Джон Гришам
Версия Пеликан
1
Трудно бе да се допусне, че този човек е способен да предизвика подобен хаос, но това, което ставаше под прозореца, се дължеше преди всичко на него. Какво по-хубаво! А той бе на деветдесет и една години, парализиран, в инвалидна количка. Непрекъснато го поддържаха с кислород. Вторият удар преди седем години едва не го довърши, но Ейбрахам Розенбърг все още дишаше и дори с тръбичка в носа думата му на правник тежеше повече, отколкото на осмината други. Беше единствената жива легенда във Върховния съд и самият факт, че още се държи, изглежда дразнеше повечето от събралите се долу.
Инвалидната количка със съдията Розенбърг бе в кабинета му на първия етаж във Върховния съд. Опрял крака на ниския перваз, той се наведе напред — шумът отдолу се надигаше все по-мощен. Мразеше полицаите, но сега стегнатите им плътни редици действаха някак успокоително. Те стояха неподвижни пред петдесетхилядната тълпа, която беснееше и крещеше настървено.
— Най-голямото сборище, което някога съм виждал — провикна се Розенбърг към прозореца.
Бе почти глух. Старшият му помощник Джейсън Клайн стоеше зад него. Беше първият понеделник от октомври, началото на новата сесия, и по традиция на този ден се честваше приемането на Първата поправка към Конституцията. Грандиозно честване, няма що. Розенбърг беше във възторг. За него свободата на словото означаваше свобода да протестираш.
— Индианците тук ли са? — запита високо той.
— Да — наведе се към дясното му ухо Джейсън Клайн.
— С бойна украса ли?
— Да! С пълно бойно снаряжение.
— И танцуват ли?
— Да!
Индианци, черни, бели, кафяви, жени, хомосексуалисти, зелени, християни, поддръжници на аборта, арийци, нацисти, атеисти, ловци, защитници на животните, бели расисти, черни расисти, гневни данъкоплатци, дървосекачи, фермери — беше наистина страхотно сборище. И всички протестираха. А момчетата от Отдела за борба с уличните размирици стискаха здраво черните си палки.
— Би трябвало индианците поне да ме обичат!
— Сигурен съм, че е така — кимна Клайн и се усмихна на дребничкия съсухрен старец, който бе стиснал ръцете си в юмруци. Неговата идеология беше проста: изпълнителната власт над бизнеса, личността над изпълнителната власт, околната среда над всичко. Що се отнася до индианците — да им се даде всичко, което поискат.
Подвикванията, молитвите, песнопенията, скандиранията и крясъците ставаха все по-силни и полицаите стегнаха още по-здраво редиците си. Днешната тълпа беше по-многолюдна и необуздана от предишните. Напрежението растеше. Насилието бе станало всекидневие. Бяха поставяли бомби в болници, където се правят аборти. Бяха нападали и пребивали лекари. На един доктор в Пенсакола му бяха натъпкали парцал в устата, бяха го свили като зародиш и го бяха залели с киселина. Всяка седмица имаше сбивания по улиците. Войнствени хомосексуалисти се нахвърляха върху църкви и свещеници. Белите расисти действаха чрез една дузина официални, твърде подозрителни полувоенни организации и ставаха все по-дръзки в нападенията си срещу черни, латиноамериканци и азиатци. В Америка омразата се бе превърнала в национално забавление.
Върховният съд, естествено, бе твърде лесна мишена за тази омраза. Заплахите срещу негови членове, при това само по-сериозните, се бяха увеличили десет пъти от 1990-а насам. Полицейската охрана на Съда се бе разраснала три пъти. Поне двама агенти на ФБР пазеха всеки от съдиите, а други петдесет проучваха отправените заплахи.
— Мразят ме, нали? — запита високо старецът, вперил поглед в прозореца.
— Да, някои от тях ви мразят — отвърна развеселено Клайн.
Розенбърг обичаше да чува такива неща. Той се усмихна и пое дълбоко дъх. Осемдесет процента от заплахите за кървава разправа бяха отправени към него.
— Виждаш ли някой плакат долу? — запита той.
Беше почти сляп.
— Виждам доста.
