Той се ухили самодоволно и влезе. Джаксън Фелдман стоеше прав зад бюрото си. Връзката му бе разхлабена до второто копче на ризата, а ръкавите бяха навити до лактите. Беше висок метър и деветдесет и пет, без грам тлъстина по себе си. Бе на петдесет и осем, пробягваше по два маратона на година и работеше по петнайсет часа на ден.

Смит Кийн също стоеше прав и държеше четирите страници резюме на материала, плюс копие от възпроизведеното на ръка от Дарби досие. Екземплярът на Фелдман лежеше на бюрото. И двамата изглеждаха като замаяни.

— Затвори вратата — нареди Фелдман.

Грантам затвори и седна на крайчеца на някаква маса. Никой не проговори.

Фелдман разтърка силно очи, после погледна Кийн.

— Нямам думи! — най-накрая заяви той.

— Шеметно е, нали? — усмихна се Грей. — Поднасям ви най-голямата сензация от двайсет години насам и вие сте толкова развълнуван, че нямате думи, тъй ли?

— Къде е Дарби Шоу? — попита Кийн.

— Не мога да ви кажа. Това е част от сделката.

— Каква сделка? — продължи да пита Кийн.

— И това не мога да ви кажа.

— Кога си говорил с нея?

— Снощи и отново тая сутрин.

— И това в Ню Йорк?

— Какво значение има къде сме говорили? Говорихме, ясно ли е? Тя говори. Аз слушах. После се прибрах вкъщи. Написах резюмето. Какво мислите по въпроса?

Фелдман бавно сгъна тънкото си тяло и се отпусна на стола.

— Какво знаят в Белия дом?

— Не съм сигурен. Верхик казал на Дарби, че е било предадено на Белия дом миналата седмица и по това време Федералното бюро смятало, че тая следа трябва да се провери. После, поради незнайно каква причина, след като го получили в Белия дом, ФБР преустановило разследването. Това е всичко, което знам.

— Колко е дал Матис на президента преди три години?

— Милиони. Буквално всичките чрез безброй частни фирми, които той контролира. Този човек е много хитър. Разполага с всякакви адвокати, които измислят хиляди начини да се разпращат пари тук и там. Вероятно е съвсем законно.

Редакторите се мъчеха да мислят. Трябваше им време. Бяха зашеметени, сякаш са преживели някаква бомбена експлозия. Грантам се чувстваше много горд и люлееше крака под масата като седнало на кея дете.

Фелдман бавно взе защипаните с кламер листа и зарови в тях, докато накрая намери снимката на Матис и президента. Главният редактор на „Вашингтон Поуст“ поклати глава.

— Това нещо е абсолютна бомба, Грей — рече Кийн. — Не бива да го пускаме, без да е сериозно потвърдено. По дяволите, може да се окаже най-сложното нещо за доказване на света. Работата е страшно сериозна, момче.

— Как смяташ да го направиш? — запита Фелдман.

— Имам една-две идеи.

— Бих искал да ги чуя. Може да те ликвидират заради това нещо.

Грантам скочи от масата и мушна ръце в джобовете си.

— Първо, ние ще се опитаме да открием Гарсия.

— Ние ли? Кои са тия „ние“? — запита Кийн.

— Добре де, аз. Аз. Ще се опитам да открия Гарсия.

— Момичето ще участва ли в тая работа? — продължи да разпитва Кийн.

— Не мога да отговоря. Това е част от сделката.

— Трябва да отговориш — настоя Фелдман. — Помисли какво ще стане с нас, ако тя загине, докато ти помага да си направиш материала. Прекалено е рисковано. И така, къде е момичето и какво сте решили да правите?

— Няма да ви кажа къде е. Тя е мой източник, а аз винаги пазя източниците си. И второ, тя няма да ми помага при разследването. Просто е мой източник, ясно ли е?

Двамата се вторачиха в него с изумление. После се спогледаха и накрая Кийн сви рамене.

— Имаш ли нужда от помощ? — запита Фелдман.

— Не. Тя настоява да го направя сам. Много е уплашена и това е напълно разбираемо.

— Аз се уплаших само като го четох това дяволско нещо — рече Кийн.

Фелдман наклони стола си назад и вдигна крака на бюрото. Четирийсет и шести номер. Той се усмихна. За първи път.

