Войлс се смили и пусна една крива усмивчица.

— Ще ви предложа една сделка. Вашият екзекутор, Коул, ми изигра кофти номер с пресата. Изядоха ме, че не сме осигурили безопасността на Розенбърг и Дженсън.

Президентът кимна важно.

— Вие ще се погрижите това разпенено биче да не ми се пречка, ще го държите настрана, а аз ще забравя за версия „Пеликан“.

— Аз сделки не правя.

Войлс се захили, но запази самообладание.

— Добре. Утре изпращам петдесет агенти в Ню Орлиънс. И още петдесет вдругиден. Ще размахваме значки по целия град и ще се постараем да привлечем колкото се може повече внимание.

Президентът скочи на крака и отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите. Войлс седеше неподвижно и чакаше.

— Добре де, добре. Договорихме се. Аз мога да държа изкъсо Флетчър Коул.

Войлс се изправи и се приближи бавно към бюрото.

— Не му вярвам и ако още един път го надуша, че се меси в разследването, договорката ни отпада и ние почваме да работим по версия „Пеликан“ с цялата сила, с която разполагаме.

Президентът вдигна ръце и се усмихна топло.

— Договорихме се.

Войлс се усмихваше и президентът се усмихваше, и в стаичката с мониторите Флетчър Коул се усмихваше на екрана. Екзекутор, разпенено биче. Чудно. Такива думи създават легендите.

Той угаси монитора и заключи вратата зад себе си. Ония щяха да си говорят още десет минути за проверките на кандидатите в съкратения списък и той щеше да ги слуша от кабинета си, където имаше звук, но не и образ. В девет часа бе насрочил заседание. С подчинените си. В десет трябваше да уволни един смотан нещастник. Освен това имаше и малко писмена работа. За повечето докладни той използваше диктофон и после даваше касетката на секретарката. Но от време на време Коул просто изпитваше необходимост да прибегне към записките фантоми. Те винаги се появяваха навсякъде из Западното крило, винаги бяха ужасно спорни и обикновено стигаха до пресата. И тъй като не се знаеше откъде идват, можеше да се намерят почти на всяко бюро. В такива случаи Коул започваше да крещи и да се нахвърля с обвинения срещу всички. Беше уволнявал хора заради тия записки. А те всички идваха от неговата пишеща машина.

Последната представляваше една страница от четири абзаца, написани на най-малката разредка и обобщаващи всичко, което знаеше за Камел и неотдавнашното му отпътуване от Вашингтон. Имаше и някои смътни предположения за връзки с Либия и палестинците. Коул просто се възхищаваше на творението си. След колко ли време щеше да се появи в „Таймс“ или „Вашингтон Поуст“? Обзалагаше се сам със себе си кой вестник пръв ще го получи.

Директорът беше в Белия дом. Оттам щеше да излети за Ню Йорк и да са върне утре. Гавин се залости пред кабинета на К. О. Луис, докато най-накрая се появи една пролука и той успя да се вмъкне вътре.

Луис се ядоса, но не го показа. Нали беше възпитан!

— Изглеждаш ми уплашен.

— Току-що загубих най-добрия си приятел.

Луис зачака за още информация.

— Казваше се Томас Калахан. Той е човекът от Тулейн, който ми донесе папката, която нарекохме досие „Пеликан“. И я подхвърляхме наоколо, и я пратихме в Белия дом, и бог знае още къде, а сега той е мъртъв. Разкъсан на парчета от бомба, поставена в колата му снощи в Ню Орлиънс. Бил е убит, Луис.

— Съжалявам.

— Тук не става дума за съжаления. Явно бомбата е била предназначена за Калахан и студентката, която е написала версията за убийствата. Казва се Дарби Шоу.

— Видях името й на папката.

— Точно така. Те ходеха и някой очевидно е очаквал, че ще са заедно в колата, когато експлодира. Но Дарби е оцеляла и тази сутрин ми звънят в пет часа, и се оказва, че е тя. Уплашена до смърт.

Луис го слушаше, но вече беше решил, че е несериозно.

— Не си сигурен, че е било бомба.

— Тя каза, че е било бомба, разбираш ли? Гръмнала е — тряааас! — и е разпердушинила всичко наоколо. Сигурен съм, че той е мъртъв.

— И мислиш, че има връзка между смъртта му и досието?

Гавин беше адвокат и нямаше опит във воденето на разпити, но не искаше да изглежда прекалено доверчив.

