Алис седна и затрака по клавиатурата. Влезе в менюто, после в поддиректорията и извика файловете. Списъкът им изпълни целия екран. Взря се в него. Трябваше да има около четирийсет файла, но тук не виждаше повече от десетина. По-голямата част от запаметеното в диска бе изчезнало. Тя включи лазерния принтер и след секунди имената на файловете от тази директория се изписаха на хартия. Откъсна листа и го пъхна в чантата си.

Алис се изправи и освети с фенерчето неразборията около компютъра. Дарби беше казала, че има около двайсет дискети. Всичките бяха изчезнали. Нямаше нито една. Справочниците по конституционно право и граждански процес бяха толкова скучни, че никой не би пожелал да ги вземе. Червените папки бяха подредени грижливо една до друга. Всичките празни.

Чиста, добре свършена работа. Той или те бяха прекарали тук няколко часа да си запишат файловете и след това да ги изтрият от диска, после си бяха тръгнали с най-много едно куфарче или чанта.

Алис отде в стаята и погледна през прозореца. Червената кола на Дарби — „Акорд“ — беше още там, на метър и половина от къщата. Изглеждаше непокътната.

Тя завинти крушката на нощната лампа до телевизора и бързо щракна ключа. Светеше. После бързо я развинти, както я беше оставил той. Или те.

Очите й бяха привикнали с тъмнината и сега ясно различаваше очертанията на врати и мебели. Изключи компютъра и се насочи към антрето.

Мисис Чен я чакаше там, където я беше оставила.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, да — отвърна Алис. — Вие просто дръжте под око вратата. Ще ви се обадя след ден-два да ви попитам дали не е идвал някой. И моля ви, не казвайте на никого, че съм била тук.

Мисис Чен кимна със сериозен вид и премести масата пред вратата.

— Ами колата й?

— Добре си е там. Само й хвърляйте по един поглед.

— А тя как е?

Бяха почти на прага.

— Ще се оправи. Мисля, че ще се върне след няколко дни. Благодаря ви, мисис Чен.

Мисис Чен затвори вратата, заключи я и се спусна към малкото прозорче. Момичето тръгна по тротоара и изчезна в мрака.

Алис бе паркирала на три преки от къщата.

Петък вечер във Френския квартал. Утре на големия стадион играеше отборът на Тулейн, а в неделя — Светиите, и запалянковците бяха надошли с хиляди. Паркираха навсякъде, задръстваха улиците, движеха се на шумни тълпи, пиеха от картонени чаши и пълнеха баровете, вдигайки страхотен шум. Просто се забавляваха. Към девет часа центърът бе отцепен с прегради.

Алис паркира на Пойдрас стрийт — доста по-далеч от мястото, където обичайно спираше, и закъсня с цял час, докато стигне до претъпканото заведение за морски деликатеси на Сейнт Питър, в самото сърце на Френския квартал. Свободни маси нямаше, а правостоящите край бара бяха в три редици. Тя се насочи към ъгъла, където имаше автомат за цигари, и огледа присъстващите. Повечето бяха ученици, дошли в града за мача.

Един келнер се запъти към нея.

— Да не търсите едно момиче? — запита той.

— Ами да — поколеба се за миг тя.

— Зад ъгъла, първата стая вдясно. Има няколко масички — посочи зад бара той. — Струва ми се, че вашата приятелка е там.

Дарби седеше в миниатюрното сепаре, нахлупила шапка, с очила. Пред нея имаше бутилка бира.

— Радвам се да те видя — стисна ръката й Алис, огледа прическата й и се разсмя.

Дарби свали очилата. Очите й бяха зачервени и уморени.

— Не знаех на кого другиго да се обадя.

Алис я слушаше с безизразно лице, без да може да свали поглед от косата й. Въобще не й идваше наум какво подходящо за случая да каже.

— Кой ти направи косата?

— Страшна прическа, нали? Малко пънкарска пада, но те май се връщат на мода. Сто на сто ще впечатли всички, като тръгна да си търся работа.

— Защо, Дарби?

— Някой се опита да ме убие, Алис. Името ми е в списъка на едни много гадни хора. Струва ми се, че ме следят.

— Да те убият? Да те убият ли каза? Че кой би искал да те убива, Дарби?

— Не знам точно. Какво стана в квартирата?

