихна.

— Разбирам, любители на пеликани.

— Пеликаните са на изчезване — каза президентът.

Коул се запъти към вратата.

— Де да бяха изчезнали още преди десет години.

Явно не се беше обаждала до девет часа, когато Грей се настани на бюрото си в редакционната стая. Беше изчел „Таймс“ — в него не се споменаваше нищо. Разгърна над разхвърляното си бюро вестника, излизащ в Ню Орлиънс, и набързо го прегледа. Нищо. Съобщаваха само факти, които всички знаеха. Калахан, Верхик, Дарби и хиляди въпроси без отговори. Предполагаше обаче, че „Таймс“ и може би „Таймс Пикаюн“ в Ню Орлиънс са видели досието или са дочули за него, така че може би знаеха за Матис. Допускаше, че ако е така, сега със зъби и нокти се мъчат да удостоверят истинността му. Но той имаше Дарби, а щяха да открият и Гарсия и ако хипотезата относно Матис се потвърдеше, щяха да успеят.

В момента не съществуваше алтернативен план. Ако Гарсия изчезнеше или откажеше да помогне, щяха да се принудят да разровят сами тъмния и подозрителен свят на Виктор Матис. Дарби не можеше да оцелее тук и той не я винеше, че бърза да се измъкне. Не беше сигурен колко дълго ще издържи и самият той.

Появи се Кийн Смит с чаша кафе и седна от другата страна на бюрото му.

— Ако „Таймс“ имаха досието, щяха ли да го държат до утре?

Грей поклати глава.

— Не. Ако знаеха нещо повече от „Таймс Пикаюн“, щяха да го публикуват днес.

— Краутхамър иска да пусне каквото знаем. Смята, че можем да назовем Матис.

— Без мен.

— Той разчита, че Фелдман ще го подкрепи. Неговата идея е да огласим, че Калахан и Верхик са убити заради това досие, в което се споменава името на Матис, оказващ се приятел на президента. Предлага да го публикуваме, без да обвиняваме пряко Матис. Казва, че трябва да бъдем извънредно предпазливи и да намекнем, че Матис фигурира във въпросното досие, а не че ние сме си го измислили. И тъй като то е причина за смъртта на някои хора, значи в него има истина.

— Иска да се скрие зад нейната хипотеза значи.

— Именно.

— Но докато тя не се потвърди, представлява само голи предположения. Краутхамър да си гледа работата. Представи си, че Матис няма нищо общо с това, представи си, че се окаже абсолютно невинен. Тогава какво? Ставаме за смях и десет години поред ни разкарват из съдилищата. Аз лично не се захващам да пиша такъв материал.