Значи работеше в някоя частна фирма от три-четири години и изкарваше поне осемдесет бона годишно. Страхотно. Това свеждаше проблема за откриването му до около петдесетина хиляди юристи, чийто брой несъмнено нарастваше всяка минута.

Вратата се отвори и вътре влезе някакъв полицай. През кълбата дим и пушек се виждаше, че е Клийв. Заведението си беше съвсем почтено, без хазарт и проститутки, та появата му не разтревожи никого. Той седна срещу Грантам в сепарето.

— Ти ли избра това място? — запита Грей.

— Да. Харесва ли ти?

— Хайде да го кажем другояче. Опитваме се да не привличаме много-много внимание, нали така? Дошъл съм да измъкна някоя тайна от един служител в Белия дом. Сериозна работа, както знаеш. Кажи сега, Клийв, не привличам ли твърде много внимание с тая моя бяла кожа, а?

— Не искам да те разочаровам, Грантам, но ти не си чак толкова известен, колкото си мислиш. Виждаш ли ония приятелчета там? — Те обърнаха глави към бара, където се бяха наредили десетина строителни работници. — Ще ти дам цялата си заплата, ако някой от тях е чел някога „Вашингтон Поуст“ или е чувал за Грей Грантам, или пък въобще му пука какво става в Белия дом.

— Добре де, добре. Къде е Старшия?

— Не се чувства добре. Трябва да ти предам нещо от него.

Нямаше да стане. Можеше да използва Старшия като анонимен източник, но не и сина му, нито пък някой, с когото Старшия е говорил.

— Какво му е?

— Старост. Не искаше да излиза днес, но каза, че е спешно.

Грантам замълча.

— В колата имам един плик, дето отвсякъде е залепен здравата. Старшия хич не се церемони, като ми го даваше, и ми нареди да не го отварям. Просто го занеси на мистър Грантам, вика. Мисля, че е важно.

— Да вървим.

Те си пробиха път през тълпата и излязоха навън. Патрулната кола бе спряла до тротоара. На забранено. Клийв отвори дясната врата и измъкна плика от жабката.

— Взел го е от Западното крило.

Грантам го пъхна в джоба си. Старшия не беше от хората, дето ще вземат да свиват разни работи, и откакто се познаваха, никога не му бе давал някакъв документ.

— Благодаря, Клийв.

— Не искаше да ми каже какво има вътре. Рече, че трябва да изчакам да го прочета във вестника.

— Предай на Старшия, че го обичам.

— А, тая работа сигурно много ще го зарадва.

Патрулната кола потегли, а Грантам се отправи бързешком към волвото си, което вонеше на марихуана. Той заключи вратата отвътре, запали лампичката на тавана и разкъса плика. Беше явно някаква докладна записка за служебно ползване, в която се говореше за един убиец на име Камел.

Той летеше през града. Измъкна се от Брайтуд, пое по Шестнайсета улица и се отправи на юг, към центъра на Вашингтон. Беше почти седем и половина и ако успееше да приготви материала за около час, щеше да успее за „Лейт Сити“, най-голямото сред половин дузината издания, които започваха да излизат от печатницата в десет и трийсет. Слава богу, че си беше позволил този баровски телефон в колата. А му беше толкова неудобно, когато го купуваше. Обади се на Смит Кийн, заместник-завеждащия на вътрешните новини, който още се намираше в репортерската зала на петия етаж. Обади се и на един приятел в международния отдел и го помоли да приготви всичко, което имат за Камел.

Нещо в справката му се струваше подозрително. Цялата работа беше твърде сериозна, за да се излага в писмена форма, после да се подхвърля из офисите, като че ли е поредната разработка за кафето или за бутилираната сода, или пък нареждане за отпуските. Някой, най-вероятно Флетчър Коул, искаше светът да узнае, че Камел е смятан за вероятния извършител и че на всичкото отгоре той е арабин, тясно свързан с Либия, Иран и Ирак — все страни, ръководени от необуздани идиоти, които мразят Америка. Някой в оня Бял дом на глупците искаше това да се появи на първа страница.

