— Кой ти ги каза тия работи?

— Обадиха се от Флорида преди два часа. Сигурни са, че Мънси е платил доста пари, за да бъдат ликвидирани и Тайрън, и адвокатът му. Но не могат да го докажат. Имат някакъв недоверчив и засега неизвестен информатор, който казва, че познава Мънси, и им дава по малко сведения. Той твърди, че Мънси от години се канел да ликвидира Розенбърг. Мислят, че нещо е превъртял след убийството на племенницата си.

— Колко пари има?

— Достатъчно. Милиони. Никой не знае. Много е потаен. Колегите от Флорида са убедени, че е способен да го направи.

— Дай да го проверим. Звучи интересно.

— Ще се заема с това довечера. Сигурен ли си, че искаш триста души да работят по делото?

— Да, а може би и четиристотин. Трябва да го разнищим тоя случай, преди пресата да ни изяде живи.

— Няма да е лесно. С изключение на куршумите и въжето, тия хубавци не са оставили нищо.

— Знам — издуха дима през прозореца Войлс. — Почти съвършено изпипано.

Председателят на Върховния съд се беше отпуснал зад бюрото с измъчен вид. Връзката му бе небрежно разхлабена. Трима негови колеги и поне шестима помощници, пръснати на групички из просторния кабинет, си говореха приглушено. Шокът и умората им бяха очевидни. Най-зле изглеждаше Джейсън Клайн, старши помощникът на Розенбърг. Той седеше на малко канапе и се взираше с празен поглед в пода, докато съдията Арчибалд Манинг, сега вече доайен на Върховния съд, говореше за протоколни изисквания и видове погребения. Майката на Дженсън искаше малка семейна служба в епископалната църква в Провидънс в петък. Синът на Розенбърг, също адвокат, беше връчил на Ръниън списък с инструкции, които баща му бе приготвил след втория си удар. В тях той изискваше да бъде кремиран след неофициална церемония, а прахът му да бъде разпръснат над резервата на сиуксите в Южна Дакота. Макар че Розенбърг беше евреин, отдавна бе напуснал лоното на религията и твърдеше, че е агностик. Искаше да бъде погребан при индианците. Ръниън си помисли, че това е напълно подходящо, но не го каза на глас. В голямата стая пред кабинета шестима агенти на ФБР пиеха кафе и си шепнеха нервно. През деня бяха пристигнали нови заплахи, няколко дори дойдоха само часове след обръщението на президента рано сутринта. Сега вече беше тъмно, почти стана време да изпратят останалите съдии до домовете им. Към всеки бяха прикрепени по четирима души.

Съдията Андрю Макдауъл, който на шейсет и една години се оказа най-младият член на Върховния съд, стоеше до прозореца, пушеше лула и се взираше в колите долу по улицата. Ако Дженсън имаше някакъв приятел сред колегите си, то това беше Макдауъл. Флетчър Коул бе съобщил на Ръниън, че президентът не само ще отиде на погребението на Дженсън, но иска да произнесе надгробно слово. Никой от присъстващите във вътрешния кабинет не желаеше президентът да говори. Председателят бе помолил Макдауъл да подготви няколко думи. Плах и свит, Макдауъл мразеше да ораторства пред много хора и сега само нервно дърпаше папийонката си, мъчейки се да си представи приятеля си на балкона, със стегнато въже около шията. Беше прекалено ужасно дори да си го помислиш. Член на Върховния съд, един от уважаваните колеги, един от деветте, да се крие на такова място, за да гледа гнусни филми, и след това да бъде разкрит по такъв зловещ начин. Каква трагедия! И колко неудобно! Представи си себе си, застанал пред събралите се близки в църквата, вперил поглед в майката и семейството на Дженсън с ясното усещане, че всеки си мисли за кино „Монтроуз“. Ти знаеше ли, че е педи? — щяха да се питат хората шепнешком. Макдауъл например не знаеше, нито подозираше такова нещо. Нито пък искаше да говори на погребението.

Съдията Бен Търоу, шейсет и осем годишен, не се вълнуваше толкова от това как ще бъдат погребани мъртвите, колкото как да бъдат заловени убийците. Бе работил дълги години като федерален прокурор в Минесота и имаше своя теория, според която заподозрените се разделяха на две групи: хора, тласкани от омраза и отмъщение, и други, които целят да променят бъдещи решения. Бе наредил на помощниците си да започнат свое разследване.

