— Как си? — попита тихо.

— Чудесно.

Беше голяма умница, а той обичаше такива жени. Разбира се, тя беше половин адвокатка, а в правните факултети сигурно добре развиваха способността да мислиш. Отпиваше от бирата и се възхищаваше на джинсите. Любуваше се на този кратък момент, в който можеше да я разглежда спокойно, без тя да го забележи.

— Гледаш ли ме? — попита тя.

— Да.

— Сексът е последното нещо, за което бих си помислила сега.

— Ами тогава защо го споменаваш?

— Защото чувствам, че поглеждаш похотливо червените ми нокти.

— Права си.

— Имам главоболие. Направо ще ми се пръсне главата.

— Не че няма от какво. Искаш ли да ти дам нещо?

— Да. Билет за Ямайка, в едната посока.

— Можеш да заминеш довечера. Веднага ще те закарам на летището.

Тя свали ръка от очите си и разтърка слепоочията.

— Извинявай, че се разплаках.

Той допи бирата си.

— Извоюва си правото.

Когато излезе от асансьора, беше обляна в сълзи. Чакаше я като грижлив баща, само че с пистолет в джоба на сакото, пистолет, за който тя не подозираше.

— И така, какво мислиш за журналистическото разследване? — попита той.

— Предпочитам да коля свине.

— Ако ще сме честни, не всеки мой ден е толкова разнообразен. Понякога просто си седя на бюрото и навъртам стотици номера на такива бюрократи, че не ти е работа.

— Звучи страхотно. Нека утре това да правим.

Той събу обувките си и подпря крака на леглото. Тя затвори очи и тежко въздъхна. Мина време, преди да заговорят отново.

— Знаеш ли, че Луизиана е известна като щата на пеликаните? — попита тя със затворени очи.

— Не, не знаех.

— Всъщност сега не върви да я наричат така, защото кафявите пеликани буквално са били изтребени в началото на шейсетте години.

— Какво е станало с тях?

— От пестицидите. Пеликаните ядат само риба, а рибата се развъжда в речна вода, която е пълна с хлорни въглеводороди от тия пестициди. Дъждовете ги отмиват от почвата и на малки ручейчета ги изсипват в реките, които съответно изтичат в Мисисипи. Рибата, с която пеликаните в Луизиана се хранят, е пълна с отрови, които се натрупват в мастните тъкани на птиците. Те не умират веднага, но в гладни дни и лошо време пеликаните, орлите и кормораните преживяват на резервите си и се отравят от собствените си мазнини. А ако не умрат, не могат да създават поколение. Яйцата им са с толкова тънки черупки, че се трошат, докато ги мътят. Това знаеше ли го?

— Защо трябва да го знам?

— В края на шейсетте в Луизиана започнали да преселват кафяви пеликани от Южна Флорида и малко по малко броят им се увеличил. Но тези птици все още са сред много застрашените видове. Преди четирийсет години са били с хиляди, а сега кипарисовите блата, които Матис иска да унищожи, са дом на няколко десетки пеликана, и толкова.

Грей се замисли над думите й. После тя дълго мълча.

— Кой ден сме? — попита все така затворила очи.

— Понеделник.

— Вече седмица, откакто напуснах Ню Орлиънс. И две, откакто Томас и Верхик вечеряха заедно. Това, разбира се, беше фаталният момент, когато досието попадна в чужди ръце.

— Утре ще станат три от убийството на Розенбърг и Дженсън.

— Доскоро бях наивна и безгрижна студентка по право, която си гледаше уроците и въртеше прекрасна любов със своя професор. Мисля, че тези дни безвъзвратно отминаха.

Уроците и професорът може да са отминали, помисли си той.

— И какви са ти плановете?

— Никакви. Просто се опитвам да се измъкна от тази проклета бъркотия и да остана жива. Ще избягам някъде и ще се крия няколко месеца, а може би и няколко години. Имам достатъчно пари, с които да изкарам дълго време. Ако доживея момента, в който няма да се озъртам през рамо, току-виж, съм се върнала обратно.

— Към Правния факултет ли?

— Едва ли. Правото вече не ме привлича.

— Защо искаше да станеш юристка?

— От идеализъм и заради парите. Мислех, че мога да променя света и да ми заплащат добре за това.

— Но вече има толкова много прависти, дявол да го вземе. Защо всички умни студенти се тълпят в тази специалност?

