Беше някакъв кошмар с грандиозни размери.

— Трябва да разберем дали досието е вярно — заяви Коул, обърнат настрани към прозореца.

— Щом измират хора, значи е вярно. Посочи ми по-убедителна причина да бъдат убити Калахан и Верхик.

Друга причина нямаше и Коул го знаеше.

— Искам да свършиш нещо.

— Да намеря момичето.

— Не. Или е мъртва, или се е свряла в някоя дупка. Искам да поговориш с Матис.

— Да, да, сигурно номерът му е в указателя.

— Ти можеш да го откриеш. Трябва да установим връзка, за която президентът да не знае нищо. Но първо да видим колко от цялата тая работа е истина.

— И ти мислиш, че Виктор ще ми се довери и ще сподели с мен всичките си тайни?

— Да, в края на краищата. Спомни си, че ти не си ченге. Да предположим, че е вярно и той си мисли, че ще бъде разкрит. Отчаян е и започва да избива хора. Защо пък да не му кажеш, че пресата се е докопала до досието и че краят е близък, и че ако смята да изчезне, сега му е времето? Идваш при него от Вашингтон, нали така? С информация отвътре. От президента. Поне той така ще си помисли.

— Добре. И какво ще стане, ако той каже, че е вярно? Какво ще правим ние?

— Имам някои идеи, все от типа „отстраняване на щетите“. Първото, което незабавно ще сторим, е да назначим във Върховния съд двама защитници на природата. Имам предвид най-крайни и най-пламенни любители на всякакви там птички. Така ще покажем, че всъщност сме много загрижени за околната среда. И това ще ликвидира Матис и нефтените му полета и тъй нататък. Можем да го направим за няколко часа. Почти едновременно президентът ще повика Войлс, министъра на правосъдието и главния прокурор и ще настоява да започне незабавно разследване на дейността на Матис. Ще подадем екземпляри от досието на всички възможни вестникари, после ще клекнем ниско, ще се снишим и ще изчакаме да мине бурята.

Бар се усмихваше с възхищение.

— Няма да е никак приятно — продължи Коул, — но е много по-добре, отколкото да скръстим ръце и да се молим досието да се окаже чиста измислица.

— Как ще обясниш снимката?

— Никак. Ще поболи известно време, но в края на краищата станало е преди седем години, а хората могат и да полудяват. Ще обрисуваме Матис като добър гражданин по онова време. Но сега е превъртял.

— Той наистина е луд.

— Да, така е. И точно сега е като ранено псе, което се е свило в ъгъла. Трябва да го убедиш да престане да рита и веднага да изчезва. Струва ми се, че ще те послуша. Освен това мисля, че ще ни каже дали е вярно.

— И как ще го намеря?

— Накарал съм един мой човек да работи по въпроса. Ще пусна в ход някои връзки и ще се свържа с него. Имай готовност да тръгнеш в неделя.

Бар се усмихна на прозореца. Наистина би желал да се срещне с Матис.

Колите едва се влачеха. Коул отпи от любимата си вода.

— Нещо за Грантам има ли?

— Нищо особено. Подслушваме и го следим, но засега нищо интересно. Говори с майка си и няколко мацки, но не си заслужава да се пише за това. Много работи. В сряда замина и се върна в четвъртък.

— За къде замина?

— Ню Йорк. Сигурно във връзка с някакъв материал.

Клийв трябваше да е на ъгъла на Роуд Айланд и Шеста улица точно в десет вечерта. Но го нямаше. Грей трябваше да профучи надолу, Клийв да го погне и да го спре, така че ако някой го следи, да си помисли, че го спират за превишена скорост. Грантам наистина профуча по Роуд Айланд с осемдесет километра в час, пресече Шеста улица и погледна в огледалото за сините светлини. Нямаше никой. Той повъртя наоколо и след петнайсет минути се понесе отново по Роуд Айланд. Ето го! Видя сини светлини, отби и спря.

Не беше Клийв, а някакво бяло ченге, при това много ядосано. Дръпна книжката на Грей, разгледа я най-внимателно и запита дали не е пил.

— Съвсем не — отвърна Грей.

Ченгето написа квитанцията за глобата и гордо я връчи на Грантам, който седеше зад кормилото. Журналистът се взира в нея няколко минути, докато не чу гласове зад себе си.

