Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Рупърт плати кифличката с канела и седна на едно високо столче с лице към тротоара. Беше полунощ, точно полунощ, и животът в Джорджтаун полека-лека замираше. Няколко коли профучаха по М стрийт, а последните останали пешеходци се отправиха към домовете си. Кафенето беше пълно, но не претъпкано. Той отпи глътка кафе.

Мъжът, който се приближаваше по тротоара, изглеждаше познат. След няколко минути вече седеше на съседното столче. Имаше нещо мазно в тоя човек. Беше се запознал с него преди няколко дена в Ню Орлиънс.

— И какъв е резултатът значи? — запита Рупърт.

— Не можем да я открием. И това ни тревожи, защото днес получихме някои доста лоши новини.

— И?

— Ами чухме разни приказки, непотвърдени засега, че лошите момчета са превъртели и че най-лошото момче иска да почне да избива наред. Парите не са проблем и ония гласчета ни шепнат, че той ще даде мило и драго да потули тая работа. Сега праща големите асове с големите пушки. Те, разбира се, казват, че е откачен, но той е страшен мръсник, а с много пари могат да се убият много хора.

Тези приказки за убиване не развълнуваха особено Рупърт.

— Кой е наред?

— Момичето. И според мене всеки друг, който случайно знае за оная папчица.

— Значи какво трябва да правя аз?

— Помотай се из града. Ще се срещнем утре вечер по същото време. Ако намерим момичето, твой ред е.

— Как смятате да я намерите?

— Ние мислим, че е в Ню Йорк. Имаме си начини.

Рупърт отчупи парче кифла и го пъхна в устата си.

— Къде би отишъл ти?

Пратеникът си представи половин дузина места, където би могъл да иде. Но, по дяволите, те бяха все като Париж и Рим, и Монте Карло, все места, които бе виждал и където всички ходеха. Не можеше да се сети за онова единствено, екзотично място, където би избягал да се скрие за цял живот.

— Не знам. Ти къде би отишъл?

— В Ню Йорк. Можеш да живееш там години и да не те намерят. Говориш езика, знаеш правилата. Това е идеалното скривалище за американците.

— Да-а, струва ми се, че си прав. Мислиш ли, че е там?

— Не знам. На моменти е умна. После има лоши периоди.

Пратеникът скочи от столчето.

— До утре — сбогува се той.

Рупърт махна с досада. Какъв безумен тъпанар, господи, помисли си той. Обикаля и разнася шепнешком важни съобщения по кафенета и бирарии. После ще се върне тичешком при шефа си да му разкаже всичко най-подробно.

Той хвърли пластмасовата чаша в кошчето и излезе на улицата.

32

Във фирмата „Брим, Стърнс и Кидлоу“ имаше сто и деветдесет адвокати — така поне се твърдеше в последното издание на Юридическия справочник на Мартиндейл и Хабел. А в „Уайт и Блазевич“ бяха четиристотин и дванайсет, така че Гарсия трябваше — така поне се надяваха — да се търси сред само някакви си шестстотин и двама прависти. Но ако Матис бе използвал и други фирми във Вашингтон, тогава този брой се увеличаваше и те губеха всякакъв шанс.

Както и се очакваше, в „Уайт и Блазевич“ нямаше служител на име Гарсия. Дарби провери за някое друго испанско име, но не откри нищо. Фирмата беше от ония снежнобели учреждения, където се носеха само копринени чорапи, всички бяха завършили най-престижни университети, а имената им бяха дълги и обикновено завършваха с римска цифра. Тук-там се срещаха и жени, но само две бяха съдружници. Повечето бяха приети след 1980-а. Ако оживееше и успееше да завърши това право, нямаше да се засили да работи на конвейера на „Уайт и Блазевич“.

Грантам бе предложил тя да провери за испански имена, защото Гарсия звучеше малко странно като псевдоним. Може пък младежът да бе от испански произход и тъй като Гарсия е твърде популярно име за тях, може автоматично да му бе дошло наум. Нищо обаче не стана. В тази фирма нямаше такива хора.

Според справочника клиентите й бяха мощни и богати. Предимно банки и нефтени компании. Четирима от ответниците в процеса бяха упоменати като клиенти, но не и мистър Матис. Имаше химически фирми и корабоплавателни компании. „Уайт и Блазевич“ представляваха също правителствата на Южна Корея, Либия и Сирия. Колко тъпо, помисли си тя. Враговете ни наемат нашите адвокати, за да влияят на правителството ни. Какво пък, човек можеше да си наеме адвокат за всичко.

