— Много прибързваш — поклати глава Дарби. — Сещам се поне за две вашингтонски фирми, на които се натъкнах. Едната е „Уайт и Блазевич“, много стара, мощна и богата, крепост на републиканците, с четиристотин адвокати.

Грей се наведе рязко напред.

— Какво ти стана? — запита тя.

Той изведнъж скочи на крака, отправи се към вратата, после се върна.

— Това май ще пасне. Може би това е разковничето, Дарби.

— Слушам те.

— Чуваш ли, Дарби?

— Казах ти, че чувам.

Той застана до прозореца.

— Добре, значи миналата седмица някакъв адвокат от Вашингтон ми се обади три пъти по телефона. Представи се като Гарсия, но това не е истинското му име. Каза, че знае нещо и е видял нещо, свързано с Розенбърг и Дженсън, и че много иска да ми го съобщи. Но се уплаши и изчезна.

— Във Вашингтон има един милион адвокати.

— Два милиона. Но аз знам, че работи в частна фирма. Сам почти си го призна. Беше искрен и много се страхуваше, мислеше, че го следят. Питах го кои са те и той, естествено, не ми отговори.

— Какво стана с него?

— Бяхме си определили среща за миналата събота сутринта, но се обади по-рано и каза, че няма да стане. Имал жена и добре платена работа и нямало смисъл да рискува. Струва ми се, че разполага с копие от нещо, което искаше да ми покаже. Макар че сам нищо не спомена.

— Той би могъл да потвърди информацията ти.

— Ами ако работи в „Уайт и Блазевич“? Изведнъж стеснихме избора до четиристотин адвокати.

— За иглата и копата сено чувал ли си?

Грантам грабна чантата си, зарови в някакви книжа и, хоп, измъкна една черно-бяла снимка, дванайсет на осемнайсет.

— Ето го мистър Гарсия! — хвърли я в скута й той.

Дарби се взря в лицето пред нея. Беше излязло съвсем ясно. Мъжът вървеше по претъпкан с хора тротоар.

— Както разбирам, не е позирал специално за нея, нали?

— Е, не съвсем. — Грантам крачеше напред-назад.

— Тогава откъде я имаш?

— Никога не разкривам източниците си.

— Плашиш ме, Грей Грантам — плъзна я тя на масичката и потърка очи. — Тук нещо ми намирисва на мръсно. Кажи ми, че не е някоя мръсотия.

— Е, има съвсем малко мръсотийка, така де. Хлапакът използваше един и същи уличен телефон, а това е грешка.

— Да, знам. Това е грешка.

— А аз исках да разбера как изглежда.

— Попита ли го дали желае да го снимат?

— Не.

— Тогава си постъпил възможно най-гадно.

— Добре де, възможно най-гадно. Но тъй или иначе го сторих, ето я снимката и тя може да се окаже нашата следа към Матис.

— Нашата ли?

— Да, нашата. Мислех, че искаш да разобличиш Матис.

— Така ли казах? Искам да си плати, но май ще предпочета да го оставя на мира. Покрай него станах религиозна, Грей. Толкова кръв видях напоследък, че ще ми държи дълго време. Ти поеми топката, ако искаш, и давай нататък.

Той не чу последните й думи. Беше зает да кръстосва стаята от прозореца до барчето и обратно.

— Ти спомена две фирми. Коя е другата?

— „Брим, Стърнс и не знам си кой“. Нямах възможност да ги проверя. Малко е странно, защото нито една от тях не е регистрирана като защитник на процеса, но и двете, особено „Уайт и Блазевич“ непрекъснато се появяваха, докато работех по досието.

— Колко е голяма тая, втората?

— Мога да проверя утре.

— Колкото „Уайт и Блазевич“ ли е?

— Съмнявам се.

— Помъчи се да отгатнеш. Колко голяма?

— Двеста адвокати.

— Добре. Значи стигнахме до шестстотин адвокати в две фирми. Ти си юристка, Дарби. Как можем да открием Гарсия?

— Не съм юристка и не съм частен детектив. Ти си журналистът, който прави разследвания. — Не й хареса това „ние“.

— Да, ама аз никога не съм влизал в такава кантора, като се изключи разводът.

— Тогава си голям късметлия.

— Как можем да го намерим?