Беше се появил още един полицай и двамата се караха. Оказа се Клийв, който искаше да се унищожи тая квитанция, но белият се заяде, че е вече написана и освен това оня идиот бил минал с почти деветдесет километра през кръстовището.

— Той ми е приятел — заяви Клийв.

— Тогава го научи да кара, преди да е утрепал някого — посъветва го белият полицай, качи се в патрулната кола и потегли.

Клийв се приближи ухилен до прозореца на волвото.

— Извинявай за това значи — продължи да се хили той.

— Ти си виновен.

— Намали малко следващия път.

Грей хвърли квитанцията на пода.

— Давай да говорим по-бързо. Ти ми каза, че Старшия ти е наредил да ми предадеш, че в Западното крило приказват за мен, нали така?

— Така.

— Добре. Искам да разбера от Старшия дали приказват за някои други репортери, особено от „Ню Йорк Таймс“. Трябва да разбера дали според тях и някой друг се е запалил по тая история.

— Това ли е всичко?

— Да. Трябва ми бързо.

— Карайте по-бавно — каза Клийв високо и се отправи към колата си.

Дарби плати стаята за следващите седем дни отчасти защото искаше да има познато място, където да се върне, ако се наложи, отчасти защото й се щеше да си остави някъде новите дрехи, които бе купила напоследък. Беше грехота да изчезва, като непрекъснато изоставя всичко. Дрехите не бяха нищо особено, от оня небрежно-елегантен спортен тип, който се носеше от студентките по право, но в Ню Йорк струваха още по-скъпо и щеше да е хубаво да си ги запази. Не би поела, естествено, рискове заради някакви си дрехи, но харесваше стаята, харесваше и града и искаше да притежава по-дълго новите си покупки.

Време беше да поема отново. Щеше да пътува със съвсем малко багаж. Когато излезе от хотел „Сейнт Мориц“ и се шмугна в чакащото я такси, Дарби носеше само малка платнена чанта. Беше петък около единайсет вечерта и по улицата имаше голямо движение. Отсреща, на входа на парка, редица файтони очакваха клиенти за нощна разходка.

След десет минути стигнаха до Седемдесет и втора улица и Бродуей. Това, разбира се, не беше нейната посока, но тоя път никой не биваше да я проследи. Тя повървя пеш десетина метра и изчезна в спирката на метрото. Предварително изучи картата и се надяваше, че лесно ще се оправи. Метрото не беше кой знае колко привлекателен вариант, защото никога не бе пътувала с него, а и бе чувала за разни страховити истории, станали вътре. Но това беше бродуейската линия, най-използваната в Манхатън, и за нея се говореше, че е безопасна. В определени часове. А и над земята нещата не бяха май много розови. Метрото едва ли можеше да е по-страшно.

Тя зачака на перона заедно с група подпийнали, но добре облечени тийнейджъри и след няколко минути влакът пристигна. Не беше пълен и тя седна близо до средните врати. Гледай към пода и си дръж чантата, започна да си повтаря тя. И наистина наведе глава, но огледа пътуващите иззад черните си очила. Имаше късмет тая вечер. Нямаше пънкари с ножове. Нямаше и просяци. Нито пък разни извратени типове, поне на пръв поглед не се виждаха. Както и да е, нали й беше за пръв път, доста й се опънаха нервите.

Пияните хлапета слязоха на Таймс Скуеър и тя побърза да направи същото на следващата спирка. Никога не бе виждала Пен Стейшън, но сега не беше време да се разглеждат туристически забележителности. Може би един ден щеше да се върне и да прекара цял месец в тоя град, и да му се наслаждава, без да си отваря очите за Пъна и Кльощавия, и бог знае за кой още, дето я търсеше. Но не сега.

Имаше пет минути до влака и тя успя да го хване в последния момент. Пак седна отзад и заоглежда всички пътници. Познати лица нямаше. Сигурно — о, господи, дано! — сигурно не бяха успели да се залепят за нея при това идиотско пътуване. Пак беше направила грешка — пак тия кредитни карти. Бе купила четири билета на летището в Ню Орлиънс с картата си от „Американ Експрес“ и по това някак си бяха разбрали, че е в Ню Йорк. Беше сигурна, че Пъна не я видя, но той се намираше в града и, естествено, имаше и приятели. Можеше да са и двайсет. Кой знае, в нищо не беше сигурна вече.