Алис спря да се блещи на променената си приятелка и й подаде разпечатката на директорията. Дарби я прочете внимателно. Истина беше. Не сън или грешка. Бомбата бе поставена в колата, за която бе предназначена. Рупърт и оня каубой я бяха спипали. Онова лице търсеше нея. Бяха влезли в жилището й и бяха изтрили от паметта на компютъра онова, което са искали да изтрият. Сега я дебнеха.

— А дискетите?

— Няма ги. Нито една. Папките на масата бяха подредени най-грижливо и са съвсем празни. Всичко останало изглежда напълно в ред. Развъртели са крушката на нощната лампа, така че навсякъде е пълна тъмница. Проверих я. Работи си. Много умело пипат, да знаеш.

— Какво казва мисис Чен?

— Нищо не е видяла.

Дарби набута разпечатката в джоба си.

— Слушай, Алис, изведнъж взе да ме хваща страх. Не бива да те виждат с мен. Може би не трябваше да се срещаме.

— Кои са тия хора?

— Не знам. Убиха Томас и се опитаха и мен да убият. Тогава извадих късмет, но сега са по петите ми.

— А защо, Дарби?

— Не ти трябва да знаеш и аз няма да ти кажа. Колкото повече знаеш, толкова по-голяма става опасността и за теб. Повярвай ми, Алис. Не бива да ти доверявам какво съм открила.

— Ама аз на никого няма да кажа, кълна се.

— А ако те принудят да говориш?

Алис хвърли един разсеян поглед наоколо, сякаш всичко си беше съвсем наред, после впи очи в приятелката си. Сближиха се още в първи курс, когато всеки си избираше кръга от приятели. Учеха заедно часове наред, разменяха си записки, потяха се заедно на изпити, явяваха се като един екип на упражненията по съдебна практика, клюкарстваха за мъже. Алис бе единствената студентка, която знаеше за Дарби и Калахан.

— Искам да ти помогна, Дарби. Не ме е страх.

Дарби бавно завъртя бутилката пред себе си. Не беше я докоснала.

— Умирам от страх, Алис. Бях там, когато той умря. Земята се разтресе. Бомбата го разкъса на парчета. А се е очаквало аз да седя до него. Тази бомба беше за мене.

— Тогава иди в полицията.

— Рано е още. Може би по-късно. Томас отиде във ФБР и два дни след това някой реши да убие и двама ни.

— Значи теб те гони ФБР?

— Едва ли. Струва ми се, че те просто са се разприказвали, а някой е слушал много внимателно. И е чул каквото не трябва.

— За какво са се разприказвали? Хайде, Дарби! Та това съм аз, най-добрата ти приятелка. Престани да се правиш на интересна, казвай.

Дарби надигна бутилката. За първи път. Избягваше погледа на Алис и заби очи в масата.

— Моля те, Алис. Остави ме да изчакам. Няма смисъл да ти казвам нещо, което може да те убие. — Настъпи дълга пауза. — Ако искаш да ми помогнеш, иди утре на погребението. Наблюдавай внимателно. Всичко. Пусни слуха, че съм ти се обадила от Денвър — отишла съм там при някаква леля, чието име не си запомнила — и че ще пропусна тоя семестър, но ще се върна напролет. Постарай се мълвата да тръгне сред колегите. Убедена съм, че някой ще слухти най-усилено.

— Добре. Във вестника се казва, че на местопроизшествието е била забелязана бяла жена, сякаш е заподозряна или нещо подобно.

— Нещо подобно. Аз бях тази жена и трябваше да съм една от жертвите. Прочетох вестника едва ли не под лупа. Ченгетата нямат никакви улики.

— Добре, Дарби. Ти си по-умна от мен. По-умна си от всички, които съм срещала. Какво ще правим сега?

— Първо, излез през задния вход. В края на коридора, до тоалетните, има боядисана в бяло врата. Минаваш през склада, после през кухнята и оттам се измъкваш навън. Не спирай. Алеята води до Роял. Вземи такси и иди с него до колата си. И внимавай да не би да те следят.

— Ти сериозно ли говориш?

— Погледни ми косата, Алис. Щях ли да се обезобразя така, ако си играех разни игрички?

— Добре де, добре. И после какво?

— Иди утре на погребението и пусни слуха, а аз ще ти се обадя след два дни.