Търоу крачеше из стаята.

— Разполагаме с двайсет и седем помощници и седем съдии — оповести той високо, без да се обръща конкретно към някого. — Очевидно е, че няма да свършим кой знае каква работа следващите няколко седмици и всички спорни решения трябва да изчакат, докато се попълни съставът. Това може да отнеме месеци. Предлагам да възложим на своите помощници да започнат наше разследване и да се опитаме да открием убийците.

— Ние не сме полицията — търпеливо отбеляза Манинг.

— Не може ли поне да изчакаме да минат погребенията, преди да започнем да си играем на детективи? — обади се Макдауъл, все така с лице към прозореца.

Търоу не им обърна внимание. Както обикновено.

— Аз ще ръководя разследването. Дайте ми помощниците си за две седмици и съм уверен, че ще можем да представим един солиден списък заподозрени.

— ФБР си гледа добре работата, Бен — намеси се председателят. — И не са ни молили за помощ.

— Предпочитам да не обсъждаме работата на ФБР — заяви Търоу. — Можем да се мотаем най-безцелно цели две седмици и да обявим официален траур или да се захванем сериозно с нещата и да открием ония копелета.

— Откъде си толкова сигурен, че ще можеш да ги хванеш? — попита Манинг.

— Не съм сигурен, но мисля, че си струва да опитаме. Нашите колеги са били убити заради определена причина и тази причина е пряко свързана с конкретно дело или спор, които са вече решени или предстоят да се решат от този съд. Ако е отмъщение, тогава задачата ни е почти непосилна. По дяволите, всички ни мразят по една или друга причина. Но ако не е въпрос на лично отмъщение или омраза, тогава може би някой иска по̀ друг състав на Върховния съд за случай, който ще се разглежда в бъдеще. Точно това е интересното. Кой би убил Ейб и Глен заради позицията им при гласуване по дадено дело тази година, догодина или пък след пет години? Искам помощниците да преровят всички предстоящи дела в единайсетте съдебни окръга.

— Хайде стига, Бен — поклати глава съдията Макдауъл. — Това означава над пет хиляди дела и само незначителна част от тях ще се озоват най-накрая при нас. Все едно да гониш вятъра.

Съдията Манинг също не беше кой знае колко впечатлен.

— Слушайте бе, хора. Работил съм с Ейб Розенбърг трийсет и една години и често ми е минавало през ума да го застрелям със собствените си ръце. Но го обичах като брат. Либералните му идеи се приемаха през шейсетте и седемдесетте години, но остаряха през осемдесетте, а сега, през деветдесетте, се посрещат с неприязън. Той стана символ на всичко онова, което не е наред в тая страна. Мисля, че го е убила някоя от ония крайнодесни групировки, чийто единствен мотив е омразата, та можем да си разследваме, докато адът замръзне, и пак няма да намерим нищо. Това е отмъщение. Чисто и просто отмъщение.

— Ами Глен? — запита Търоу.

— Нашият приятел явно е имал някои странни наклонности. Сигурно се е разчуло и е попаднал под прицела на някоя подобна групичка. Те мразят хомосексуалистите, Бен.

Бен Търоу продължаваше да крачи напред-назад, без да обръща внимание на думите на колегите си.

— Те ни мразят, всички нас, и ако са убили от омраза, ченгетата ще ги пипнат. Вероятно. Но ако са убили, за да манипулират Върховния съд? Ако някоя групировка използва този момент, с всичкото това насилие и вълнения, за да елиминира двама от нас и така да прекрои съда? Струва ми се напълно възможно.

Председателят се изкашля.

— А на мен ми се струва, че не бива да правим нищо, докато починалите не бъдат погребани или прахът им разпръснат. Не казвам не, Бен, само изчакай няколко дни. Нека поулегнат нещата. Ние сме още в нещо като шок.

Търоу се извини и излезе от стаята. Охраната му тръгна след него по коридора.

Съдията Манинг се изправи с помощта на бастуна си и се обърна към председателя.