Матис се обърна бавно и погледна Бар. Очите му бяха тъмни и зачервени. Никак не приличаше на снимката с вицепрезидента, но тя беше правена преди седем години. Бе остарял с двайсет години за това време.

— За всичко това сте виновни вие, вашингтонски шутове — повиши глас той.

Бар не смееше да го погледне.

— Истина ли е, мистър Матис? Това е, което искам да науча.

Една врата се отвори безшумно зад гърба на Бар. Лари, който беше по чорапи и внимаваше да не настъпи кърпите, направи две крачки и спря. Матис тръгна по хавлиената пътека към една стъклена врата и я отвори. Надникна през нея и каза тихо:

— Разбира се, че е истина. — Излезе навън и бавно затвори след себе си.

Бар проследи с поглед как този безумец се затътри към пясъчните дюни.

Ами сега, помисли си той. Може би Емил щеше да дойде да го вземе. Може би.

Лари приближи още малко с въже в ръка и Бар нито чу, нито усети нещо, докато не стана твърде късно. Матис не желаеше да се пролива кръв в неговия павилион, така че Лари просто строши врата му с един удар и стегна примката докрай.

Планът изискваше от нея да бъде в този асансьор точно в този момент, но тя смяташе, че са се случили твърде много неочаквани събития, които да променят малко плана. Ала той не мислеше така. Дълго спориха за асансьора и ето я накрая в него. Той имаше право: това бе най-краткият път до Къртис Морган. И тя имаше право: този път до Къртис Морган бе много опасен. Но и другите пътища можеха да бъдат също толкова рисковани. Цялата игра изглеждаше смъртоносна.

Беше сложила единствената си рокля и единствените си обувки на токчета. Грей каза, че изглеждала прекрасно, а така и трябваше да бъде. Асансьорът спря на деветия етаж и когато излезе, изведнъж почувства силна болка в стомаха си, от която дъхът й секна. Рецепцията беше в дъното на фоайе, застлано с плюш. Името „УАЙТ И БЛАЗЕВИЧ“, изписано с месингови букви, покриваше цялата стена зад гърба на секретарката. Коленете на Дарби бяха отмалели, но тя тръгна към момичето, което я посрещна с дежурна усмивка. Беше пет без десет.

— С какво мога да ви услужа? — попита тя. Табелката на ревера й известяваше, че се казва Пеги Йънг.

— Аз имам — успя да проговори Дарби, след като се закашля — среща с Къртис Морган в пет часа. Казвам се Дороти Блайт.

Момичето я погледна изумено. Толкова беше учудена, че облещи очи срещу Дарби, сега Дороти. Дори не можеше да проговори.

Сърцето на Дарби замря.

— Какво има?

— О, нищо. Изчакайте за момент, ако обичате. — Пеги Йънг се изправи бързо и тичешком изчезна.

Защо хукна? Сърцето й задумка като барабан. Бягай! Опита се да успокои дъх, но се задавяше. Краката й сякаш бяха от пластилин. Бягай! Озърна се, като се помъчи да изглежда безгрижна, сякаш е просто една клиентка, която чака своя адвокат. Ясно че не можеха да я застрелят тук, във фоайето на правна кантора. Той излезе пръв, последван от секретарката. Беше около петдесетгодишен, с буйна посребрена коса и смръщено лице.

— Здравейте — каза той, но сякаш по задължение. — Аз съм Джарелд Швабе, един от съдружниците. Значи казвате, че имате уговорен час при Къртис Морган.

— Да. — Дръж се. — В пет. Какъв е проблемът?

— И се казвате Дороти Блайт, така ли?

— Точно така. Да. Какво има? — В гласа й прозвуча искрено раздразнение.

— Кога уговорихте срещата? — попита той и пристъпи към нея.

— Не си спомням точно. Някъде преди две седмици. Запознах се с Къртис на едно гости в Джорджтаун. Каза ми, че е адвокат на фирми за нефт и газ, а на мене точно такъв ми трябва. Обадих се тук, в кантората ви, и си запазих час. А сега бихте ли ми казали какво става? — Изненада се, че думите излизат така лесно от пресъхналата й уста.

— Защо ви е нужен такъв адвокат?

— Не смятам, че трябва да обяснявам точно на вас — каза тя заядливо.

