— Щях да се обърна към ФБР.

— Томас се обърна към ФБР и сега е мъртъв.

— Мерси, Дарби. Не беше честно.

— Никак не ме интересуват нито честността, нито чувствата. Вълнува ме много повече как да оцелея до обяд.

— Не се връщай в апартамента си.

— Не съм толкова глупава. Вече са ходили там. И съм сигурна, че наблюдават и неговия апартамент.

— Къде е семейството му?

— Родителите му живеят в Нейпълс, Флорида. Предполагам, че от университета ще им се обадят. Не знам. Има брат в Мобайл и мислех да му се обадя и да се опитам да обясня всичко.

Видя някакво лице. Вървеше с туристите към рецепцията. Държеше сгънат вестник и се мъчеше да изглежда като тях, просто един от гостите на хотела, но походката му беше някак колеблива, а очите търсеха трескаво някого. Дълго и слабо лице, с кръгли очила и лъснало чело.

— Гавин, слушай внимателно. Запиши си. Виждам един мъж, когото съм виждала и преди, и то неотдавна. Преди час може би. Метър и осемдесет и пет-шест, слаб, трийсетгодишен, с очила, започва да оплешивява, тъмна коса. Изчезна. Изчезна някъде.

— Кой, по дяволите, е тоя?

— Откъде да знам, за бога. Не го познавам.

— Той видя ли те? Къде, по дяволите, си?

— Във фоайето на един хотел. Не знам дали ме видя. Изчезвам.

— Дарби! Чуй ме. Каквото и да правиш, поддържай връзка с мен. Ясно ли е?

— Ще се опитам.

Тоалетната беше зад ъгъла, в дъното. Тя влезе в последната кабинка, заключи вратата и преседя там един час.

Фотографът се казваше Крофт и беше работил за „Вашингтон Поуст“ седем години, докато най-накрая третата му присъда за наркотици го изпрати за девет месеца в затвора. А когато го пуснаха условно, заяви, че минава на свободна практика, и помести обявата си в рекламната страница. Но телефонът му рядко звънеше. Занимаваше се по малко и с друга работа — промъкваше се на разни места да снима хора, които не знаеха, че са под прицела на обектива му. Много от клиентите му бяха адвокати по бракоразводни дела, та имаха нужда от всякакви мръсотии за процесите си. След две години на свободна практика бе изучил някои тънкости и сега сам се възприемаше като самоук частен детектив. Искаше четирийсет долара на час — ако имаше кой да ги даде.

Грей Грантам беше редовен клиент и приятел от вестникарските им дни. Обаждаше се винаги когато му трябваше някоя мръсотия. Грантам беше сериозен журналист с чувство за професионална етика и само с мъничко склонност към мръсотийки, и се обаждаше всеки път, щом му трябваше нещо по така. Крофт харесваше Грантам, защото си признаваше честно за мръсотийките. Другите се правеха на такива светци.

Седеше във волвото на Грантам, защото имаше телефон. Беше пладне и той си изпушваше „обяда“, като се питаше дали нещо от миризмата ще остане, макар че всичките прозорци бяха отворени. Най-добре работеше леко дрогиран. Когато си изкарваш хляба, като си вадиш очите в разни притъмнени мотели, трябва да си дрогиран.

Отдясно подухваше приятен ветрец и отнасяше дима към Пенсилвания авеню. Беше спрял на забранено място, пушеше си наркотика и не му пукаше. В себе си имаше по-малко от една унция, а и служителят, който отговаряше за него, също смъркаше, така че да вървят на майната си. Всичките.

Телефонната кабина беше на около пресечка и половина пред него, на тротоара, но далеч от платното. С телеобектива си можеше да прочете указателя, висящ от поличката. Фасулска работа. Вътре имаше някаква дебелана, която изпълваше цялата кабина и разпалено жестикулираше. Крофт дръпна от цигарата и се взря в огледалото да види навъртат ли се ченгета. От това място направо вдигаха колите с кранове. По Пенсилвания авеню имаше голямо движение.

В дванайсет и двайсет жената се измъкна с мъка от кабината и изведнъж отнякъде изникна млад мъж в хубав костюм, който влезе вътре и затвори вратата. Крофт извади своя никон и опря обектива на кормилото. Беше хладно, но слънчево, и тротоарът гъмжеше от хора, излезли навън в обедната си почивка. Покрай него преминаваха рамене и глави, рамене и глави. Пролука. Щрак. Пролука. Щрак. Обектът набираше номера и се оглеждаше. Беше техният човек.