— Би могло. Мисля, че да. Ти не смяташ ли?

— Няма значение, Гавин. Току-що говорих по телефона с директора. Снемаме „Пеликана“ от дневния ред. Не съм сигурен, че изобщо някога е бил включван, но повече време за него няма да се отделя.

— Но моят приятел е бил убит. От бомба в колата му.

— Съжалявам. Убеден съм, че местните власти разследват случая.

— Чуй ме, моля те за услуга.

— Чуй ме и ти, Гавин. Услуги не правя. Достатъчно сапунени мехури гоним и без тоя. И щом директорът казва стоп, значи стоп. Ти, разбира се, имаш пълното право да говориш с него. Макар че не те съветвам.

— Може би не се изразявам добре. Мислех си, че ще ме изслушаш и поне ще се престориш, че те интересува.

— Изглеждаш зле, Гавин — излезе иззад бюрото Луис. — Вземи си един ден почивка.

— Няма. Отивам си в стаята, ще почакам един час и после ще се върна да почнем отначало. Може ли да опитаме пак след един час?

— Не. Войлс беше пределно ясен.

— Също и момичето. Той е убит и сега тя се крие някъде из Ню Орлиънс, треперейки от сянката си, и ни моли за помощ, а ние сме твърде заети.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Аз съм виновен. Трябваше да изхвърля онова дяволско нещо в кофата за боклук.

— То свърши работа, Гавин. И то много добра. — Луис постави ръка на рамото му, сякаш времето бе изтекло и той е уморен от безсмислени дрънканици.

Гавин се дръпна рязко настрани и се отправи към вратата.

— Да, нали? Даде ви нещо да си поиграете. Трябваше да го изгоря.

— Прекалено е ценно, за да се изгаря, Гавин.

— Няма да се откажа. Ще се върна след един час и почваме пак отначало. Този път не тръгна както трябва. — Верхик тръшна вратата зад себе си.

Тя влезе в магазина на „Рубинщайн Брадърс“ откъм Канал стрийт и изчезна между закачалките с мъжки ризи. Никой не влезе след нея. Бързо грабна някаква полувоенна шуба, най-малкия мъжки номер, чифт авиаторски очила и английска шапка за голф, също най-малкия размер. Ставаше й точно. Плати за всичко с кредитна карта. И докато продавачът я проверяваше, тя свали етикета с цената и навлече якето. Беше широко, като дрехите, които носеше на лекции. Напъха косата си под яката, в която беше скрита качулка. Продавачът я наблюдаваше дискретно. Тя излезе откъм Магазин стрийт и се загуби в тълпата.

Обратно на Канал стрийт. Пълен автобус туристи нахълтаха в „Шератон“ и тя се присъедини към тях. Отиде до стената с телефоните, намери номера и се обади на мисис Чен, съседката в апартамента до нейния. Дали е чула нещо? Или пък видяла някого? Много рано на вратата се почукало. Било още тъмно и тя се събудила. Не видяла никого, само чула да се чука. Колата й е още долу на улицата. Да не е станало нещо? Не, всичко е окей. Благодарности.

Тя се загледа в туристите, после набра номера, който й беше дал Гавин Верхик. Да се използва вътрешен номер означаваше да се скара само малко с чиновниците отсреща и след три минути спорове, в които тя отказваше да даде името си и повтаряше само неговото, я свързаха с Гавин.

— Къде си? — запита той.

— Нека да ти обясня нещо. За момента няма да кажа нито на теб, нито на който и да било другиго къде съм. Така че не ме питай.

— Добре. Както изглежда, ти ще командваш парада.

— Благодаря. Какво каза мистър Войлс?

— Мистър Войлс беше в Белия дом и не можах да го видя. Ще се помъча да поговоря с него по-късно. Днес.

— Слаба работа, Гавин. Четири часа си в службата и нищо не си направил. Очаквах повече от теб.

— Имай търпение, Дарби.

— Търпението значи смърт за мене, Гавин. Те са по петите ми, нали?

— Не знам.

— Какво щеше да направиш ти, ако разбереш, че е трябвало да си мъртъв, а хората, които се опитват да те убият, са ликвидирали преди теб двама съдии от Върховния съд и с бомба са разкъсали на парченца един обикновен професор по право, и разполагат с милиарди долари, и явно нямат нищо против да ги използват, за да убиват когото си поискат? Какво щеше да направиш ти, Гавин?