— Какво пише на тях?
— Обичайните работи: „Смърт за Розенбърг. Розенбърг в пенсия. Спрете му кислорода“.
— Размахват едни и същи парцали вече години наред. Защо не вземат да измислят нещо ново?
Помощникът му не отговори. Ейб трябваше да се пенсионира преди години, ала явно, че оттук щяха да го изнесат само на носилка. Тримата му помощници подготвяха почти всички материали, но Розенбърг държеше да пише сам становищата си. Дращеше с дебел флумастер в голяма тетрадка с чисто бели листа. Разкривените думи сякаш излизаха изпод ръката на първолаче, което сега се учи да пише. Много време отнемаше, но като си имаш пожизнена работа, какво те интересува времето? Накрая помощниците му изчитаха всичко и рядко намираха грешки.
— Трябва да подхвърлим Ръниън на индианците — изхили се Розенбърг.
Джон Ръниън, заклет консерватор, бе назначен за председател на Върховния съд от републиканец, и индианците и другите малцинства го мразеха жестоко. Седем от деветте съдии бяха назначени от президенти републиканци. От петнайсет години Розенбърг чакаше в Белия дом да дойде демократ. Искаше да се оттегли, имаше нужда да се оттегли, но не можеше да се примири някой от десните — от типа на Ръниън например — да заеме мястото, което той толкова много обичаше.
Можеше да чака. Можеше да си седи в количката, да си диша кислород и да защитава индианците, негрите, жените, бедните, инвалидите и природата, докато станеше на сто и пет. Освен ако не го убиеха. А то нямаше да бъде чак толкова трудно.
Главата на знаменития съдия клюмна, после се залюля и накрая се отпусна настрани. Отново бе заспал. Клайн тихичко се измъкна навън да си продължи работата в библиотеката. Щеше да се върне след половин час да провери кислорода и да даде хапчетата на Ейб.
Кабинетът на председателя на Върховния съд се намира на първия етаж и е по-голям и по-разкошен от останалите осем. Заличката отпред се използва за малки приеми и официални срещи, а в кабинета отзад работи председателят.
Вратата към вътрешната стая бе затворена. В нея сега се намираха самият председател, тримата му помощници, началникът на полицейската охрана, трима агенти от ФБР и К. О. Луис, заместник-директор на Федералното бюро. Всички бяха крайно сериозни. И упорито се стараеха да не обръщат внимание на шума, долитащ от улицата. А това не беше лесно. Председателят и Луис обсъждаха най-новата серия заплахи, а останалите почтително слушаха. Помощниците си водеха бележки.
През последните два месеца във ФБР бяха регистрирани над двеста различни заплахи към съдиите и това бе нов рекорд. Наред с обичайните крясъци от рода на „Взривете Съда!“ и „Бомба за Съда!“, се бяха появили и доста съвсем конкретни заплахи, отправени към конкретни лица във връзка с конкретни дела и процеси.
Ръниън не се и опитваше да скрие безпокойството си. Разтворил пред себе си поверителния доклад на ФБР, той зачете на глас имената на заподозрените лица и групи. Ку-клукс-клан, арийци, нацисти, палестинци, черни сепаратисти, противници на аборта, хомосексуалисти… Дори ИРА. Май всички, без ротарианците и младите скаути. Някаква група от Близкия изток, подкрепяна от Иран, бе заявила, че ще пролее кръв на американска земя като отплата за гибелта на двама министри на правосъдието в Техеран. Нямаше абсолютно никакви доказателства, че САЩ имат нещо общо със смъртта им. Тази нова местна терористична организация, която напоследък бе станала твърде известна под името Подземна армия, бе поставила бомба в колата на един федерален съдия в Тексас и го бе убила. Никой не беше арестуван, но Армията пое отговорността. Тя бе заподозряна в поне дузина бомбени атентати, но хората й пипаха чисто.
— А ония порторикански терористи? — попита Ръниън, без да вдига глава.
— Кокошкари. Те не ни тревожат — отвърна небрежно К. О. Луис. — Заплашват ни от двайсет години.
— Е, току-виж вече са решили да свършат нещо. Моментът май изглежда подходящ, а?