Говори трийсет секунди и телефонът в колата иззвъня три пъти, после спря. Сигналът на Грантам, от вестника. Наистина беше техният човек и продължаваше да говори. Крофт защрака като луд. Колкото повече, толкова по-добре, бе казал Грантам. Пролука. Щрак, щрак. Глави и рамене. Пролука. Щрак, щрак. Очите на човека в кабината непрекъснато шареха наоколо, докато говореше. Стоеше с гръб към улицата. Анфас. Щрак. Крофт навъртя трийсет и шестте пози във филмчето за две минути, после грабна другия апарат. Завъртя обектива и изчака да премине тълпата.

Дръпна за последен път и хвърли фаса на улицата. Толкова беше лесно. О, да, изискваше се талант, за да уловиш истинския характер на човека, когото снимаш в студиото, но да се работи на улицата беше много по-забавно. Имаше нещо престъпно в това да откраднеш едно лице със скритата си камера.

Обектът явно не беше от приказливите. Той затвори, огледа се, отвори вратата, пак се огледа и тръгна към Крофт. Щрак, щрак, щрак. Анфас, цял ръст, ускорява ход, приближава се, чудно, прекрасно. Крофт работеше трескаво, после в последния момент остави никона на седалката и впери празен поглед надолу по улицата. Техният човек мина покрай него и изчезна сред група секретарки.

Какъв глупак. Когато искаш да се криеш, никога не използвай един и същи уличен телефон.

Гарсия се боксираше с въображаем противник. Имал жена и деца, заяви той, и се страхувал. Очаквала го кариера с много пари и ако си плащал каквото трябва и си държал устата затворена, щял да стане богат. Но той искал да говори. И продължи да разправя как иска да говори, защото има какво да каже и т.н., но просто не може да се реши. Не вярвал на никого.

Грантам не го насилваше. Остави го да дрънка точно колкото Крофт да си свърши работата. Накрая Гарсия щеше да изплюе камъчето. Явно много му се искаше да го направи. Обаждаше се вече трети път и почваше да свиква с новия си приятел Грантам, който я беше играл тая игра неведнъж и знаеше как да действа. Първата стъпка бе да ги накараш да се отпуснат и да ти повярват, да се отнасяш към тях с топлота и уважение, да говориш за добро и зло, за морал и пороци. После те сами проговаряха.

Снимките бяха чудесни. Не се бе спрял веднага на Крофт, който обикновено беше толкова дрогиран, че си личеше и по работата му. Но Крофт обичаше мръсотийките и беше дискретен, имаше представа от журналистика и не чакаше много-много да го молят. Беше взел дванайсет снимки и ги бе увеличил. Станаха наистина страхотни. Десен профил. Ляв профил. Анфас в телефонната кабина. Анфас, вперил поглед в камерата. Цял ръст на не повече от пет-шест метра от фотоапарата. Фасулска работа, заяви Крофт.

Гарсия нямаше още трийсет години и изглеждаше много симпатичен — типичният млад адвокат. Тъмна, къса коса. Тъмни очи. Може и да беше от латиноамерикански произход, но кожата му не бе мургава. Скъпи дрехи. Тъмносин костюм, вероятно вълнен. Никакви райета или шарки. Класическа бяла риза с разтворена яка и копринена връзка. Класически черни или виненочервени обувки, лъснати до блясък. Отсъствието на съответното куфарче беше просто озадачаващо. Но пък беше обяд и той вероятно бе излязъл набързо от службата си, за да звънне по телефона, и щеше да се върне обратно. Министерството на правосъдието беше през една пресечка оттук.

Грантам разгледа внимателно снимките, без да изпуска от поглед вратата. Старшия никога не закъсняваше. Беше тъмно и клубът все повече се пълнеше. Грантам беше единственият бял в радиус от три пресечки.

Сред десетките хиляди адвокати на държавна служба във Вашингтон бе срещал някои, които знаеха как да се обличат, но не бяха кой знае колко. И съвсем не от по-младите. Те започваха с четирийсет хиляди на година и за тях дрехите не бяха от значение. Гарсия явно държеше на дрехите, а беше твърде млад и твърде добре облечен, за да е на държавна служба.