— Много просто. От алчност. Искат BMW-та и солидни банкови сметки. Ако завършиш реномиран университет и си в първите десет процента на отличниците, ще получиш работа в голяма фирма и след няколко кратки години ще печелиш шестцифрени суми, които от там нататък само ще растат. Пълна гаранция. На тридесет и пет ще си съдружник и ще живееш охолно с най-малко двеста хиляди на година. Някои получават и много повече.

— А останалите деветдесет процента?

— Е, те не се нареждат така добре. За тях остават огризките.

— Повечето адвокати, които познавам, мразят работата си. Биха предпочели да вършат нещо друго.

— Но не я зарязват заради парите. И най-тъпият адвокат в малка кантора изкарва сто хиляди след десет години практика и дори да ненавижда работата си, къде другаде ще получи същите пари?

— Не понасям адвокатите.

— И сигурно смяташ, че репортерите всички ги боготворят?

Добре му напомни. Грей погледна часовника си и вдигна телефона от пода. Набра номера на Кийн. Кийн му прочете некролога и материала на „Поуст“ за нелепото убийство на млад адвокат насред улицата. Грей си водеше бележки.

— И още две неща — каза Кийн. — Фелдман е много притеснен да не ти се случи нещо. Чакаше днес да получи от теб отчет и страшно се вкисна, че не го донесе. Гледай да му се обадиш утре сутрин. Разбрано?

— Ще се помъча.

— Няма какво да се мъчиш, ами се обади, Грей. Тук е лудница.

— От „Таймс“ слухтят, нали?

— Не ме притесняват от „Таймс“ точно сега, по-скоро вие двамата сте ми грижата.

— Нищо ни няма. Много сме си добре. Имаш ли друго да казваш?

— През последните два часа един мъж на име Клийв, се обажда три пъти. Казва, че е полицай. Познаваш ли го?

— Да.

— Е, искал да говори с теб тази вечер. Спешно било.

— Ще му се обадя по-късно.

— Добре. И се пазете. Ще бъдем тук до късно, затова звъннете.

Грей затвори и прегледа бележките си. Наближаваше седем.

— Отивам да се срещна с мисис Морган. Искам ти да стоиш тук.

Тя се надигна сред възглавниците и кръстоса ръце върху коленете си.

— Предпочитам да дойда и аз.

— Ами ако къщата е под наблюдение? — попита той.

— Защо ще е под наблюдение? Той е мъртъв.

— Може би сега сме подозрителни заради загадъчната клиентка, която днес се появи да го търси. Макар да е мъртъв, привлича внимание.

Тя се замисли над думите му.

— Не. Идвам.

— Много е опасно, Дарби.

— Не ми разправяй на мен за опасностите. Оживях сред минирано поле цели дванайсет дни. Това сега е нищо.

Той я зачака да се приготви, застанал до вратата.

— Между другото, къде ще спя тая нощ?

— В хотел „Джеферсън“.

— Имаш ли им телефона?

— Ти как мислиш.

— Да, глупав въпрос.

Частният самолет с Едуин Снелър на борда се приземи на летище Нашънъл във Вашингтон в седем и няколко минути. Той с радост напусна Ню Йорк. Беше си късал там нервите шест дни поред, кръстосвайки нервно апартамента в хотел „Плаза“. Близо седмица неговите хора проверяваха хотелите, наблюдаваха летищата и обхождаха улиците, макар да знаеха много добре, че си губят времето, но заповедите си бяха заповеди. Беше им наредено да останат там, докато не открият следа, за да продължат нататък. Глупаво беше да се мъчат да намерят момичето в Манхатън, но все пак трябваше да са наблизо в случай, че тя допусне грешка и вземе да се обади по телефона или реши да тегли пари, което можеше да се проследи. В такъв случай трябваше да се действа незабавно.

Тя не направи грешка. До два и половина този следобед, когато реши да отиде в банката. Знаеха, че ще стане така, особено ако възнамерява да напусне страната и се страхува да използва кредитната си карта. В някакъв момент щяха да й потрябват пари в брой и се налагаше да телеграфира, защото банката й беше в Ню Орлиънс, а тя — някъде другаде. Един клиент на Снелър притежаваше осем процента от тази банка; не бяха кой знае колко, някакви си дванайсет милиона доларчета, но стигаха, за да му се чува думата. Малко след три се обадиха на Снелър от Фрийпорт.