„Брим, Стърнс и Кидлоу“ бе умалена версия на „Уайт и Блазевич“, но — ура! — тук имаше четири испански имена. Тя си ги записа веднага. Двама мъже и две жени. Реши, че фирмата сигурно е била съдена за расова и полова дискриминация. През последните десет години бяха назначили какви ли не хора. Списъкът на клиентите не криеше никакви изненади: нефт и газ, застрахователно дело, банки, контакти с администрацията. Доста скучна история.

Вече час седеше в един ъгъл в юридическата библиотека „Фордам“. Беше петък сутринта, десет часът в Ню Йорк и девет в Ню Орлиънс и вместо да се крие в библиотека, където никога не бе влизала преди, тя трябваше да е на лекция по федерално право при професор Алек. Никога не го бе харесвала, но сега той просто ужасно й липсваше. Алис Старк щеше да седи до нея. Един от най-шантавите й колеги, Д. Роналд Петри, когото много обичаше, щеше да седи зад нея, да я врънка за среща и да прави похотливи намеци. И той й липсваше. Липсваха й тихите утрини на балкона на Томас и чашата кафе в очакване Френският квартал да се отърси от паяжините на съня и да се събуди за живот. Липсваше й мирисът на одеколона по халата му.

Тя благодари на библиотекарката и излезе навън. На Шейсет и втора зави на изток, към парка. Беше прекрасна октомврийска утрин, с чисто небе и хладен вятър. По-различно от Ню Орлиънс наистина, но при дадените обстоятелства едва ли можеше да се наслади както трябва на приятната промяна. Беше с ново яке и се бе увила с шала чак до брадичката. Косата беше още тъмна, но поне нямаше да я реже повече. Реши да върви и да не се обръща. Тях може би ги нямаше, но знаеше, че ще минат години, преди да излиза на улицата, без да се страхува.

Дърветата в парка сияеха в жълто, оранжево и червено. Листата им трептяха на вятъра и кротко падаха. Тя зави на юг. Ще си тръгне утре и ще прекара няколко дни във Вашингтон. Ако оцелее, тогава ще напусне страната. Може да иде на Карибските острови. Беше ходила там два пъти — имаше поне хиляда островчета, където повечето хора говореха някакъв английски.

Сега е моментът да замине. Бяха изгубили следите й, а и тя вече бе проверила какви полети има за Насау и Ямайка. До вечерта може да е там.

Намери един телефон с монети в дъното на някакво кафене на Шесто авеню и набра номера на Грей в редакцията.

— Аз съм — каза.

— Браво, браво! Страхувах се, че вече си духнала към другия край на света.

— Мисля по въпроса.

— Може ли да изчакаш една седмица?

— Сигурно. Ще дойда утре. Какво откри?

— Събирам разни боклуци. Извадих копия от годишните баланси на седемте акционерни дружества, замесени в делото. Матис не се води нито управител, нито директор в коя да е от тях.

— Нещо друго?

— Навъртях хиляда телефонни разговора. Вчера прекарах три часа из съдилищата да търся Гарсия.

— Няма да го намериш в съдебна зала, Грей. Той не е адвокат, който се явява в съда. Работи в правна фирма, която обслужва компании и корпорации.

— Да разбирам ли, че имаш по-добро предложение?

— Няколко при това.

— Добре тогава, просто сядам тук и те чакам.

— Ще ти се обадя, щом пристигна.

— Не звъни вкъщи.

Тя замълча за миг.

— Мога ли да попитам защо?

— Има вероятност някой да ме подслушва, а може и да ме следи. Един от най-сигурните ми източници смята, че съм разбутал достатъчно гнезда на оси, за да ме поставят под наблюдение.

— Страхотно. И ти искаш аз да дотичам при теб, за да работим заедно?

— Няма страшно, Дарби. Просто трябва да сме внимателни.

Тя стисна слушалката и изскърца със зъби.

— Как се осмеляваш ти да ми говориш, че трябва да съм внимателна. От десет дни се измъквам изпод бомби и куршуми, а ти си толкова нахален, че ми говориш за внимание. Защо не се гръмнеш, Грантам? Може би не трябва въобще да се захващам с тебе.

56
{"b":"280277","o":1}