Тя взе отново да се прозява. Говореха вече три часа и беше изтощена. Можеха да продължат и сутринта.

— Не знам как да го намерим, пък и, честно казано, не съм мислила по въпроса. Нека сега да поспим, а утре ще ти обясня.

Грантам изведнъж се укроти. Дарби се изправи, отиде до бара и си наля чаша вода.

— Да си прибера нещата — завдига лентите от масата той.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.

— Може би.

Дарби замълча за миг, после погледна към канапето.

— Ще имаш ли нещо против да спиш тук тая нощ? Искам да кажа, не съм спала като хората от доста време насам, а имам нужда от почивка. Ще бъде, тъй де, ще ми е приятно да знам, че си тук.

Той преглътна с мъка и погледна канапето. И двамата погледнаха натам. Беше не повече от метър и петдесет и не изглеждаше никак удобно.

— Естествено — прие удара мъжки той.

— Малко ме е страх, нали разбираш?

— Разбирам.

— Хубаво е да има някой като теб наблизо — примигна мило тя и Грей се разтопи.

— Нямам нищо против — заяви той. — Бъди спокойна.

— Благодаря.

— Заключи вратата, скачай в леглото и приятни сънища. Аз съм тук и всичко ще е наред.

— Благодаря. — Тя кимна и се усмихна лъчезарно, после затвори вратата към спалнята.

Той се заслуша. Тя не я заключи.

Грей Грантам седеше на канапето в мрака и се взираше в нейната врата. Малко след полунощ задряма, после заспа. Коленете му почти опираха брадичката.

Нейният шеф беше Джаксън Фелдман, главният редактор, и това тук беше нейна територия и тя нямаше намерение да търпи никакви щуротии от никого, освен от мистър Фелдман. Особено пък от някой нахален хлапак като Грей Грантам, който бе застанал пред вратата на мистър Фелдман като същински доберман. Тя го унищожи с поглед, а той й се озъби и това продължаваше вече десет минути, откакто шефовете се събраха вътре и затвориха вратата. Не знаеше защо Грантам чака отвън. Но това тук беше нейна територия.

Телефонът й иззвъня и Грантам изрева:

— Никакви разговори!

Тя мигом почервеня и чак зяпна от изумление. После вдигна слушалката и след минута заяви:

— Съжалявам, но мистър Фелдман има съвещание. — Впи унищожителен поглед в Грантам, който клатеше глава, сякаш я предизвикваше. — Да, ще му предам да ви се обади веднага щом се освободи. — Тя затвори.

— Благодаря! — каза Грантам и това я завари неподготвена.

Беше готова да му се сопне с нещо гадно, но неговото „Благодаря!“ просто й затвори устата. Той й се усмихна. И това я вбеси още повече.

Беше пет и трийсет, време да си тръгва, но мистър Фелдман я бе помолил да остане. А оня още й се хилеше, застанал до вратата на някакви си два-три метра от бюрото. Никога не бе харесвала Грей Грантам. Но в края на краищата малко хора в тоя вестник наистина й харесваха. Появи се един от стажантите в редакция „Новини“ и се насочи към вратата, но доберманът му препречи пътя.

— Извинявай, но сега не можеш да влезеш — заяви Грантам.

— И защо да не мога?

— Имат съвещание. Остави си нещата при нея. — Той посочи секретарката, която мразеше да бъде сочена с пръст и да бъде споменавана просто като „нея“. Беше тук от двайсет и една години.

Младокът обаче не се даваше така лесно.

— Нямам нищо против. Но мистър Фелдман ми нареди да донеса тук тези материали точно в пет и трийсет. Сега е точно пет и трийсет, аз съм тук и материалите също.

— Слушай, всички се гордеем с теб. Но сега не можеш да влезеш, разбираш ли? Просто остави нещата си при тази любезна дама ей там. И утре е ден. — Грантам застана неподвижно пред вратата. Изглеждаше готов за бой, ако хлапето продължеше да настоява.

— Аз ще се оправя с тях — каза секретарката, взе материалите и новинарчето си тръгна.

— Благодаря! — заяви отново високо Грантам.

— По мое мнение си много груб — озъби се тя.

— Казах само „Благодаря!“ — опита да се направи на обиден той.

— Наистина си голям нахал.

— Благодаря!

Вратата изведнъж се отвори и отвътре някой извика:

— Грантам!