Вратата на асансьора се отвори и един мъж с евтин костюм побърза да приближи, за да се включи в разговора. Дарби го изгледа смръщено. Всеки миг краката й можеха да се огънат.

Швабе продължи да я напада.

— Не сме си записали за такава среща.

— Ами тогава уволнете секретарката, която ги записва. Така ли посрещате всичките си нови клиенти?

О, тя беше разгневена, но Швабе не се умилостиви.

— Не можете да се срещнете с Къртис Морган — каза той.

— И защо по-точно? — попита твърдо тя.

— Защото е мъртъв.

Коленете й омекнаха и всеки миг можеха да се огънат. Остра болка преряза стомаха й, но, мина й бързо през ума, нямаше нищо лошо, че изглежда шокирана. Та нали той в крайна сметка беше нейният нов адвокат.

— Колко жалко. Защо никой не ми се обади?

Швабе продължаваше да я гледа с подозрение.

— Както ви казах, не сме си записали името Дороти Блайт.

— Какво му се е случило? — попита тя с широко отворени очи.

— Застрелян е в гръб на улицата от неизвестни нападатели, които са го обрали.

Човекът с евтиния костюм приближи към нея.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Кой сте вие, по дяволите? — озъби му се тя.

— Той е от охраната — каза Швабе.

— Охрана на какво? — попита високо и наперено тя. — Това юридическа фирма ли е или затвор?

Съдружникът погледна човека в евтиния костюм и стана ясно, че никой от двамата не знае как да реагира в този момент. Тя беше много привлекателна, те я бяха разстроили, обяснението й изглеждаше достоверно. Поуспокоиха тон.

— Защо не си тръгнете, мис Блайт? — предложи Швабе.

— Това и смятам да направя.

Мъжът от охраната се пресегна да я отведе.

— Насам — каза той.

Тя го шляпна през ръката.

— Не ме докосвай, че още утре ще те дам под съд. Само да си ме пипнал!

Това ги стресна. Тя беше побъркана и ставаше агресивна. Но може би и те бяха попрекалили с грубостта си.

— Ще ви изпратя до долу — каза мъжът от охраната.

— Мога и сама да си ида. Просто съм учудена как изобщо имате клиенти, шутове такива. — Отстъпваше с гръб към асансьора. Лицето й беше зачервено, но не от гняв, а от страх. — Имам адвокати в четири щата, но никой не се е отнасял така с мен — изкрещя тя насреща им. Сега беше по средата на фоайето. — Миналата година платих половин милион по адвокати, а тази година се налага да платя цял милион, но не на такива кретени като вас. — Колкото повече се приближаваше към асансьора, толкова по-високо крещеше. Луда жена. Гледаха я стреснато, докато вратата на асансьора се отвори и тя изчезна.

С телефон в ръка, Грей крачеше край леглото и чакаше да повикат Смит Кийн. Дарби се беше проснала на леглото със затворени очи. Грей престана да снове напред-назад.

— Здравей, Смит. Искам бързо да ми провериш нещо.

— Къде си? — попита Кийн.

— В един хотел. Прегледай броевете ни отпреди шест-седем дни. Трябва ми некрологът на Къртис Морган.

— Кой е той?

— Гарсия.

— Гарсия ли? Какво е станало с него?

— Много ясно — не е между живите. Застрелян в гръб от неизвестни лица.

— А, сега се сещам. Миналата седмица писахме за някакъв млад адвокат, който е бил ограбен и застрелян.

— Вероятно става дума за него. Я ми провери точно. Трябва ми името на жена му и адресът, ако го имаме.

— Как го откри?

— Тя е дълга и широка. Довечера ще се опитам да поговоря с вдовицата.

— Значи Гарсия е мъртъв. Много чудно, ей богу.

— Няма нищо чудно. Момчето беше надушило нещо и те му видяха сметката.

— Ти на сигурно място ли си?

— Знам ли?

— Къде е момичето?

— При мен е.

— Ами ако наблюдават къщата на Гарсия?

Грей не се беше сетил за това.

— Ще рискуваме. Пак ще се обадя след петнайсет минути. — Остави телефона на пода и седна в старинния люлеещ се стол. На масата имаше топла бира и той отпи голяма глътка. Наблюдаваше я. Беше закрила очите си с ръка, облечена в джинси и пуловер. Роклята си бе захвърлила в ъгъла. Обувките на токчета се въргаляха насред стаята.