Но историята наистина беше страхотна и заслужаваше да излезе на първа страница. Двамата със Смит Кийн бяха готови до девет часа. Намериха две стари снимки на човека, за когото се предполагаше, че е Камел. Толкова не си приличаха, че сякаш бяха на различни хора. Кийн предложи да пуснат и двете. Разполагаха с твърде оскъдна информация за Камел. Много слухове и легенди, но малко факти. Грантам спомена папата, британския дипломат, немския банкер и засадата на израелските войници. А сега според поверителен източник в Белия дом, един напълно достоверен и надежден източник, Камел бе заподозрян в убийството на съдиите Розенбърг и Дженсън.

Двайсет и четири часа, след като се бе озовала на улицата, бе още жива. Ако изкараше до сутринта, можеше да започне новия ден с нова идея какво да направи и къде да отиде. Сега беше твърде уморена. Намираше се в една стая на петнайсетия етаж на хотел „Мариот“, вратата беше заключена, лампите запалени, а на леглото имаше голям флакон с нервнопаралитичен газ. Гъстата тъмночервена коса беше в една хартиена торба в гардероба. Беше тригодишна, когато за последен път се подстрига сама — тогава майка й я наби с отрязаната опашка.

Бори се два мъчителни часа, докато отреже косата си с тъпите ножици и горе-долу я оформи. Щеше да я крие под разни шапки бог знае докога. Трябваха й още два часа да я боядиса черна. Можеше да я изруси, но това щеше да е прекалено лесно и разгадаемо решение. Тя приемаше, че си има работа с професионалисти, и поради някаква необяснима причина в магазина реши, че те очакват да се направи руса. Какво значение имаше, по дяволите! Боята се продаваше в шишенца и ако утре се събудеше с някой невероятен цвят, можеше да се изруси. Стратегията на хамелеона. Всеки ден променяй цвета си, докато не ги направиш луди. Фирмата „Клерол“ предлага поне осемдесет и пет цвята в различни нюанси.

Уморена беше до смърт, но се страхуваше да заспи. Не беше виждала оня приятел от „Шератон“ цял ден, но колкото повече обикаляше из града, толкова повече лицата наоколо започваха да си приличат. Тя знаеше, че той е там някъде, навън. И не беше сам. Щом успяха да убият Розенбърг и Дженсън и да пречукат Томас Калахан, тя щеше да е лесна плячка.

Не смееше да се доближи до колата си, а не искаше да взема друга под наем. Вземането на нещо изисква да оставиш име и адрес. А те сигурно следяха подобни места. Можеше да се качи на самолет, но те следяха и летищата. Да вземе автобус, но как, нали никога не си беше купувала билет и не се бе качвала в автобус.

След като си дадат сметка, че е изчезнала, те ще очакват от нея да побегне. Тя е просто една аматьорка, малка колежанка, с разбито сърце от смъртта на хвърления във въздуха пред очите й любим. Ще хукне слепешката нанякъде да бяга от града, и те ще я пипнат.

Засега градът доста й харесваше. Тук имаше поне милион хотелски стаи и почти толкова безистени и заведения, и барове, и тълпи от хора, които се разхождаха по големите улици в центъра. Тя го познаваше добре, особено Френския квартал, където навсякъде се ходеше пеша. Ще се мести от хотел на хотел няколко дни, докато… Докато какво? Не знаеше докога. Не знаеше и защо. Просто й се струваше разумно да се мести непрекъснато при дадените обстоятелства. Сутрин няма да излиза, а ще се мъчи да спи. Ще сменя дрехи, шапки и очила. Ще пропуши и непрекъснато ще дими с цигарата. Ще се движи, докато грохне, и тогава ще замине. Съвсем естествено е да се страхува. Трябва да продължи да мисли. Ще оцелее.

Мина й през ума да се обади в полицията. Не сега. Там искат да си кажеш името и те записват. Освен това могат да бъдат опасни. Помисли си да се обади на брата на Томас в Мобайл, но оня нещастник не може с нищо да й помогне в момента. Помисли също да се обади на декана, но как да му обясни за досието, за Гавин Верхик, за ФБР, бомбата в колата, Розенбърг и Дженсън и за това, че се крие, а на всичкото отгоре да го накара да й повярва. Забрави за декана! И без това не го харесваш. Поколеба се дали да не се обади на няколко приятели от курса, но хората приказват, хората слушат, а ония може би са някъде там, сред тях, и ги чуват как си говорят за бедничкия Калахан. Искаше да си поговори с Алис Старк, най-добрата й приятелка. Алис сигурно се тревожи и ще отиде в полицията да съобщи, че приятелката й Дарби Шоу е изчезнала. Утре ще се обади на Алис.