Флетчър Коул излезе от асансьора и кимна на мъжа от охраната, който наклони глава, без иначе да се помръдне. Бяха стари познати. Той си проправи път през лабиринта от мръсни канцеларийки към стаята на Бар. Коул се гордееше, че пред себе си поне е честен, и честно си признаваше, че единственият човек във Вашингтон, от когото изпитва някакъв страх, е Матю Бар. Понякога се боеше от него, понякога не, но винаги му се възхищаваше.

Бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бивш шпионин, Бар имаше две присъди за търговия с наркотици, от които бе спечелил милиони, и бе заровил някъде парите. Лично Коул бе назначил Бар за шеф на Отряда, който официално не съществуваше. Годишният му бюджет беше четири милиона, изсипвани в брой от някакви съмнителни фондове, а Бар командваше малка група от отлично обучени главорези, които без много шум вършеха цялата работа.

Вратата му беше винаги заключена. Той отвори и Коул влезе. Както обикновено, срещата щеше да е кратка.

— Чакай да отгатна сам — започна Бар направо. — Искаш да открия откъде е изтекла информацията.

— В известен смисъл, да. Искам да следиш тоя репортер, Грантам де, двайсет и четири часа в денонощието и да разбереш с кого се среща. Докопва невероятни неща и се боя, че излизат от нас.

— От вас тече като от сито.

— Е, имаме си и ние проблеми, но историята с Камел беше подхвърлена. Сам им я поднесох.

— Така си и мислех — усмихна се при тези думи Бар. — Изглеждаше прекалено добре подредена.

— Срещал ли си се някога лично с Камел?

— Не. Преди десет години бяхме сигурни, че е мъртъв. И на него така му харесва. Не е самовлюбен и не държи на лицето си, така че никога няма да го хванат. Може да преживее в картонен бордей в Сао Паоло цели шест месеца, да яде корени и плъхове, после да отлети за Рим да убие някой дипломат и да изчезне в Сингапур за няколко месеца. Без изобщо да се интересува какво пишат вестниците за него.

— На колко е години?

— Защо питаш?

— Възхитен съм от него. Струва ми се, че знам кой го е наел да убие Розенбърг и Дженсън.

— О, така ли? Би ли споделил тая клюка със стария си приятел?

— Не. Още не.

— Той е между четирийсет и четирийсет и пет, значи не е толкова стар. Но е бил на петнайсет години, когато е убил един ливански генерал. Така че има дълга кариера. Носят се всякакви легенди. Може да убива еднакво резултатно и с двете си ръце, с двата крака, с ключ за кола, с молив, с каквото му попадне. Отличен стрелец, борави с най-невъобразими видове оръжия. Говори дванайсет езика. Чувал си го всичко това, нали така?

— Да, но е много забавно.

— Добре. Смятат го за най-изкусния и скъпоплатен убиец в света. В началото е бил просто един обикновен терорист, но после се оказал прекалено талантлив да хвърля само бомби. И станал наемен убиец. Сега е поостарял и убива за пари.

— За колко пари?

— Уместен въпрос. По всяка вероятност е в категорията между десет и двайсет милиона за удар и не знам да има равен. Според някои с него могат да се мерят само две-три терористични групи. Чакай да отгатна какво искаш — да открия Камел и да ти го доведа жив.

— Остави Камел на мира. В известен смисъл ми харесва работата, която свърши тука.

— Много го бива.

— Искам да проследиш Грей Грантам и да разбереш с кого се среща.

— Някакви предложения?

— Няколко. Един черен портиер на име Милтън Харди. Работи в Западното крило. — Коул хвърли един плик на бюрото. — Отдавна е при нас, изглежда полусляп, но ми се струва, че вижда и чува прекалено много. Следете го седмица-две. Всички му викат Старшия. Решил съм да го разкарам.

— Страхотно бе, Коул. Харчим луди пари да следим слепи негри.

— Прави каквото ти казвам. Дръж го под око три седмици. — Коул се изправи и се запъти към вратата.

— Значи знаеш кой е наел убиеца — рече Бар.

— Напредваме.

— Отрядът е изцяло на разположение, готов да помогне по всякакъв начин.

— Не се и съмнявам.

Мисис Чен, собственичката на апартамента, от петнайсет години даваше половината етаж на студентки по право. Подбираше си наемателките, но после се държеше на разстояние и не им досаждаше. Прави каквото искаш, стига да не пречиш на другите — това беше мотото й в живота. Квартирата се намираше на шест пресечки от университета.