— Трябва да почнеш с Гарсия. Ако не успееш да го откриеш, може с месеци да ровиш около Матис и пак да няма как да вържеш нещата. А преди да почнеш да ровиш около Матис, трябва да поговорим. Ти си ми някак симпатичен, Грантам, и не си струва да те убият за такова нещо.

— Всяка дума, която напишеш, минава през мен, ясно ли е? — намеси се Кийн.

— А аз искам ежедневен доклад — продължи Фелдман.

— Дадено.

Кийн застана до стъклената стена и се загледа в лудницата, царяща в залата. Всеки ден поне по пет-шест пъти настъпваше хаос, но към пет и половина наставаше пълна неразбория. Пишеха се новините, а второто заседание за одобрение на материалите започваше в шест и трийсет.

Фелдман наблюдаваше всичко от бюрото си.

— Това би могло да сложи край на засушаването — рече той, без да поглежда Грей. — Колко стана, пет години ли? Или шест?

— Кажи по-добре седем — обади се Кийн.

— Написал съм и някои добри материали в това време — озъби се, за да се защити Грантам.

— Разбира се — отвърна Фелдман, все още вперил поглед в залата. — Но все втора и трета ръка. Последният голям шлем беше преди доста години.

— Имаше и много самостоятелни акции — добави услужливо Кийн.

— На всеки може да се случи — заяви Грей. — Но този голям шлем ще е в последния кръг на световния шампионат. — Той отвори вратата.

— Внимавай да не пострадаш — изгледа го смръщено Фелдман. — И не позволявай и тя да пострада. Разбра ли?

Грей се усмихна и си тръгна.

Наближаваше площад Томас, когато видя зад себе си сините светлини. Ченгето не го задмина, а остана на метър зад него. Грей забравяше за ограничението в скоростта и въобще не поглеждаше спидометъра си. Щеше да е третата му глоба за шестнайсет месеца.

Той спря на малък паркинг до блока, в който живееше. Беше тъмно и сините светлини проблясваха в огледалото му. Разтърка слепоочията си.

— Излизайте навън — нареди полицаят, застанал до калника.

Грей отвори вратата и изпълни заповедта. Полицаят беше негър и изведнъж взе да се хили. Беше Клийв. Той посочи патрулната кола.

— Влизай вътре.

Двамата седнаха един до друг под сините светлини и се загледаха в спрялото отпред волво.

— Защо правиш това с мен? — запита Грей.

— Имаме си норма, Грантам. Трябва да спрем еди-колко си бели и да ги потормозим. Шефът иска нещата да са балансирани. Белите ченгета спират невинните бедни чернокожи, така че ние, черните, трябва да спираме невинните богати бели братя.

— Предполагам, че ще искаш да ми сложиш белезници и да ме пребиеш до смърт.

— Само ако много ме помолиш. Старшия не може повече да говори.

— Какво е станало?

— Надушил е нещо кофти в службата. Уловил е един-два кофти погледа. И е дочул туй-онуй.

— Като например.

— Ами например, че говорят за тебе и колко много им трябва да разберат какво знаеш. Мисля, че те подслушват.

— Хайде бе, Клийв. Той сериозно ли ги приказва тия?

— Чул е да си говорят за тебе и как си задавал разни въпроси за някакъв пеликан или нещо подобно. Бая си ги стреснал.

— Той какво е чул за тая история?

— Само че ти си подлудял по нея, а тях това доста ги е притеснило. Те са мнителни гадняри, Грей. Старшия казва да внимаваш къде ходиш и с кого говориш.

— И повече няма да се срещаме, така ли?

— Известно време не. Той иска да се скатае и да предава нещата чрез мене.

— Така ще правим тогава. Имам нужда от помощта му, но ти му кажи и той да внимава. Работата е много деликатна.

— Какво е това нещо с пеликана?

— Не мога да ти обясня сега. Но ти кажи на Старшия, че може да му струва живота.

— Не и на Старшия, братче. Той е по-хитър от всичките там, взети заедно.

Грей отвори вратата и излезе.

— Благодаря ти, Клийв.

— Ще бъда наблизо. — Той включи сините светлини. — Следващите шест месеца съм нощна, та ще гледам да те държа под око.

— Благодаря.