Беше вече тъмно, когато на вратата се позвъни. Мисис Чен отвори и видя пред себе си хубавичко момиче с къса тъмна коса, което се усмихваше притеснено и нервно. Много нервно.

Мисис Чен я изгледа смразяващо и малката накрая се осмели да заговори.

— Аз съм Алис Старк, приятелка на Дарби. Може ли да вляза? — Тя хвърли един поглед през рамо. Улицата бе тиха и безлюдна.

Мисис Чен живееше сама и винаги затваряше плътно прозорци и врати, но момичето беше хубаво и се усмихваше така невинно, а щом казваше, че е приятелка на Дарби, значи можеше да й се вярва. Тя отвори вратата и Алис влезе.

— Нещо е станало — заяви мисис Чен.

— Да. Дарби е в беда, но сега не можем да говорим за това. Тя обади ли се днес следобед?

— Да. Каза, че една млада жена ще дойде да потърси нещо в квартирата й.

Алис пое дълбоко въздух и се помъчи да изглежда спокойна.

— Ще надникна само за минутка. Тя каза, че имало някаква вътрешна врата. Предпочитам да не използвам нейния вход, ако може да мина оттук. — Мисис Чен се намръщи и в погледа й се изписа едно голямо защо, но не каза нищо.

— Влизал ли е някой вътре през последните два дни? — попита Алис и тръгна след мисис Чен по тесния коридор.

— Не съм видяла никого. Вчера, още призори, се почука, но не погледнах кой е. — Тя премести една маса, зад която имаше врата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.

Алис пристъпи в другата част на апартамента.

— Дарби поръча да вляза сама, нали разбирате?

Мисис Чен също искаше да надникне вътре, но просто кимна, дръпна се назад и излезе, затваряйки вратата. В малкото антре изведнъж стана тъмно. Вляво беше кабинетът и ключът за лампата, която не биваше да се пали. Алис замръзна в мрака. Апартаментът беше тъмен и задушен. Миришеше на неизхвърлен боклук. Знаеше, че ще е сама, но, за бога, нали е само една второкурсничка по право, а не някой печен частен детектив.

Стегни се! Тя зарови из голямата си чанта и измъкна миниатюрно колкото писалка фенерче. Носеше три такива. За всеки случай. Какъв случай? Не знаеше. Дарби я бе предупредила изрично. Никакви светлини. Може би те наблюдават квартирата.

Кои, по дяволите, са те, искаше да знае Алис. Самата Дарби не знаела, каза, че ще й обясни по-късно, но първо трябвало да се провери квартирата.

Алис бе идвала тук поне десетина пъти през последната година, но тогава влизаше през входната врата, лампите светеха, беше приятно и удобно жилище. Беше влизала във всички стаи и реши, че ще се оправи в тъмното. Но сега увереността й изчезна. Стопи се. Обзе я страх и тя затрепери.

Стегни се! Сама си. Могат ли да се разположат тук при такава любопитна съседка! И да са идвали, било е съвсем за малко.

Алис се взря във фенерчето и установи, че то все пак работи. Светлината му не бе по-силна от догаряща кибритена клечка. Насочи го към пода, където се появи бледожълто кръгче колкото портокал. Кръгчето се тресеше.

Тя тръгна на пръсти към кабинета. Дарби каза, че на поличката с книги до телевизора имало нощна лампа, която винаги оставяла да свети. Така и стаята, и кухнята не били съвсем тъмни през нощта. Или Дарби се заблуждаваше, или крушката бе изгоряла, или някой я бе развинтил, защото сега навсякъде бе тъмно като в рог.

Алис стъпи на килима в средата на стаята и предпазливо се насочи към кухнята. Там, на масата, трябваше да има компютър. Тя се блъсна в малката масичка и фенерчето изгасна. Разтърси го. Нищо. Извади второто от чантата.

В кухнята дъхът на застояло бе по-силен. Компютърът беше на масата заедно с куп празни папки и учебници с казуси. Тя насочи към него едва мъждукащото фенерче. Копчето за включване беше отпред. Натисна го и екранът бавно избистри цвета си. Струящата от него зеленикава светлина озаряваше масата, но едва ли можеше да стигне до прозорците на другата стая.